Определение № 3386 от 13.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1383/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба (с инкорпорирана в нея частна касационна жалба) на Д. В. К. срещу решение №411 от 08.04.2024 г. по в.гр.д.№3370/2023 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено: 1. решение №261028 от 27.07.2023 г. по гр.д.№2908/2021 г. на СГС, с което са отхвърлени предявеният от Д. В. К. срещу В. М. Ц. иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 250 000 лв., задължение по запис на заповед от 11.07.2020 г. с падеж 10.08.2020 г., ведно със законната лихва от 07.10.2020 г. до окончателното изплащане, за което са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№1798/2020 г. на РС Видин и съединеният в условията на евентуалност иск по чл.534 ТЗ, за осъждане на ответника да заплати същата сума, с която се е обогатил за сметка на ищеца; 2. определение №265459 от 09.10.2023 г. по гр.д.№2908/2021 г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата на Д. В. К. за изменение на решение №261028 от 27.07.2023 г. по гр.д.№2908/2021 г. на СГС в частта, с която е осъден да заплати на В. М. Ц. разноски за адвокатско възнаграждение пред СГС. Касаторът излага съображения за неправилност на решението поради съществени нарушения на процесуалните правила. Поддържа, че съдът е следвало да допусне поисканата във въззивната жалба допълнителна съдебно-почеркова експертиза, като не е дал и отговор на оплакванията в жалбата по отношение приетите от първата инстанция заключения на съдебно-почерковите експертизи - не е изследвал въпросите относно автоподлога на експерименталните образци, относно наличието на сходства в общите и частните признаци на изследваните подписи и относно използваните сравнителни образци, което е довело до немотивираността на решението. Навежда доводи, че липсват и доказателства за заплащане от ответника на присъдените му с първоинстанционното решение разноски за адвокатско възнаграждение, още повече, че размерът от 9000 лв. е прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка, вкл. защо приема някое доказателство за недостоверно. 2. Следва ли въззивният съд да допусне съдебна експертиза щом за установяване на спорен по делото факт се налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания. Ответникът по касация В. М. Ц. навежда доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски, направени пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че основният спорен по делото въпрос е този за истинността на процесния запис на заповед. Установил е, че с оглед събраните в първоинстанционното производство доказателства (нови такива не са допуснати във въззивното производство) са налице две заключения на единична и повторна тройна съдебно-почеркови експертизи със съвпадащи изводи относно авторството на положения върху процесния запис на заповед подпис - същият не е положен от В. М. Ц., като при тези констатации е счел, че не съществува валидно менителнично правоотношение по процесния запис на заповед, породило задължението за плащане от ответника на ищеца на сумата от 250 000 лв., на посочения в ценната книга падеж – 10.08.2020 г. Изложил е съображения, че вещите лица и по двете експертизи са работили по образци, изготвени в периода от 2002 г. до 2022 г., като тези образци предхождат или следват датата на издаване на процесния запис на заповед, а и част от тях – заявленията за издаване на български документи за самоличност, са посочени като сравнителни образци именно от ищеца. Посочил е, че експерименталните образци от подписа на ответника, ползвани от тройната експертиза, са положени пред тримата експерти криминалисти при различно положение на тялото - седнал с опора, прав с опора и прав без опора, респективно е намерил, че не може да се приеме негодност на използваните от вещите лица сравнителни образци, която да компрометира направеното въз основа на тях изследване и резултатите от него. Позовал се е обстоятелствената част и на двете заключения, в която е прието, че при сравнително почерковото изследване са установени преобладаващи различия в общите и частни графически признаци на подписа, които в своето съвкупно проявление имат индивидуализиращ характер и дават основание за направения краен извод, че подписът върху процесния запис на заповед не е положен от лицето, посочено за негов издател. Приел е, че установеното сходство във формата и размера на движението в щрихите „И“ - образни елементи в средната част, се явява изолирано и не му се придава голямо идентификационно значение, както и че при извършената съвкупна преценка на общите и частни признаци на подписа, умишленото наподобяване е изключено от експертите. С оглед изложеното е достигнал до извод, че следва да кредитира изготвените в първоинстанционното производство съдебно-почеркови експертизи и е намерил предявените искове за неоснователни. По отношение на обжалваното първоинстанционно определение по чл.248 ГПК е изложил съображения, че в приложения договор за процесуално представителство и предоставяне на правни услуги от 01.04.2023 г. страните са договорили заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 9 000 лв., като изрично са посочили, че същото е заплатено при подписване на договора и че договорът съставлява разписка за заплатено възнаграждение, а от друга страна е изразил становище, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 9 000 лв. е значително под минималния размер на адвокатските възнаграждения, определен в Наредба №1/2004 г., поради което и предвид предмета на спора, цената на иска и труда, който е положен в защита интереса на ответника, не се явява прекомерно, съобразено е с приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и не следва да бъда намалявано. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на решението си въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства (вкл. заключенията на назначените и приети по делото експертизи), а така също и фактически констатации и правни изводи, след подробно произнасяне по всички доводи, възражения и искания на страните. В решението се съдържа обсъждане и отговор на твърденията на касатора за наличие на умишлено полагане на визуално различен подпис от ответника (което е отречено от вещите лица в съдебно заседание), на доводите относно значението на установеното наличие на сходство в определени признаци на изследваните подписи (изрично е посочено и от вещите лица, че между сходство – което се наблюдава при доста широк кръг изпълнители и съвпадение, съществува съществена разлика) и относно използваните от вещите лица сравнителни образци – противно на твърденията на касатора, вещите лица са изследвали подписи, положени под заявления за издаване на български документи за самоличност, в периоди преди и след датата на издаване на процесния запис на заповед и експериментални образци от подписи на ответника, положени пред тримата експерти криминалисти при различно положение на тялото - седнал с опора, прав с опора и прав без опора (в съдебно заседание вещите лица са посочили и че подписите на ответника кореспондират и няма никакви изменения, настъпили във времето). С оглед изложеното въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства - необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност. От друга страна отказът на въззивния съд да допусне изготвяне на заключение по допълнителни задачи, формулирани във въззивната жалба, не противоречи на задължителните указания в т.3 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на формираната по приложението на чл.201 ГПК практика на ВКС. Според дадените от ВКС разяснения, не всяко оспорване на представеното експертно заключение води до възлагане на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Право на съда е да прецени дали искането на страната за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно, като тази преценка не следва да е формална, а трябва да се основава на установените в закона критерии. В случая въззивният съд е оставил без уважение искането на ответното дружество, след като в рамките на правомощията си по чл.201 ГПК е осъществил дължимата преценка, още повече, че отговор на формулираните допълнителни въпроси във въззивната жалба (за значението на наличието на сходства в общите и частните признаци в подписите на ответника, използвани пред български институции преди 2020 г. и за наличието или липсата на данни за умишлено изменение в почерка на ответника), е даден от вещите лица в открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд. На следващо място касаторът не е формулирал процесуално или материално правен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд при потвърждаване на първоинстанционното определение по чл.248 ГПК (наведените доводи за неправилност не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право), поради което и съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения (според които обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационната жалба - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба), не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК. Ответникът по касация претендира присъждане на разноски, но предвид липсата на доказателства за осъществяването им, искането се явява неоснователно. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,