Определение № 367 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3761/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К. М. И. срещу решение № 262863/05.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 1672/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частично обезсилване и частична отмяна на първоинстанционното решение № 288233/28.11.2019 г. по гр. дело № 72429/2018 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен изцяло, предявеният от жалбоподателя срещу А. Л. Ф.-С., осъдителен иск с правно основание чл. 93, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 15 000 лв., претендирана като припадащата се на ответницата 1/2 част от двойния размер на задатъка, даден по предварителен договор от 28.09.2009 г., сключен между Л. Г. Ф., в качеството му на продавач, и касатора-ищец, в качеството му на купувач, с предмет сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот (подробно описан); в тежест на касатора-ищец са възложени разноски и държавна такса по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец К. И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси по приложението на чл. 86 от ЗЗД: 1) относно момента на забавата при задължение за връщане на получено по предварителен договор, при влязло в сила отхвърлително решение за обявяването му за окончателен; и 2) относно момента на забавата при задължение за връщане на получено по предварителен договор, при влязло в сила отхвърлително решение за обявяването му за окончателен, поради нищожността му. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил първия от тези въпроси в противоречие с решение № 680/09.03.1971 г. по гр. дело № 33/1971 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 325/05.02.1965 г. по гр. дело № 2406/1964 г. на І-во гр. отд. на ВС и решение № 548/15.10.1960 г. по гр. дело № 5664/1960 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, а втория въпрос – в противоречие с решение № 172/21.03.2011 г. по гр. дело № 80/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Позовавайки се на практиката на ВС, посочена във връзка с първия от горните въпроси, касаторът поддържа и че въззивното решение било очевидно неправилно, т.е. – навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата А. Ф.-С. в отговора на касационната жалбата излага съображения, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е приел за установени следните обстоятелства по делото: На 28.09.2009 г. между касатора-ищеца, като купувач, и наследодателя на ответницата Л. Ф., като продавач, е бил сключен процесният предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот. В чл. 2 от договора е уговорена продажната цена от 15 000 лв., която е изплатена в брой. С чл. 8 продавачът заявил, че е получил напълно в брой от купувача капаро в размер на цялата сума на продаваемия имот от 15 000 лв. Според чл. 9, в случай на виновно неизпълнение продавачът връща капарото в двоен размер, а купувачът го губи. Съгласно чл. 3, крайният срок за сключване на окончателния договор е 12.10.2009 г., а според чл. 11, след изтичане на този срок купувачът прехвърля сам на себе си недвижимия имот с даденото му от продавача пълномощно. С влязло в сила на 11.05.2017 г. решение на СГС, предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД от касатора-ищец К. М. срещу наследодателя Л. Ф. (починал в хода на делото и заместен от наследниците му по закон – ответницата А. Ф.-С. и Б. Л. Ф.) е бил отхвърлен. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Задатъкът е акцесорно съглашение между страните по договор, предоставящо на изправната страна право в определени, конкретно договорени хипотези, при конкретно договорно неизпълнение на насрещната страна, да развали договора (да се откаже от него), без да спазва реда по чл. 87 от ЗЗД, и като получи престация в размер на договорения задатък, респ. в двойния му размер, без да е нужно да доказва вреди от договорното неизпълнение. За да бъде уважен иск по чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, е необходимо да се установи наличието на следните предпоставки: валидно сключен договор, чието изпълнение е обезпечено с даване на задатък; неизпълнение от страната, която е получила задатъка; отказ от, т.е. разваляне на договора от другата страна – тази, която е дала задатъка; последната трябва да е изправна – да е изпълнила задълженията си по договора или да е готова да престира. За тези свои съображения СГС се е позовал на практиката на ВКС – решение № 85/04.07.2018 г. по гр.д. № 4262/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 120/31.07.2019 г. по гр.д. № 992/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; приел е също, че в случая посочените предпоставки са налице. Въззивният съд е намерил за основателни обаче, възражението и доводите на ответницата за погасяване по давност на правото на касатора-ищец да развали процесния предварителен договор, и съответно – да претендира дадения по него задатък в двоен размер. За този свой решаващ извод по делото СГС е изложил следните съображения: Правото да се иска обявяване за окончателен на предварителния договор за прехвърляне на вещни права, както и правото да се развали такъв предварителен договор, се пораждат от неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли собствеността. От момента на неизпълнението за купувача се пораждат и двете права – както да иска обявяване на предварителния договор за окончателен чрез предявяване на конститутивния иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, така и да развали извънсъдебно договора. Когато в предварителния договор е уговорен срок за сключване на окончателния договор, както е в случая, тези потестативни права възникват с изтичането на уговорения срок. Правото да се сключи окончателен договор се погасява на основание чл. 110, ал. 1 от ЗЗД с изтичане на петгодишен срок, а правото на разваляне на договора се погасява, съгласно чл. 87, ал. 5 от ЗЗД – също в петгодишен срок. Когато е уговорен срок за сключване на окончателния договор, срокът на погасителната давност започва да тече от настъпването (изтичането) му – чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. От този момент купувачът по предварителния договор може да упражни по негов избор предоставените му от закона права – да предяви иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД или да развали договора и да претендира връщане на даденото, респ. – когато е уговорен задатък – да иска задатъка в двоен размер. Предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД не прекъсва давността по чл. 87, ал. 5 ЗЗД за правото да се развали договора. За да прекъсне давността по чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, купувачът следва да предяви при условията на евентуалност иск по чл. 93, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, ако е уговорен задатък. Въззивният съд е изтъкнал, че в случая това не е направено, а в предварителния договор е уговорен срок за сключване на окончателен договор до 12.10.2009 г. От тази дата до подаването на исковата молба в съда на 13.11.2018 г., с която е направено изявлението за разваляне на договора поради неизпълнение на продавача, е изтекъл предвиденият в чл. 87, ал. 5 от ЗЗД петгодишен давностен срок, поради което съдът е извел и крайния си извод, че предявеният иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Видно от гореизложеното, по настоящото дело е разгледан иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД за присъждане на припадащата се на ответницата част от двойния размер на задатъка, даден от касатора-ищец на наследодателя ѝ по процесния предварителен договор. Поради това, и двата материалноправни въпроса по приложението на чл. 86 от ЗЗД, формулирани от страна на касатора (и почти идентични по съдържание), нито са включен в предмета на спора по делото, нито са от значение за изхода на същия, нито по какъвто и да било начин са обсъждани от въззивния съд и той не е давал разрешение на тези въпроси, респ. – същите не са обуславящи и правните му изводи за постановяването на въззивното решение. При това положение, тези два материалноправни въпроса по приложението на чл. 86 от ЗЗД не осъществяват в случая общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Разрешение на втория материалноправен въпрос, формулиран в изложението на касатора, действително е даден с посоченото от него решение № 172/21.03.2011 г. по гр. дело № 80/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По това дело обаче е разгледан иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение, дължимо за забавата на връщането на цената, платена по нищожен предварителен договор, искът за обявяване за окончателен на който е бил отхвърлен с влязло в сила решение. Приетото в това решение на ВКС няма никакво отношение към правните изводи на въззивния съд по настоящото дело. Неотносими към предмета на настоящото дело са и трите посочени от жалбоподателя решения на ВС, с които също не са разгледани искове за заплащане на двоен размер на задатък, а са разгледани искове за връщане на цена, платена по предварителен договор, искът за обявяване за окончателен на който е бил отхвърлен с влязло в сила решение. Поради това, приетото в тези решения на ВС относно момента, от който тече погасителната давност за връщането на цената, очевидно не е съобразено с актуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 85/04.07.2018 г. по гр.д. № 4262/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 120/31.07.2019 г. по гр.д. № 992/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и множество други решения на ВКС, с която е разяснен фактическият състав на вземането за двойния размер на задатъка по чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, и на която актуална практика на ВКС се е позовал въззивният съд, респ. – с която са съобразени и решаващите му изводи по делото, както и крайният резултат, постановен по правния спор. С оглед на това, неоснователни са и доводите на касатора за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, тъй като те се базират на неотносима, остаряла и неактуална практика на ВС, формирана преди повече от 50 години (която и не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като в разпоредбата са визирани единствено постановленията на Пленума на ВС, но не и решенията на ВС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 или пр. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в касационното производство, а именно – сумата 600 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение