Определение № 5574 от 02.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1117/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез областния управител на област Б., подадена чрез процесуалния му представител главен юрисконсулт Н. М. против решение № 1075 от 18.12.2024 г., постановено по гр. д. № 1250 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 116 от 4.06.2024 г. по гр. д. № 636/2023 г. на Районен съд - Карнобант за уважаване на предявения от М. Я. Я. и Г. Я. Н. против Държавата положителен установителен иск за собственост на част от поземлен имот с идентификатор ** по кадастралния план на селото, одобрен със заповед № РД-02-14-2273/29.12.2000 г., която част има площ 730 кв. м. и е идентична с бивш парцел *-* в кв. 31 с площ 590 кв.м. по регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 5349/24.10.1957 г., за който е съставен Акт за държавна собственост № 10094/25.01.1972 г. на ОНС гр. Бургас и маломерно място с площ 140 кв. м от бивш имот *, придаващо се към бивш парцел *-* в кв. 31 по регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 5349/24.10.1957 г., за който е съставен Акт за държавна собственост № 10087/25.01.1972 г. на ОНС гр. Бургас. М. Я. Я. и Г. Я. Н. са подали чрез пълномощника си адвокат С. Г.-Т. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че искът е основан на твърденията, че собствеността е придобита по наследяване от Я. Н. С. и С. С. С. и придобивна давност (от наследодателите, евентуално от ищците при присъединяване владението на наследодателите) и отмяна на отчуждаването, извършеното по чл. 5а от УНПКИЖС през 1963 г., със заповед на кмета на Община Сунгурларе от 06.05.1998 г., влязла в сила веднага, тъй като за одържавения имот не е платено обезщетение и той никога не е заеман от държавата, а по отношение на маломерното място от 140 кв. м., което по регулация се придава към съседния парцел *-* е отпаднало отчуждителното действие на дворищнорегулационния план на основание § 8 ПР на ЗУТ. Държавата е оспорила иска с твърдения, че заповедта за отмяна на отчуждаването не е влязла в сила, тъй като не е върнато полученото при отчуждаването парично обезщетение, както и че с оглед законовите ограничения собствеността не е могла да бъде придобита по давност. Въззивният е приел за установено, че двете ищци са наследници на Я. Н. С., починал на 15.08.2020 г. и С. С. С., починала на 12.01.2016 г., като последната е едни от наследниците на С. Д. П., починал на 9.08.1981 г. С Решение № 84/11.11.1963 г. на Държавен комитет за строителство и архитектура на основание чл. 5а и 56 от Указ №115/01.04.1954 г. за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство /УНПИЖКС/ са отчуждени в полза на държавата недвижими имоти, сред които и процесния парцел *-* от кв. 31, за който е посочено, че е собственост на С. Д. П., както и съседния парцел *-* в кв. 31, за който е посочено, че е собственост на Я. Н. С.. В решението е отбелязано, че собствениците на отчуждените имоти се обезщетяват с плащане в брой на определеното парично обезщетение. Същите данни се съдържат и в останалите документи по приложената отчуждителна преписка. Я. Н. С. и наследниците на С. Д. П. са поискали отмяна на отчуждаването и със заповед Заповед № 121/06.05.1998 г. Кмета на Община Сунгурларе е наредил да се възстанови собствеността върху отчуждения имот – парцел *-*, кв. 31 с площ от 590 кв. м. по плана на [населено място] на наследниците на С. Д. П., тъй като мероприятието, за което е отчужден не е осъществено. В заповедта липсва отбелязване за възстановяване на получено парично обезщетение. Със Заповед № 390/04.11.1998 г. на Кмета на Община Сунгурларе е отказано възстановяването на собствеността върху мястото, представляващо част отчуждения имот 392, което по дворищната регулация от 1957 г. е придадено към парцел Х, собственост на Ч. Ж. Т.. След обсъждане на гласните доказателства и експертното заключение, въззивният съд е приел, че не е установено наследодателите на ищците да са придобили собствеността чрез владение от 1950 г. Приел е обаче, че заповедта да отмяна на отчуждаването на парцел *-*, кв. 31 с площ от 590 кв. м. по плана на [населено място] на наследниците на С. Д. П. е произвела действие от момента постановяването си и от този момент в полза на Я. Н. С. и С. С. С. е започнала да тече придобивна давност. Изводът, че Заповед № 121/06.05.1998 г. на кмета на Община Сунгурларе за отмяна на отчуждаването е влязла в сила веднага, е мотивиран с липсата на каквито и да е доказателства по делото, че обезщетение за отчуждения имот е било изплатено от държавата в полза на собственика. Протокол № 27/23.04.1963 г., с който се одобрява предложение на комисията, свързано с отчуждаване на дворните места и протокол от 31.08.1963 г., съдържащ предложение за отчуждаване на дворните места чрез изплащане на парични обезщетения в брой, не водят до различен извод, тъй като същите единствено сочат на това, че на собствениците е следвало да бъде заплатено обезщетение, но не и че такова действително им е било определено и предоставено. В случая отчуждаването е извършено по реда на ЗС като относимите към този момент редакции са предвиждали, че отчуждаването се извършва с разрешение на Министерския съвет и собствеността се придобива от датата на решението (чл. 101 от ЗС), както и че завземането на отчуждения имот става след заплащането или заменяването му с друг (чл. 104 ЗС). Отделно не се твърди и не се доказва държавата някога да е завземала процесния имот, като свидетелите установяват, че същия е ползвал от наследодателите Я. и С.. Следователно предвид липсата на данни за заплатено обезщетение няма как да се приеме, че такова действително е било платено и съответно възстановяването на същото да бъде условие за възстановяване на имота. По отношение на площта от бившия имот пл. № *, придадена по дворищната регулация от 1957 г. към съседния парцел *-*, съдът е приел, че е отпаднало отчуждителното действие на основание § 8 ПР на ЗУТ и тази площ се е върнала към имота, от който е била отнета, доколкото от действащия към настоящия момент кадастрален план от 2000 г. е видно, че придаваемите места от бившия имот пл. № * към съседни имоти не са били заемани от съседите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Държавата се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „допустимо ли е съдът да обоснове твърденията си, че заповедта за възстановяване на собствеността по аргумент от чл. 6, ал. 1 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е влязла в сила веднага и е настъпил вещноправният ефект на възстановяване на собствеността на ищците, въпреки че в същата разпоредба е посочено, че решението за отмяна на отчуждаването влиза в сила от момента на възстановяване на полученото парично обезщетение“. По поставения въпрос не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не сочи доказателство по делото, което да установява заплащане на обезщетение за отчуждения имот, а изразява несъгласие с извода на съда, че след като липсват конкретни доказателства за заплатено обезщетение и след като държавата не е заела имота, то това означава, че обезщетение не е платено. Позовава се на съдържанието на документите по отчуждителната преписка, в които се съдържа съгласие за получаване на парично обезщетение, като само С. П. е подал възражение, което не е било уважено. Съгласието за получаване на парично обезщетение не означава, че такова реално е било заплатено, а трайна е практиката на ВКС, че тежестта да докаже заплащане на обезщетение е на страната, оспорваща правата по реституция, защото само при установена конкретна сума, получена в обезщетение, може да се направи извод, че връщането й е условие за настъпване на вещноправния ефект на отмяната на отчуждаването по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. При липса на основание за допускане на касационно обжалване Държавата следва да възстанови на М. Я. Я. и Г. Я. Н. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1200 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат С. Г.-Т.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение