Определение № 792 от 23.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1727/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК [фирма] против решение № 314 / 03.12.2012 год. по гр.д.№ 460 / 2012 год. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 153 / 17.07.2012 год., постановено по гр.д.№ 608 / 22011 год. на Великотърновски окръжен съд. Със същото е уважен предявеният от Д. А. Р. против касатора иск, с прието правно основание чл. 267 КЗ, за осъждане застрахователното дружество да заплати на ищеца сумата от 26 090,13 лв., в качеството му на водач на застрахован при същото лек автомобилпо задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, причинил увреждане, за което и с уважен граждански иск в образувано наказателно производство Д. Р. е бил осъден да заплати на пострадалите физически лица обезщетение за неимуществени вреди в същия размер. Касаторът счита, че постановеното решение е неправилно, поради постановяването му при погрешно възприета правна квалификация по чл. 267 КЗ и в противоречие с материалния закон – чл.229 КЗ / действителна правна квалификация на иска /, която разпоредба и за предявяването на суброгаторен иск на застрахования към застрахователя предпоставя удовлетворяване на пострадалите от последния, изрично отричано като предпоставка за предявяването на иска от ищеца. Ответната страна - Д. Р. - оспорва касационната жалба, като поддържа изложените от въззивния съд мотиви за неприложимост на чл.229 КЗ в правоотношението по задължителна / предвид спецификите й спрямо доброволната, уредена в Глава ХХ на КЗ / застраховка „ Гражданска отговорност на автомобилистите „ / Глава ХХІV /. Оспорва обоснованост на касационно основание за допускане на касационното обжалване в сочените от касатора хипотези на чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 КЗ. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът - Д. Р. - осъден в наказателно производство, в качеството на делинквент, причинил ПТП, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на пострадалите лица в претендирания с настоящия иск размер, изрично потвърждавайки факта, че не е заплатил същото, претендира заплащането му от ответника, като застраховател на гражданската му отговорност на собственик на увреждащия автомобил, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „. Въззивният съд е приел, че правното основание на иска е чл. 267 КЗ, уреждащ обхвата на дължимото от застрахователя обезщетение и като не е счел приложима разпоредбата на чл.229 КЗ, като находяща се в Глава ХХ „ Гражданска отговорност „ и относима само към доброволната, а не и към задължителната застраховка „ Гражданска отговорност „, е уважил иска. Позовал се е и на задължителната сила на мотивите на съдебното решение, с което е ангажирана отговорността на ищеца, в отношенията между същия и застрахователното дружество, конституирано като трето лице - помагач в процеса, с оглед което и липса на спор между страните по отношение останалите предпоставки за разглеждането на иска: валидно застрахователно правоотношение, основанието и размера на отговорността на делинквента / влязла в сила присъда – чл. 300 ГПК /. В обосноваване основание за допускане на касационното обжалване, касаторът формулира няколко въпроса, логично обобщими в един, конкретизиран от настоящата инстанция в съответствие с правомощието й, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, както следва: Допустимо ли е делинквент, застрахован при условията на задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ и осъден от пострадалите за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от ПТП по негова вина, да претендира от застрахователя по задължителната застраховка „ Гражданска отговорност „ изплащането му в своя полза и без предходно да е удовлетворил пострадалите ? - доколкото Глава ХХІV не съдържа норма идентична на чл.229 КЗ, находящ се в Глава ХХ на КЗ и с оглед преценимото между същите съотношение - общи към специални правни норми. Въпросът е зададен във всяка от хипотезите на чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК, предвид противоречие на въззивното решение с реш. № 25 / 17.03.2011 год. по т.д.№ 411 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС / чл. 280 ал.1 т.1 ГПК / и с реш.№ 237 / 30.11.2009 год. по т.д.№ 434 / 2009 год. на Варненски апелативен съд / чл. 280 ал.1 т.2 ГПК /, както и с позоваване на предпоставките за допускането му в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, предвид значение на отговора за приложението на чл. 229 КЗ, за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като обуславящи общо основание за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК - включен е в предмета на спора и е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд за уважаване на исковата претенция. Същият не се явява обоснован в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК: реш. № 25 / 17.03.2011 год. по т.д.№ 411 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС е постановено по правен въпрос, свързан с обхвата на отговорността на застрахователя при предявен иск с правно основание чл.229 КЗ / с оглед удовлетворяване на пострадалите от делинквента /, което въззивният съд е отрекъл като правно основание на претенцията, считайки че и при неудовлетворяване на пострадалия застрахованият има право на иск - по чл. 267 КЗ. Цитираното решение - казуална съдебна практика - не отговаря на изискването за обективен идентитет относно релевантните за произнасяне по въпроса факти и обстоятелства, обуславящи и противоречиво разрешаване, поради идентични съображения - застрахованият е предявил иска си срещу застрахователя след удовлетворяване на пострадалите. Въпросът следва да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, предпоставящ от своя страна и отговор на въпроса за вероятна недопустимост на решението, предвид произнасяне по недопустим иск. Съотношението и кумулируемостта между разпоредбите на Глава ХХ „ Гражданска отговорност „ и Глава ХХІV „ Гражданска отговорност на автомобилистите „ и конкретно - за предпоставките за предявяване на и единствено на суброгаторен иск на застрахования към застрахователя, е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото въпрос, в аспект и на разрешението, дадено с ТР № 2 / 2012 год. по т.д.№ 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС относно допустимостта на преките искове на пострадалите спрямо застрахователя по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, независимо от вече предявени и уважени искове срещу делинквента. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение