Определение № 1243 от 29.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2490/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Гаранционен фонд, [населено място] срещу решение №446 от 09.09.2025 г., постановено по в.гр.д. №91/2025 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение №160 от 12.11.2024 г., постановено по гр.д. №447/2024 г. по описа на Районен съд - Свищов. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.559, ал.3 КЗ, вр. с чл.558, ал.7 КЗ за признаване за установено, че И. В. Л. дължи сумата от 6001.17 лева - регресно вземане на основание чл.558, ал.7 КЗ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното плащане на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №79/12.03.2024 г. по ч.гр.д. №155/2024 г. по описа на Районен съд – Свищов. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- постановено при съществено нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд е достигнал до незаконосъобразен извод, че въпреки наличието на условията по чл.559, ал.1, т.1 КЗ и тези, при които Гаранционен фонд възстановява суми, изплатени на компенсационен орган на държава – членка, когато МПС на виновния водач обичайно се намира на територията на РБългария и в 2-месечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може да се определи застрахователят, виновното лице не следва да бъде отговорно по предявената срещу него регресна претенция, тъй като се явява добросъвестно лице, предвид условията при които е прекратен договорът за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Оспорва като незаконосъобразни и необосновани и мотивите на окръжния съд, че кипърският Гаранционен фонд е отговорен по отношение на застрахователните договори, сключени чрез българския клон на „Олимпик“, че българският Гаранционен фонд не покрива дейността на застрахователи от други държави- членки на ЕС, извършващи дейност в България при правото на уседналост, което е основание за освобождаване от отговорност по чл.558, ал.7 КЗ на ответника като пряк причинител на вредата. Счита, че са доказани всички елементи от фактическия състав на регресния иск по чл.559, ал.3, вр. ал.1, т.1 КЗ – претенция от чуждестранния компенсаторен орган /Национално бюро на Германия/ към НББАЗ за възстановяване на изплатеното на пострадалите лица при процесното ПТП обезщетение; възстановяване на изплатената сума от НББАЗ на Национално бюро на Германия; възстановяване на платената от НББАЗ сума от Гаранционен фонд; липса на действаща задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за управление на българския увреждащ автомобил към момента на настъпване на процесното ПТП. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново за уважаване на предявения иск, ведно със законната лихва. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по шест правни въпроса /от първи до четвърти, шести и седми/, обусловили изхода на спора, свързани с приложението на чл.558, ал.7 КЗ и чл.559, ал.1, т.1 КЗ, както и по въпроса относно приложението на Конвенцията от 1995 г. за правото на регрес между гаранционни фондове, когато вредите са настъпили след датата на прекратяване на застрахователната полица по реда на чл.614, ал.2 КЗ /пети въпрос/. Твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК, като счита, че втори, трети и четвърти от поставените въпроси са значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа, че въззивното решение е и очевидно неправилно. Ответникът И. В. Л., чрез адв. Б.Г. оспорва жалбата като неоснователна. Заявява, че поставените правни въпроси не обосновават допускане на решението до касационен контрол. Счита, че въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд намира, че предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.559, ал.3, вр. ал.1, т.1 КЗ, вр. чл.558, ал.7 КЗ е неоснователен. Приема за установено, че на 18.08.2018 г. в Германия ответникът, управлявайки л.а. „Тойота“, с peг. [рег.номер на МПС], удря намиращия се пред него и спрял на светофар л.а. „Ситроен Ц“ с peг. №KA-FE1050, като му причинява имуществени вреди; че ответникът е признал вината си; че по образуваната щета е изплатено застрахователно обезщетение на увредените лица, като от Бюрото за регулиране на исковете в Европа претенцията относно щетата е насочена към НББАЗ; че НББАЗ е извършил плащането и е отправил искане към Гаранционен фонд, [населено място] за възстановяване на сумата 2 633.53 евро и на сумата 434.82 евро; че двете са заплатени от Гаранционен фонд на 14.03.2019 г., след което е отправена регресна претенция към ответника поради липса към 18.08.2018 г. на валидно сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Съдът намира, че ответникът е имал валидна застраховка - полица № BG/28/117002513373/16.09.2017 г. за сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с „Олимпик-клон България“ със седалище [населено място], за периода от 16.09.2017 г. до 15.09.2018 г. и че застрахователят - кипърското застрахователно дружество Олимпик, извършващо застрахователна дейност в Република България при условията на правото на установяване чрез регистрирания в България клон, е обявено в неплатежоспособност и е в производство по принудителна ликвидация /решение на Окръжен съд Никозия по номер на иск 656/2018 г./, което обстоятелство е обявено по партидата на регистрирания в ТР на РБългария клон на това дружество. Въззивният състав приема, че в базата данни на Информационния център към ГФ е отразено, че ответникът е бил с прекратена застраховка „ГО“, считано от 17.08.2018 г., 23:59 часа, като няколко часа след това изявление е настъпило процесното ПТП. Решаващият състав стига до извод, че ответникът не дължи претендираното регресно вземане по чл.558, ал.7 КЗ по отношение на Гаранционен фонд, извършил плащане на основание чл.561, ал.1 КЗ. Излага аргументи, че ответникът е имал сключен валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ със застраховател кипърската застрахователна компания Олимпик, чрез регистрирания в Република България клон, като няколко часа преди настъпването на ПТП застрахователят е направил едностранно изявление за прекратяване на този договор съгласно кипърското законодателство и във връзка с откритото производство по несъстоятелност, като българският гаранционен фонд няма законово задължение да покрива дейностите на застрахователи от други държави. Сочи, че плащането е извършено с оглед на формалната липса, респективно с оглед на невъзможността да бъде установен застраховател, предвид едностранното прекратяване на валидно сключен и съществуващ договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на кипърското дружество Олимпик, с оглед обявената неплатежоспособност и принудителна ликвидация /несъстоятелност/. Счита, че с оглед приключилото арбитражното дело, образувано по иск на българския Гаранционен фонд срещу Гаранционния фонд на Република К. пред Съвета на бюрата във връзка с несъстоятелността на застрахователна компания „Олимпик“ и предвид Основното заключение в арбитражното решение, че Конвенцията от 1995 г. за правото на регрес между гаранционните фондове е приложима по случая, кипърският Гаранционен фонд е отговорен по отношение на застрахователните договори, сключени чрез българския клон на „Олимпик“. Въззивният съд поддържа, че е налице особена хипотеза, при която, макар и формално да са налице условията по чл.559, ал.1, т.1 КЗ и тези, при които Гаранционният фонд възстановява суми, изплатени от компенсационен орган на държава членка, когато моторното превозно средство на виновния водач обичайно се намира на територията на Република България и в двумесечен срок от настъпване на застрахователното събитие не може да се определи застрахователят, виновното лице не следва да бъде отговорно по предявената спрямо него регресна претенция. Виновният водач се явява добросъвестно лице с оглед общите принципи на правото. Спецификата на случая и условията, при които валидно сключеният договор за застраховка е бил прекратен и обстоятелството, че българският Гаранционен фонд не покрива дейността на застрахователи от други държави членки на ЕС, извършващи дейност в България при правото на уседналост, освобождават от отговорност по чл.558, ал.7 КЗ ответника като пряк причинител на вредата. С оглед изложеното, съдът приема, че вземането на ищеца не съществува, поради което предявеният иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационното обжалване по поставения от касатора материалноправен въпрос, уточнен от касационния съд съгласно правомощията му - относно приложението на чл.559, ал.3, вр. ал.1, т.1 КЗ, вр. чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ в хипотезата на прекратен предсрочно договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите поради откриване на производство по ликвидация или обявяване в несъстоятелност на застрахователя, тъй като е значим за спора като обуславящ неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и е обоснована допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Останалите поставени от касаторите въпроси ще бъдат обсъдени с решението по съществото на спора. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 61.36 евро. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд