Определение № 4948 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2584/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., чрез назначения му процесуален представител адв. И. Ю., срещу решение № 1216/25.02.2026 г. по в. гр. д. № 11247/2024 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 13467/08.07.2024 г. по гр. д. № 7792/2024 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу Районен съд – Костинброд иск по чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, търпени в периода от 25.01.2024 г. до 05.02.2024 г., за нарушено право на ЕС поради участие на ищеца в съдебно заседание от 25.01.2024 г. по гр. д. № 529/2023 г. по описа на Районен съд – Костинброд с белезници на краката. В изложението към жалбата се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на III г.о., съобрази следното: Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Е. Д. М., в която са изложени твърдения, че на 25.01.2024 г. е проведено открито съдебно заседание на Районен съд – Костинброд по гр.д. № 529/2023 г., на което ищецът по същото Е. Д. М. е присъствал лично, като по време на престоя си в заседанието той бил с белезници на краката, което му причинило болки и страдания, чувствал се унизен и изтезаван. За да постанови решението си въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК е препратил към тях, като е изложил и свои мотиви, свързани с оплакванията във въззивната жалба. Посочил е, че по делото е представен заверен препис от протокола от съдебното заседание, проведено на 25.01.2024 г. по гр. д. № 529/2023 г. на Районен съд – Костинброд, в който обаче не е отразено ищецът Е. Д. М. да е бил с поставени белезници по време на процеса, нито последният да е правил изявления за премахването им. Въззивният съд като се е позовал на разпоредбата на чл. 152 ГПК, съгласно която протоколът от проведеното по делото съдебно заседание като официален свидетелстващ документ е доказателство за извършените в същото съдопроизводствени действия от съда и страните, а неудостоверените в протокола действия се смятат за неизвършени, е посочил, че в конкретния случай доколкото в протокола от съдебното заседание не са удостоверени сочените в исковата молба обстоятелства, то следва да се приеме, че същите не са се случили в рамките на процесното заседание. Допълнил е, че законът предвижда и специален процесуален ред за отстраняване на непълноти или неточности в протокола. Така съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 1 ГПК в едноседмичен срок от предоставянето на протокола на разположение на страните всеки участник в процеса може да поиска неговото допълване или поправяне. При липса на надлежно упражнено в срок искане за допълване или поправка относно твърдяното наличие на белезници и изявления за премахването им, въззивният съд е приел, че протоколът се ползва с материална доказателствена сила по отношение на удостовереното в него, поради което твърденията на ищеца са останали недоказани по предвидения от закона ред. На следващо място, въззивният съд е посочил, че от показанията на разпитаните по делото свидетели М. Ц. и Е. П. не би могло да се приеме за доказано твърдението на ищеца, че председателят на 3-ти граждански състав на Районен съд – Костинброд е оставил ищеца Е. Д. М. с поставени белезници на краката по време на процесното съдебно заседание. Това е така, тъй като показанията на свидетелите не почиват на преки и непосредствени възприятия от проведеното съдебно заседание, а в голямата си част възпроизвеждат казаното им от ищеца, както и излагат общи впечатления от обичайната организация по извеждането и охраната на лишените от свобода. Освен това според съда в показанията си свидетелите не индивидуализират достатъчно по време и по конкретни процесуални действия твърдяното събитие, като сами сочат, че ищецът участва в множество „еднородни“ дела и „редовно ходи“ в съда. Предвид изложеното, съдът е приел, че от показанията на разпитаните по делото свидетели не може да се изведе извод, че описаното от тях се отнася именно до заседанието проведено на 25.01.2024 г. по посоченото гражданско дело, както и че е налице изрично произнасяне или бездействие на председателстващия съдия, с което да е разпоредено/допуснато задържането на белезниците. Приел е, че изложеното от свидетелите не е достатъчно да разколебае и опровергае материалната доказателствена сила на съдебния протокол като официален удостоверителен документ относно извършените и заявени в съдебното заседание процесуални действия и изявления. При липса на отразяване в протокола на обстоятелството, че ищецът е бил с белезници на краката, както и на искания или възражения за тяхното отстраняване, и при непредприета в срока по чл. 151, ал. 1 ГПК процедура по допълване или поправяне на протокола, съдът е приел, че твърдяното обстоятелство не се установява по несъмнен начин единствено чрез разглежданите свидетелски показания. В мотивите към решението си въззивният съд е посочил, че му е известен и фактът, че с решение № 242/16.04.2020 г., постановено по КНОХД № 1018/2019 г. по описа на ВКС, III н. о., НК, ВКС, е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД № 102/2018 г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018 г. по НОХД № 646/2015 г. на СНС и Е. Д. М. е признат за виновен в престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3 вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 17 години и 6 месеца. Влезлите в сила присъди са задължителни за всички държавни органи и съдилища. Следователно към датата на провеждане на откритото съдебно заседание пред Районен съд – Костинброд /25.01.2024 г./ жалбоподателят е бил осъден с влязла в сила присъда за извършено от него престъпление и презумпцията за невиновност, предмет на защита по силата на Директива (ЕС) 2016/343 на ЕП и на Съвета от 09 март 2016 г., не намира приложение по отношение на него. Използването на ограничителни средства като белезници само по себе си не поражда нарушение при липса на прекомерност, когато мярката е наложена във връзка със законосъобразен арест или задържане, и при наличие на разумна необходимост според конкретните обстоятелства. В допълнение, въззивният съд е посочил, че в компетентността на разглеждащия делото съдебен състав е да извърши преценка дали да остави страната Е. М. да участва в съдебното заседание с белезници на краката или да откаже да разпореди свалянето. Законосъобразността на преценката на съдебния орган следва да се оценява с оглед установените обстоятелства, свързани с личността на страната. Посочил е, че приложението на мерки за физическо възпиране при извеждане и участие в съдебни заседания на осъдени на доживотен затвор се обуславя от режима на изпълнение на наказанието и от задължението за гарантиране на сигурността. На основание чл. 214 ППЗИНЗС изолацията на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода се спазва и при конвоиране и при други случаи на напускане на помещението, а по силата на чл. 141, ал. 2 ГПК председателят на съдебния състав следи за реда в съдебната зала, включително за сигурността и безопасността на участниците и присъстващите граждани. Посочил е, че при съобразяване на високата степен на обществена опасност на жалбоподателя, осъден на доживотен затвор без право на замяна, и едновременно с това на необходимостта да бъдат обезпечени правата му в гражданския процес, съдът има право да прецени дали е оправдано съобразно интересите на правосъдието и достатъчно за целите на производството да бъдат свалени само белезниците на ръцете, за да може лицето да упражнява активно процесуалните си права, без да е необходимо да се свалят белезниците на краката и коланът на кръста. Освен това според съда правото на защита не предполага задължително да е осигурено свободно движение на участника в производството в съдебната зала. Оставянето на белезниците на краката и коланът на кръста би било необходимо и пропорционално, когато следва да се гарантира на сигурността на останалите участници и на гражданите в залата, още повече, че наказанието „доживотен затвор без замяна“ по необходимост включва трайни ограничения, вкл. на свободното движение, които отличават осъдения от останалите граждани. Наред с това, въззивният съд е съобразил, че по чл. 18, ал. 6, т. 1 от Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност на ГД „Охрана“ при конвоиране на „особено опасни за бягство“ лица, включително осъдени на доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, задължително се прилагат специални колани с фиксирани белезници на ръцете и допълнително белезници на краката или комплект белезници за ръце и крака. Като тази уредба не противоречи на чл. 5 от Директива (ЕС) 2016/343 на ЕП и на Съвета от 09 март 2016 г., тъй като попада в изключението на чл. 5, § 2 – мерки за физическо възпиране са допустими, когато са необходими по специфични за делото съображения, свързани със сигурността или с предотвратяване на укриване/контакт с трети лица, каквито именно съображения обосновават използването им при конвоиране и участие в заседания. Накрая, въззивният съд е приел, че в разглеждания случай не е доказано нарушение от съдията като длъжностно лице на разпоредбата на чл. 3 ЕКЗПЧ. Поради съвпадане изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение е потвърдено. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и се моли за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и се сочи формално основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, без да е формулиран конкретен правен въпрос. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Районен съд – Костинброд не е подал писмен отговор и не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на III г.о. намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли иска въззивният съд е посочил четири аргументи, всеки един от които съответства на практиката на ВКС и сам по себе си обосновава неоснователността на иска. Първият е, че ищецът по никакъв начин не е доказал, че при участието си в съдебно заседание по гражданско дело е бил с белезници на краката, а съгласно чл. 154 ГПК и трайната практика на ВКС по тълкуване на нормата, ищецът следва да докаже правопораждащите факти на претендираното от него субективно право, при условията на пълно и главно доказване. Вторият аргумент е, че по време на гражданското дело, ищецът вече е бил осъден с влязла в сила осъдителна присъда на 17 години и 6 месеца лишаване от свобода за въоръжен грабеж в особено големи размери, поради което презумпцията за невиновност, предмет на защита по силата на Директива (ЕС) 2016/343 на ЕП и на Съвета от 09 март 2016 г., не би намерила приложение по отношение на него. Третият и четвъртият аргументи са, че по отношение на ищеца би намерило приложение правилото на чл. 214 ППЗИНЗС, а именно че изолацията на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода се спазва и при конвоиране и при други случаи на напускане на помещението, а по силата на чл. 141, ал. 2 ГПК председателят на съдебния състав следи за реда в съдебната зала, включително за сигурността и безопасността на участниците и присъстващите граждани, както и че по отношение на ищеца не би се приложило правилото на чл. 5 от Директива (ЕС) 2016/343 на ЕП и на Съвета от 09 март 2016 г., доколкото той би попаднал в изключението на чл. 5, § 2 – мерки за физическо възпиране са допустими, когато са необходими по специфични за делото съображения, свързани със сигурността или с предотвратяване на укриване/контакт с трети лица, каквито именно съображения обосновават използването им при конвоиране и участие в заседания. Освен това касаторът не е формулирал въпрос в изложението в противоречие с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото е релевирано и оплакване за очевидна неправилност, касационният съд намира, че атакуваният въззивен акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение