Определение № 3143 от 23.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 790/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. П., подадена чрез адв. Д. С. от АК- Пловдив, срещу въззивно решение № 1273/19.10.2022 г. по в.гр.д, № 1637/2022 г. на Окръжен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение № 1548/10.05.2022 г., по гр. дело № 6987/2021 г. по на Районен съд- Пловдив, с което на основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД е прието за установено, че Г. А. П. дължи на Ч. Н. Б., следните суми: 7524 лв., представляваща левовата равностойност на 3847 евро – непогасена главница по договор за заем, предоставен на 18.07.2017 г., сумата от 2257,20 лв., представляваща неустойка по чл. 4 от договора за заем от 18.07.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена Заповед за изпълнение № 1646/16.02.2021 г., по ч.гр.д. № 2683/2021 г. по описа на ПРС. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди, че въззивният съд неправилно е отхвърлил възражението на касатора за изплащане на задължението по договора заедно с още два заема с мотив, че липсват преки доказателства за конкретното плащане по процесния договор, като не е обсъдил всички доказателствата в тяхната съвкупност. Претендира се отмяната на въззивното решение и отхвърляне на предявения срещу касатора иск. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Необходимо ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи преценка на събраните по делото доказателства?; 2. Възможно ли е да се осъществи пълно доказване и само при косвени доказателства, ако те са достоверни и са в такава връзка с другите обстоятелства, че се установява без съмнение главният факт?; и 3. Ако с писмен документ се установява общо погасяване на няколко взети заема за период от две години, ако е доказано, че това са всички взети заеми за този период, може ли да се направи извод въз основа на този писмен документ, че конкретен заем, даден през същия период, е погасен?. По отношение на първите два въпроса, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: Решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на ВКС, 4-то г.о.; т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953; ППВС № 7/27.12.1965 г. и т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 г., а по втория- в противоречие с Решение № 61/01.03.2016 г., по гр.д. № 4578/2015 г. на ВКС, 4 г.о.; Решение № 226/12.07.2011 г., по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, 4 г.о.; Решение № 31/09.03.2012 г. по гр.д. № 502/2011 г. на ВКС, 3 г.о.; и Решение № 841/19.01.2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г. на ВКС, 4 г.о. По отношение на третия въпрос се твърди, че е налице основанието за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – тъй като с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата Ч. Н. Б. е подал писмен отговор, в който изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено наличието на издадена Заповед за изпълнение № 1646/16.02.2021г., по ч.гр.д. № 2683/2021г. по описа на ПРС, с която е било разпоредено длъжникът Г. А. П. да заплати на кредитора Ч. Н. Б. следните суми: 7524 лв. непогасена главница по договор за заем, предоставен на 18.07.2017 г.; сумата от 2257,20 лв. неустойка за забава в размер на 1% на месец по чл. 4 от договора за периода от 19.07.2018 г. до 12.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до окончателното и погасяване, както и разноските в производството. Посочено е, че в срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, което е породило правен интерес за кредитора да установи съществуването на вземането си, чрез предявяване на иск. Приети са за установен, респ. безспорни, обстоятелствата относно: наличието на сключен между страните договор за заем от 18.07.2017 г., по силата на който Ч. Б. е предоставил в заем на Г. П. сумата от 7524 лв., представляваща левовата равностойност на 3847 евро, изчислени при курс 1,95583 евро за лев по фиксинга на БНБ. Съгласно чл. 3 от договора, заемателят се задължил да върне предадената сума, в едногодишен срок от подписване на договора или до 18.07.2018 г. В чл. 4 от договора, страните уговорили, че при забава в плащането след уговорения срок, заемателят дължи връщане на главницата плюс неустойка в размер на 1% на месец върху главницата или общо 12% на годишна база. Посочено е, че спорен между страните е въпроса дали е била върната дадената в заем сума, респ. погасено ли е задължението по договора за заем, тъй като ответникът е твърдял, че е върнал изцяло заема, макар след изтичане на уговорения срок. В подкрепа на възраженията се по иска, последният представил като доказателства по делото разпечатки на електронна кореспонденция между страните и отчет по сметка на ответника за установяване направен превод в полза на ищеца за сумата от 700 лв. с основание последно плащане по разписка с дата 09.12.2020 г. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че представената кореспонденция- възпроизведен на хартия електронен документ, не била подписана с електронен подпис, и за нея следвало се прилагат правилата за частния неподписан документ. Посочено е, че дори да се приемело, че авторството на документа не било спорно /поради липсата на изрично оспорване на тези документи от ищеца в първото по делото заседание/, то от тяхното съдържание не можело да се направи извод за признаване на извършено плащане по процесния договор, нито посочената дължима сума, за която били представени доказателства за банков превод, можела да се свърже с възникналото задължение именно по този договор. В представеното писмено доказателство - отчет по банкова сметка на ответника, за установяване направен превод в полза на ищеца за сумата от 700 лв., като основание за плащането било посочено - последно плащане по разписка с дата 09.12.2020 г., но такава разписка по делото не била представена. Не се установило също, че разписката е загубена или унищожена не по вина на страната, черпеща права от нея, поради което въпреки доказаното обстоятелство за осъществен банков превод от ответника в полза на ищеца, не можело да се направи категоричен и безспорен извод за погасяване на задължението точно по процесния договор, тъй като между страните не било спорно, че имат и други заемни правоотношения. Изявленията на ищеца в съдебно заседание също не съдържали признание за плащане по договора. Направен е извод, че приетите по делото доказателства, не доказват връщане на взетата в заем сума по процесния договор, което да погаси задължението на ответника. Поради това и с оглед доказаното изпадане в забава за връщане на сумата, се дължала и уговорената между страните неустойка. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, по първия формулиран от касатора процесуалноправен въпрос касаещ задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи преценка на събраните по делото доказателства. Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Вторият въпрос, поставен от касатора е обусловен от отговора на въпроса по който касационното обжалване се допуска, и по същия съдът ще се произнесе с решението си, като го разгледа ведно с касационните основания, с които е пряко свързан. Третият от формулираните в изложението на касатора въпроси не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, който смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по начинът по който е формулиран, отговорът на въпроса зависи повече от конкретно приетите от съда за установени по делото обстоятелства по делото, отколкото от принципното приложение на правна норма като общо правило за поведение на правните субекти, поради което този въпрос е фактически, а не правен. Същият касае установяването на факти и преценката на доказателствата, поради което не може да обуслови селектирането на жалбата. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 195,63 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение