Определение № 2209 от 28.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4613/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците по делото М. П. М., Е. Б., А. А. Б., М. М. Б., Ф. А. С. Е., Е. П., А. М. Р. В., М. Д. В., А. П. М., А. М. Б., Д. Ч. (Ц.), Ф. Ф., Д. Л. Е. Ф. и „Ф. Р.Е.“ ООД, подадена чрез общия им процесуален пълномощник адв. Е. Т. срещу решение № 554/30.04.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1756/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 261313/27.11.2023 г. по гр. дело № 3160/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), предявените от жалбоподателите срещу „П.“ АД искове по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за ползването на поземлен имот с идентификатор ..... и сгради: тъкачница с идентификатори ... и ..., ремонто-монтажен цех с идентификатор ..., охрана на труда и складове с идентификатор..., цех за гравиране с идентификатор ..., цех за щамповане с идентификатор ...., апретурен цех с идентификатор ... и административна сграда – дирекция с идентификатор ..., за периодите март 2015 г. - март 2018 г. и май 2019 г. - март 2020 г., са отхвърлени за разликите над присъдените от въззивния съд суми до предявените им по делото размери, както следва: на М. П. М. – над сумата 18 375 лв. до сумата 48 565.09 евро, на Е. Б. – над сумата 14 316 лв. до сумата 40 712.86 евро, на А. А. Б. – над сумата 12 250 лв. до сумата 32 376.74 евро, на М. М. Б. – над сумата 12 250 лв. до сумата 32 376.74 евро, на Ф. А. С. Е. – над сумата 57 382 лв. до сумата 154 881.33 евро, на Е. П. – над сумата 685 лв. до сумата 1 950.75 евро, на А. Р. В. – над сумата 1 056 лв. до сумата 3 003.01 евро, на М. Д. В. – над сумата 1 056 лв. до сумата 3 003.01 евро, на А. П. М. – над сумата 2 112 лв. до сумата 6 006.02 евро, на А. М. Б. – над сумата 4 218 лв. до сумата 12 012.06 евро, на Д. Ч. (Ц.) – над сумата 8 700 лв. до сумата 22 952.42 евро, на Ф. Ф. – над сумата 4 351 лв. до сумата 11 479.99 евро, на Д. Л. Е. Ф. – над сумата 4 351 лв. до сумата 11 479.99 евро и на „Ф. Р. Е.“ ООД – само за периода май 2019 г. - март 2020 г. – над сумата 22 070 лв. до сумата 88 996.39 евро; в тежест на касаторите са възложени разноски по делото. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба, заведена с вх. № 18009/03.07.2025 г., е процесуално недопустима в частта ѝ, подадена от ищеца Е. П., тъй като цената на предявения от него осъдителен паричен иск възлиза на 1 950.75 евро, т.е. тя е под 5 000 лв. (2 556.46 евро) и съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в тази част – в същата решението е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК. В процесуално недопустимата й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане и в същата част касационното производство следва да се прекрати. В останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима –подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за нищожност на решението, както и за неправилност на обжалваната част от същото – касационни основания по чл. 281, т. 1 и т. 3 от ГПК. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите, също чрез адв. Т. се навеждат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 3 от ГПК – вероятна нищожност, евентуално – очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка се поддържат оплакванията в касационната жалба, че същото било нищожно поради абсолютна неразбираемост волята на апелативния съд, като се излагат доводи, че мотивите към решението са вътрешто противоречиви и в тях липсва яснота как съдът е достигнал до размерите, за които е уважил, респ. – отхвърлил предявените искове, поради което се поддържа и явна необоснованост на съдебния акт. По отношение твърдяната очевидна неправилност, също така се преповтарят в синтезиран вид и общите касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение. Също при условията на евентуалност, в изложението, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) има ли правно значение при разглеждане на иск по чл. 59 от ЗЗД, дали и каква част от вещта ответникът физически е ползвал, ако е държал цялата вещ и е имал право да я ползва ако пожелае; 2) какво следва да се разбира под „подобрения“, за които ответникът по иска по чл. 59 от ЗЗД има право да прави възражение за прихващане; 3) определящо ли е за размера на исковете по чл. 59 от ЗЗД обстоятелството, че ответникът (твърди да) е реално ползвал по-малка по размер площ от тази, върху която е упражнявал държане (фактическа власт) по силата на договор за наем с миноритарен съсобственик; 4) може ли ответникът по иск по чл. 59 от ЗЗД да прави възражение за прихващане с подобрения срещу ищци в качеството им на мажоритарни съсобственици, когато упражнява фактическа власт върху съсобствени недвижими имоти, въз основа на договор за наем с миноритарния съсобственик; 5) когато в процеса по осъдителен иск ответникът е направил възражение за прихващане на вземането на ищеца със стойността на направени от ответника разходи за подобрения и ремонти за запазване на имот на ищеца на основание чл. 59 от ЗЗД, трябва ли съдът да изследва всички елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, в частност – дали е настъпило обогатяване на ищеца, за да уважи възражението; 6) когато въззивният съд извършва самостоятелно изчисления, за да определи размера на сумите, които ще присъди, длъжен ли е да посочи изчисленията си в мотивите си; респ. – липсата на конкретно посочени изчисления, които правят невъзможна проверката на заключенията на съда, представлява ли липса на мотиви и необоснованост на съдебното решение; и 7) трябва ли въззивният съд да се произнесе по всички изложени възражения и оплаквания в тяхната пълнота, като в тази връзка да анализира всички доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка, и изложи свои мотиви по всички заявени и поддържани от страните възражения и доводи. Касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като по отношение на първите два въпроса не са посочени актове на ВКС и ВС, а по отношение на останалите пет въпроса (заявени като „допълнителни“) се поддържа, че въззивният съд се произнесъл, както следва: по третия въпрос – в противоречие с решение № 88/28.08.2017 г. по търг. д. № 834/2016 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 88/09.10.2020 г. по гр. д. № 1487/2019 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; по четвъртия въпрос – в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 85/02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. на ОСГК на ВС; по петия въпрос – в противоречие с ППВС № 1/28.05.1979 г., решение № 107/08.10.2015 г. по търг. д. № 2226/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 331/13.03.2019 г. по търг. д. № 2643/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 571/14.10.2008 г. по търг. д. № 313/2008 г. на І-во търг. отд. на ВКС; по шестия въпрос – в противоречие с решение № 195/26.11.2019 г. по гр. д. № 4463/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 44/10.07.2020 г. по гр. д. № 1963/2019 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС; и по седмия въпрос – в противоречие с решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 530/16.08.2024 г. по гр. д. № 4521/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 161/04.10.2016 г. по търг. д. № 2220/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. При условията на евентуалност, по отношение на четвъртия въпрос се поддържа и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Насрещните страни – ответникът „П.“ АД и неговият помагач по делото „8-ми март“ АД – в отговорите си на касационната жалба, подадени чрез порцесуалните им пълномощници, съответно – адв. В. Б. и адв. Д. П., излагат съображения, че не са налице наведените от жалбоподателите основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата. При извършената и служебна преценка съдът намира, че въззивното решение не е вероятно нищожно, нито е вероятно недопустимо в обжалваната част, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК. Доводите на жалбоподателите за наличие на първото от тези основания за допускане на касационното обжалване, поради абсолютна неразбираемост волята на апелативния съд, не могат да бъдат споделени, тъй като се отнасят не до самото решение (диспозитива му, в който волята на съда е достатъчно ясно изразена, предвид и диспозитива на първоинстанционното решение, видно и от изложеното по-горе в началото на настоящото определение), а до мотивите към въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 18 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към съдебния акт са елемент, но не иманентна негова част и нарушаването на изискването за мотивираност на решението (включително липсата на мотиви) не означава липса на съдебен акт, а е основание за неговата отмяна като неправилен, респ. – и в настоящия случай доводите на касаторите не могат да обосноват извод или вероятност за нищожност на въззивното решение или за недопустимост на обжалваната част от него. Касационното обжалавне на атакуваната част от въззивното решение обаче следва да се допусне на евентуално заявеното от жалбоподателите основание по чл. 280, ал. 2 предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност, поради явна необоснованост на мотивите на въззивния съд, в които действително (както поддържат касаторите) са налице съществени вътрешни противоречия и липсва яснота как е формирана волята на съда за частичното уважаване по размер, респ. – за частичното отхвърляне с обжалваната част от решението на исковите претенции по чл. 59 от ЗЗД на всеки от касаторите. Именно предвид явната необоснованост и съществените вътрешни противоречия в мотивите на апелативния съд, включително и по отношение на уваженото възражение на ответника за прихващане, настоящият съдебен състав е в невъзможност да извърши преценка дали първите пет правни въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателите, са от обуславящо значение за правните изводи на въззивната инстанция, респ. – дали осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Останалите два процесуалноправни въпроса (шестият и седмият) удовлетворяват както общото, така и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но не е налице необходимост касационното обжалване да се допуска и в тази хипотеза, след като то се допуска на едно от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК – разпоредбата изрично сочи, че в тези случаи предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК са без значение – „независимо“ от тях. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателите (с изключение на Е. П.) следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса за разглеждането на касационната им жалба, в общ размер 7 695.34 евро. Наред с това съдът констатира, че при администрирането на касационната жалба е внесена държавна такса само в размер 30 лв. – единствено от касатора „Ф. Р. Е.“ ООД, а съгласно чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК, всеки един от жалбоподателите дължи държавна такса в този размер, респ. – сумата от по 15.34 евро. Следователно, на основание чл. 77 от ГПК, касаторът Е. П. (по отношение на когото касационната жалба се оставя без разглеждане) следва да бъде осъден да заплати тази сума 15.34 евро по сметката на ВКС. На останалите жалбоподатели (с изключение на дружеството-касатор) следва да бъдат дадени указания да я внесат заедно с дължимата от тях такса за разглеждането на касационната им жалба, при което всеки един от тях дължи държавна такса в общ размер, както следва: М. П. М. – 798.74 евро, Е. Б. – 683.20 евро, А. А. Б. – 537.61 евро, М. М. Б. – 537.61 евро, Ф. А. С. Е. – 2 526.19 евро, А. Р. В. – 64.60 евро, М. Д. В. – 64.60 евро, А. П. М. – 113.86 евро, А. М. Б. – 212.45 евро, Д. Ч. (Ц.) – 385.42 евро, Ф. Ф. – 200.45 евро, Д. Л. Е. Ф. – 200.45 евро и „Ф. Р. Е.“ ООД – 1 554.24 евро. Общият размер на дължимата от тези жалбоподатели държавна такса възлиза на сумата 7 879.42 евро, за удостоверяване внасянето на която, те следва да представят по делото вносните документи в едноседмичен срок от връчване на съобщението. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение