Определение № 5778 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3361/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Велинград, представлявана от кмета чрез адв. С. против решение № 177 от 07.05.2025 г. по гр. д. № 123/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Ответникът по жалба Г. Х. Б., чрез адв. С., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 213 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 212/2024 г. на Районен съд – Велинград (РС – Велинград), е уважен предявеният от Г. Х. Б. против Община Велинград иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) - за съществуване на вземане в размер на 10 068. 48 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на ответната община по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград, определено с решение № 329 от 02.08.2023 г. на Адвокатски съвет – Пловдив по протокол № 18/02.08.2023 г., ведно със законната лихва считано от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед № 29 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.01.2024 г. по ч. гр. д. № 53/2024 г. на РС – Велинград и в тежест на ответника са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че на 04.02.2019 г. кметът на Община Велинград е упълномощил адв. Г. Х. Б. от Адвокатска колегия (АК) – Пловдив да го представлява по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград, за което е съставено пълномощно в писмена форма, с уговорено процесуално представителство до приключване на делото във всички инстанции и за извършване на всякакви съдопроизводствени действия. По процесното ч. гр. дело е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с № 433 от 05.11.2015 г., с която заповедният съд е разпоредил длъжникът Община Велинград да заплати на кредитора „Еко Титан“ ЕООД, сумата (главница) от 672 586. 37 лв., представляваща неплатена дължима сума по нотариално заверен договор между страните за обществена поръчка от 16.02.2009 г. и издадени 23 бр. фактури за периода 01.09.2015 г. до 30.09.2015 г., законна лихва върху главницата от 04.11.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски от 13 451. 73 лв. за внесена държавна такса. Прието е, че договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорен размер на възнаграждението на адвоката за извършване в полза на представляваната община на възложените правни действия не е подписван. Въз основа на учредената му представителна власт, адвокатът е поискал с молба обезсилване на издадените по горното ч. гр. дело заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Тъй като в молбата са констатирани нередовности, на молителя са дадени указания за отстраняването им и адв. Б. е предприел своевременно процесуални действия, подавайки нова молба. Съдът обаче е намерил, че нередовностите не са отстранени и с разпореждане е оставил молбата без разглеждане. Процесуалният представител е обжалвал разпореждането и то е било отменено по реда на инстанционния контрол, като на първостепенния съд са дадени указания да се произнесе по подадената молба за обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист. С определение № 616/10.07.2019 г. по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград, молбата обезсилване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 05.11.2015 г. е отхвърлена. Същото е обжалвано от процесуалния представител на общината, представлявана от кмета като подадената частна жалба е върната поради процесуалната й недопустимост, на основание чл. 275, ал. 2, във вр. чл. 262, ал. 2 ГПК с разпореждане № 1744/25.09.2019 г. по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС – Велинград. Срещу последното е подадена частна жалба, която е оттеглена с молба, подадена лично от кмета на Община Велинград, вследствие на постигнато споразумение с кредитора „Еко Титан“ ЕООД от 10.12.2019 г., в § 1 от което е предвидено задължение за Община Велинград да оттегли подадените жалби с произтичащите от това последици. По молба на ищеца, адвокатският съвет в [населено място] с решение № 329/02.08.2023 г., обективирано в протокол № 18/02.08.2023 г. му е определил на основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 10 068. 46 лв. с ДДС за извършване на възложените правни действия по ч. гр. д. № 858/2015 г. на РС -Велинград. Със Заповед за изпълнение на парично задължение № 29/19.01.2024 г. по ч. гр. д. № 53/2024 г. на РС - Велинград е разпоредено ответната община да заплати на ищеца горната сума, ведно със законна лихва от 18.01.2024 г. до изплащане на вземането, както и определената държавна такса и адв. възнаграждение за заповедното производство. Длъжникът е възразил в срок срещу заповедта за изпълнение, с което е обоснован интересът от установителния иск за съществуване на вземането. При така установената фактическа обстановка решаващият състав е приел, че с оглед липсата на сключен между страните договор за правна услуга, определянето на дължимото възнаграждение на адвоката следва да се извърши по реда на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), въз основа на Наредба № 1/09.07.2004 г. (към релевантния момент с наименование Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, Наредбата). Разяснено е, че ЗА и Наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА дв. В тази връзка е изтъкнато, при позоваване на установената съдебна практика на ВКС ( решение № 208 от 22.06.2015 г. по т. д. № 3961/2013 г. на II т. о., решение № 102 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 3762/2017 г.), че съдът не разполага с правомощия да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителен елемент и свобода на договаряне. Развити са доводи – предвид възражението на ответника, че дължи възнаграждение за реално извършени от адвоката действия, които отговарят на изискванията на закона, от една страна и са в интерес на представлявания, от друга – че възложените в случая правни действия са извършени надлежно, в пределите на учредената представителна власт и са изцяло в интерес на представлявания. В тази връзка е изтъкнато, че адвокатът (пълномощникът) е изпълнявал точно и своевременно всички указания на съда и е обжалвал всички неизгодни за интересите на доверителя съдебни актове. По отношение размера на дължимото адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв., инстанцията по същество, позовавайки се на съдебната практика на ВКС, е приела, че то може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, при която страната (представляваната по заповедното производство община, сега ответник по иска) е направила изрично възражение за това с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и са налице условията на закона. В случая е намерено, че нито в отговора на исковата молба, нито в подадената въззивна жалба са изложени такива доводи от ответника. Посочено е, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил начина и механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от Адвокатския съвет, а е признал действието на Наредба № 1/09.07.2004 г. в отношенията между страните (представител и представляван); той не е оспорил като прекомерен или необоснован размера на определеното на ищеца адвокатско възнаграждение, а възраженията му се свеждат единствено до това, че предприетите от последния процесуални действия по частното производство не били в интерес на общината. Второстепенният съд е констатирал също, че възражение за прекомерност и необоснованост на размера на възнаграждението е направено от ответника едва с молба от 03.04.2025 г. в производството пред него (т. е. във въззивното производство), поради което е приел същото за преклудирано по см. на чл. 133 ГПК и не го е обсъждал. За преклудирано е намерено и направеното за първи път по делото със същата молба от общината възражение за нищожност на решение № 329 от 02.08.2023 г. по протокол № 18 от същата дата на Адвокатски съвет – Пловдив, като противоречащо на чл. 101, § 2 ДФЕС. В допълнение са развити мотиви, че възражението е формално и без конкретни доводи, а и противоречащо на първоначално заявената позиция на ответника (изрично признаваща валидността и приложимостта в отношенията между страните на Наредбата, вкл. относно начина и механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от адвокатския съвет в [населено място]. Застъпено е становище, че доколкото въпросът за справедливия размер на адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438 от 2022 г. се поставя за първи път в процеса едва с молба на ответника във въззивното производство, то се явява преклудирано. В допълнение са изложени аргументи, че дори и при надлежно заявено възражение в горния смисъл, то извършените от адвоката правни и фактически действия по делото се отличават с необходимата прецизност, логика, яснота и дълбочина на разсъжденията, с използване на богат фактологически и правен език и знания по казуса, задълбочено изследване и познаване, както и посочване на многобройна съдебна практика. Същите са своевременно извършени и напълно съобразени с етапа, на който се е намирало производството, а защитимият материален интерес по делото се е отличавал с особено висок размер. По горните съображения съставът на въззивния съд е приел, че няма основание за редуциране размера на адвокатското възнаграждение на ищеца, определено по чл. 36, ал. 3 ЗАдв. и същото възлиза на 10 068. 46 лева с ДДС. Затова, предявеният за тази сума установителен иск по чл. 422 ГПК за вземането на адвоката, е уважен изцяло.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становища и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на II т.о. и определение № 1178 от 13.03.2025 г. по гр. д. № 304/2025 г. на III г.о., както и с практика на апелативни съдилища, изразена в определение № 3127 от 04.12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 3220/2024 г. на Апелативен съд – София, определение № 402 от 26.11.2024 г. по в. ч. т. д. № 581/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив и решение № 924 от 10.08.2024 г. по в. гр. д. № 861/2024 г. на Апелативен съд – София (по първото питане) и решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на III г.о., ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на IV г.о., решение № 338 от 11.10.2012 г. по гр. д. № 1383/2011 г. на IV г.о., решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на I г.о. и др. (по второто питане).

Настоящият състав на ВКС, III г.о. намира, че са налице предпоставки за допускане на обжалването на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения и уточнен въпрос (съгласно правомощията на касационния съд по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК) за задължението на въззивният съд да даде отговор на оплакванията във въззивната жалба, да основе изводите си на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, в т.ч. възражение за прекомерност на уговорения размер на насрещната престация. Питането обуславя изхода на делото и удовлетворява обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за селектиране на жалбата, доколкото въззивният съд е приел, че надлежно възложените от ответника правни действия по процесното заповедно производство са осъществени точно и в дължимия им, според етапа му, пълен обем от ищеца, но е отказал да извърши преценка за справедливостта и обосноваността на определения от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. размер на адвокатското възнаграждение, по съображения, че възражението на ответника в тази насока е преклудирано. Налице е и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид необходимостта от проверка дали даденото от въззивния съд разрешение по повдигнатия процесуалноправен въпрос, е в съответствие с трайната съдебна практика на ВКС, вкл. и тази, на която страната се позовава.

С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.