Определение № 546 от 20.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2944/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. П. Т., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1505 от 20.06.2019 г. по в.т.д. № 5765/2018 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав, с което е потвърдено решение № 49 от 25.06.2018 г. по т.д. № 72/2016 г. на Окръжен съд – Кюстендил, Търговско отделение, трети състав, за отхвърляне на предявения срещу „Галком”ООД иск по чл.79, ал.1, вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД, за сумата 220 000 лв. – дължим остатък от обща сума в размер на 420 000 лв., дадена в заем по договор между страните от 21.02.2009 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 09.08.2016 г., с присъждане на разноски по делото в полза на ответното дружество. Касационният жалбоподател поддържа доводи за материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Счита, че по основния спорен въпрос – дали е погасено по давност претендираното вземане, неправилно не са зачетени и тълкувани договорни клаузи, предвиждащи възникване на задължението за връщане на заема след покана от заемодателя до заемателя. Такава покана е обективирана в исковата молба по уважения частичен иск, получена от заемателя на 08.04.2014 г., поради което искът по настоящото дело, заведен на 07.07.2016 г., е във времевите предели на погасителната давност. Твърди се неприложимост на новата разпоредба на чл.116а ЗЗД, с оглед действието на материалноправните норми по време. Счита за неприложимо ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, на което неправилно се е позовал въззивният съд. По съображения, подробно изложени в жалбата, касаторът претендира за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове, евентуално, връщане на делото за повторно въззивно разглеждане. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Когато в договор за заем страните уговорят, че задължението на заемателя да върне заетата сума ще възникне след „поискване”, следва ли да се приеме, че това е моментът, в който задължението става изискуемо по смисъла на чл.114, ал.1 от ЗЗД; 2. Допустимо ли е страните чрез съответните уговорки с модалитети и условия, да уговорят изискуемостта на задължението да настъпи след покана, с оглед разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД; 3. Когато страните по договор за заем уговорят, че задължението за връщане на заемната сума възниква след покана, допустимо ли е да се приеме, че именно моментът на поканата е момента, в който то възниква по смисъла на чл.114, ал.2 от ЗЗД; 4. При условие, че страните по договор за заем изрично са уговорили кога става изискуемо задължението за връщане на сумата /след поискване/, допустимо ли е, независимо от това, съдът да приеме, че е приложим чл.114, ал.2 от ЗЗД. Или, след като страните са се уговорили, че преди „поискване” няма изискуемост на задължението по см. на чл.114, ал.1 ЗЗД, следва ли, независимо от това, при преценка началото на давността съдът да намери за приложима ал.2 на чл.114 ЗЗД.; 5. При определяне на началния момент на давностния срок следва ли да се зачитат конкретните уговорки в договора, свързани с настъпването на изискуемостта, както и с възможността задължението да е с модалитети; 6. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите съгл. чл.20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, при положение, че в договор за заем изрично е уговорено, че задължението за връщане на заемната сума възниква след поискване; 7. Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните и 8. Със завеждане на частичния иск прекъсва ли се погасителната давност за цялото вземане. Поддържаният допълнителен селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК /по всички въпроси/ е основан на цитирана в изложението и приложена практика на ВКС. Ответното дружество „Галком” ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване. В постъпил по делото писмен отговор на касационната жалба се поддържа, че атакуваното решение е правилно /като краен резултат/, по изложени в него фактически и правни доводи, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно решение. Поради това, жалбата преценява като процесуално допустима. При постановяване на атакувания съдебен акт, въззивният съдебен състав, след преценка на събраните по делото доказателства, е приел следното: наличие на сключен договор за заем от 21.02.2009г. между ищеца като заемодател, и ответното дружество - заемател, за сумата от 420 000лв., която заемателят се задължил да върне след поискване; установяване на правопораждащите факти за спорното субективно материално право с влязло съдебно решение по т.д. № 3712/2014 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 47 от 28.07.2014г. по т.д.№ 11/2014г. на Окръжен съд – Кюстендил за уважаване на предявен частичен осъдителен иск за 200 000 лв., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба. По основния спорен въпрос – дали е погасено по давност претендираното вземане, съставляващо остатък от заемната сума, апелативният съд е споделил становището на първата инстанция за основателност на надлежно въведеното от ответника правопогасяващо възражение, водещо до отхвърляне на иска. Приел е, че този извод е в съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д.№ 3/2016 г. На ОСГТК на ВКС и, че делото по частичния иск не е имало за последица спиране и прекъсване на погасителната давност за непредявената част от вземането, предмет на настоящето дело. За безспорно е прието, че заемодателят има право да получи дадената сума след поискване, съгласно договорната клауза на чл.2, поради което намира приложение разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД. Според САС, давността е започнала да тече от деня, в който задължението е възникнало - 21.02.2009г. Констатирано е, че исковата молба е постъпила в съда на 09.08.2016г. - след изтичане на срока по чл.110 ЗЗД, поради което процесното вземане за сумата от 220 000лв., претендирана като дължим остатък от общата заемна сума по процесния договор, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 09.08.2016г., е погасено по давност и искът е неоснователен. Като неоснователни са преценени възраженията във въззивната жалба за допуснати нарушения от страна на първоинстанционния съд при преценка показанията на свидетеля К. Д. - относно момента на отправяне на поканата за връщане на заетата сума от заемодателя към ответника, по съображения, основани на чл.84, ал.2, чл.240, ал.4 и чл.114, ал.2 ЗЗД, както и на постановена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС – решение по гр.д. № 371/2010 г., IV г.о. Прието е, че поканата прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава, но не поставя начало на погасителната давност, т.к. съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД давността тече от възникване на задължението. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първата група въпроси, поставени в раздел I-ви от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, относими към законово предвидените хипотези за определяне началото на давностния срок, са изцяло съотносими към правилността на атакуваното въззивно решение. Тези въпроси са изведени въз основа на поддържани в хода на процеса доводи за приложимост на чл.114, ал.1 ЗЗД, съответно за възникване на задължението за връщане на заемната сума след покана, като именно от връчването на такава покана следва да се брои 5-годишният давностен срок, които обаче не са споделени от решаващия съдебен състав. При произнасяне по въведеното в процеса правопогасяващо възражение, апелативният съд е съобразил разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД, след тълкуване и преценка на релевантните договорни клаузи. Както е разяснено в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанията за допускане на касационно обжалване не са идентични с основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, поради което и поддържаните от касатора доводи за неправилност на решението, не биха могли да аргументират наличието на предвидената в чл.280, ал.1 ГПК основна селективна предпоставка. Отделно от горното, следва да се посочи, че последният въпрос от този раздел на изложението /въпрос № 5/ е само хипотетичен и апелативният съд не е преценявал дали вземането е с модалитети и доколко изискуемостта настъпва в съответствие с конкретен модалитет. Въпросите, свързани с критериите за тълкуване по чл.20 ЗЗД и задължението на съда да прилага правилата за тълкуване на договорите, са основани на твърдения на касационния жалбоподател за несъобразяване, от страна на въззивния съд, кога е настъпила изискуемостта на задължението. Последните са пряко съотносими към обосноваността на атакувания съдебен акт, преценката за която е извън селективното производство. Последният въпрос е основан на твърдения на касационния жалбоподател за: прилагане, от страна на съда, на нормата на чл.116а ЗЗД, каквото обратно действие не е предвидено от законодателя и несъобразяване на практиката на ВКС, актуална преди законовата промяна, уреждаща прекъсването на давността при заведен частичен иск. Този въпрос не може да се прецени като обуславящ по см. на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото апелативният съд не е основал решаващата си правна воля на чл.116а ЗЗД, а на постановки в ТР № 3/2016 г. ОСГТК на ВКС, с които е възприета за правилна практиката на ВКС, че предявяването на иск за парично вземане като частичен, няма за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност. За да е налице самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК е необходимо съдебният акт да страда от особено тежък порок, установим от неговото съдържание, без да е необходим анализ на доказателствата или извършване на преценка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост на фактическите изводи, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, атакуваното въззивно решение не би могло да се определи като очевидно неправилно, съобразно посочените критерии. Аргументите на касационния жалбоподател при обосноваване на посоченото основание за достъп до касационно разглеждане на спора, основани на функциите и предназначението на частичния иск, както и на твърдения, че съдът е пренебрегнал принципите за съдебна защита на правата на заемодателя, не биха могли да се съотнесат към основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. При този изход на делото, сторените от ответното дружество разноски в размер на 5 250 лв., своевременно поискани и доказани с приложен, към отговора на жалбата, договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за плащане на договореното адвокатско възнаграждение, следва да се заплатят от касатора. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение