Определение № 999 от 04.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2362/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. М. Б. и Х. М. Р. от [населено място] против решение № 177 от 01.12.2023 г. по гр.д.№ 251/2023 г. на Окръжен съд - Кърджали, с което е потвърдено решение № 221 от 04.06.2023 г., постановено по гр.д. № 1653/2021 г. по описа на Районен съд Кърджали. С последното са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 108 ЗС против М.-Р. М. М. за признаване за установено, че ищците притежават право на собственост върху 2/4 идеални части от поземлен имот с идентификатор *** от 213 кв.м., ведно с построената в имота сграда с идентификатор № **** по КК и КР на [населено място] със застроена площ 43 кв.м., и поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място] от 372 кв.м., и за предаване владението върху посочените имоти. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради необоснованост и противоречие с материалния закон, както и допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните доказателства, които не са анализирани в съвкупност и взаимовръзка. Съдът неправилно приел, че липсата на пълна идентичност на претендираните имоти с имота, за който ответникът се снабдил с констативен нотариален акт за собственост, е основание за отхвърляне на ревандикационния иск. В нарушение на материалния закон е прието, че в полза на ответника е осъществен фактическият състав на придобивната давност за имот с наследствен характер. В нарушение на процесуалния закон съдът допуснал поискани от ответника доказателства, въпреки липсата на подаден в срок отговор на исковата молба. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Иска се допускане до касация по въпросите: 1/ Как се индивидуализира недвижим имот – кои са индивидуализиращите признаци и как се установява идентичност между два имота? Твърди се противоречие с разрешението, дадено в решение № 672 от 10.03.2011 г. по гр.д. № 1584/2009 г. на ВКС, І г.о.; решение № 842 от 02.12.2010 г. по гр.д. № 2006/2009 г.; решение № 196 от 11.11.2015 г. по гр.д. № 2495/2015 г. на І г.о. на ВКС. 2/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, и всички събрани доказателства имащи значение за решаването на спора? Сочи се противоречие с ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Въпросът е поставен във връзка с касационния довод, че не е обсъден наследственият характер на процесния имот, което изключва приложението на презумпцията по чл.69 ЗС. Наред с поставените въпроси касаторите се позовават и на очевидна неправилност на постановеното решение. Ответникът по касация оспорва допускането до касационно обжалване. Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от законов срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Предявените от касаторите субективно съединени ревандикационни искове за признаване правото на собственост върху 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор *** от 213 кв.м., ведно с построената в имота сграда с идентификатор № **** по КК и КР на [населено място] със застроена площ 43 кв.м., и поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място] от 372 кв.м., и за предаване владението върху посочените имоти, са обосновани със следното: Ищците твърдят, че тяхната майка К. М. К. е придобила по време на брака си с баща им М. Р. М. правото на собственост върху УПИ *-* в кв.10 по плана на [населено място] с площ 540 кв.м., и построената в него жилищна сграда от 55 кв.м., в обезщетение срещу отчужден имот за държавни нужди. По кадастралната карта на [населено място] от 2006 г. имотът представлява поземлен имот с идентификатор *** от 213 кв.м., ведно с построената в имота сграда с идентификатор № **** по КК и КР на [населено място] със застроена площ 43 кв.м., и поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място] от 372 кв.м. Ответникът М.-Р. М. М. и неучастващата в производството Х. М. М. са също деца на К. К. и М. М., след смъртта на които всяко от децата е придобило по наследство правото на собственост върху 1/4 идеална част. През 2003 г. ответникът се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на имота по давност и понастоящем е завладял целия имот, с което оспорвал правата на ищците. Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131, ал.1 ГПК; оспорва исковете в писмено становище, представено в първото съдебно заседание, в което сочи, че имотът, придобит от майка му, съответства на поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място]. Заявил е, че ищците никога не са живели в имота, не са имали претенции, както и че родителите на страните са определили имотът да е за ответника, затова се снабдил с документ за собственост за него. Другият процесен имот никога не е бил собственост на родителите, придобит е от ответника по давност. Исковете са отхвърлени от РС Кърджали, който приел, че не е налице пълна идентичност на имота, придобит от наследодателката на страните, с претендираните имоти по кадастралната карта на [населено място]; ищците не оборили констатациите на нотариуса относно придобитото от ответника право на собственост върху процесните имоти по давност и наследство. Решението е обжалвано пред въззивната инстанция и е потвърдено. Въззивният съд приел изводите за липса на пълна идентичност като достатъчно основание за отхвърляне на исковете. Добавил, че гласните доказателства установяват манифестирано от ответника намерение за своене на наследствените имоти, за които е налице идентичност, както и упражнявано от него явно и непрекъснато владение за период повече от десет години, за което се снабдил с нотариален акт. Против това решение е подадена касационна жалба. Във въззивната си жалба ищците са оспорили извода на районния съд за неоснователност на ревандикационния иск поради липса на пълна идентичност на притежавания от общата наследодателка имот с процесните имоти по кадастралната карта на [населено място]. Посочили са, че самият ответник не е оспорил идентичността на наследствения имот с имот с идентификатор ***, както и че заключенията по съдебно-техническите експертизи установяват частична идентичност както за поземления имот, така и за сградата. Оспорени са изводите на районния съд, че констативният нотариален акт, издаден в полза на ответника, установява правото му на собственост върху процесните имоти. Подчертано е, че имотът е наследствен и след като не се установява ответникът да е отблъснал владението на сънаследниците си и да е завладял и техните части, той е останал държател за тези части. Посочено е, че ответникът не е подал отговор на исковата молба и не е заявил възражение за придобиване на имота по давност. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като прецени наведените основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. И двата поставени от касаторите въпроса са включени в предмета на делото и са обусловил правните изводи на решаващия състав, който е извършил преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях е приел, че липсата на пълна идентичност на притежавания от наследодателката имот с процесните имоти, заснети в кадастралната карта на [населено място] от 2006 г., обосновава извод за липса на права на ищците. Вторият въпрос е свързан с доводите в касационната жалба, че съдът не е отговорил на доводи, имащи значение за установяване владението на ответника. Въззивният съд не е отговорил на доводите в жалбата, че не е доказано превръщането от ответника на държането на частите на сънаследниците във владение. Следователно по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1, т.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По въпроса за задължението на въззивния съд при постановяване на съдебното решение да се съобрази с всички събрани по делото доказателства и да обсъди всички правни доводи е налице трайна и безпротиворечива практика на ВКС, установена с постановени по реда на чл.290 от ГПК решения (например решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 160-А от 16.12.2020 по т. д. № 2156/2019 г., ІІ т.о.; решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., ІV г. о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о.; решение № 145 от 7.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о. и други). В тях е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Въз основа на горните съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по поставените от касаторите въпроси. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение