Определение № 79 от 08.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 743/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. З. А. против решение № 406/ 13.02.2020 г. по гр.д. № 1028/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е потвърдено решение № 42/ 04.01.2019 г. по гр.д.№ 10342/2017 г. на Софийски градски съд, за отхвърляне предявения от същата против ЗД „Бул Инс„ АД иск, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм. /, за разликата над присъдените 60 000 лева и до размера на претендираната сума. Твърди неправилност на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл.52 ЗЗД, досежно приетия изключително занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и с чл.51 ал.2 ЗЗД, досежно приетото съпричиняване от пострадалата З. А. - майка на ищцата, от смъртта на която, в причинна връзка с ПТП от 11.02.2016 г., настъпило по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност„ на автомобилистите при ответника автомобил, ищцата претендира обезщетение. Сочат се несъобразени от въззивния съд всички, релевантни за определяне на справедлив размер на обезщетението, обстоятелства. Така, според касатора, съдът не е съобразил обстоятелството, че пострадалата е единствен родител, под чиито грижи е израснала ищцата и на чиято подкрепа единствено е разчитала, което от своя страна обуславя по-голяма близост между същите, както и твърде младата възраст на всяка от тях – ищца и пострадала, в аспект на продължителността на времето, в което ищцата ще продължи да търпи болки и страдания от смъртта на майка си. Не са отчетени конкретните социално-икономически условия, при които е настъпила вредата, ориентир за които са лимитите на застрахователна отговорност към момента на непозволеното увреждане. Според страната, релевантните обстоятелства са изброени от съда формално, без необходимия оценъчен коментар за значението им по отношение формиране на вредата и оттук – за размера на справедливото обезщетение. Касаторът оспорва извода за съпричиняване, тъй като самото обстоятелство, че пострадалата е имала възможност да реагира и избегне удара, не е равнозначно на принос за настъпването на вредоносния резултат. Акцентира на липсата на доказателства какво е било поведението на пострадалата към момента на удара: неясно е как се е появила на пътното платно, колко време е престояла на същото, предприела ли е спасителна маневра, дали се е движила по протежение на пътното платно или го е пресичала, дали евентуално не е търсела помощ и пр.. Оспорва се обосноваността на фактическата констатация на съда, че пострадалата се е движела по пътното платно, а не по банкета, както е било редно. Така извода за съпричиняване, според касатора, се явява основан на хипотези относно действителното поведение на починалата, а оттук и е недоказана безспорно причинността между същото и вредоносния резултат, независимо от осъществяването на нарушение на Закона за движение по пътищата. В евентуалност, приложението на чл. 51 ал.2 ЗЗД се оспорва и по отношение размера на приетото съпричиняване – равно с това на делинквента. Ответната страна - ЗД „ Бул Инс „ АД – оспорва касационната жалба по същество, считайки я за неоснователна. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищцата е предявила иск за обезщетяване на неимуществени вреди, в размер на 160 000 лева, търпими от смъртта на нейната майка, настъпила при ПТП от 11.02.2016 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, товарен автомобил. Ответникът е противопоставил възражение за съпричиняване от пострадалата, предвид движението й по пътната лента на междуградски път, в тъмната част на денонощието и поради непредприети от същата действия за предпазване от удара, каквито са били обективно възможни. Оспорва и претендирания размер на обезщетението, като крайно завишен. В допълнителната искова молба ищцата изрично е посочила, че пострадалата се е движела по пътното платно, тъй като в района на произшествието не е имало тротоар или банкет, както и че се е движела в посока противоположна на движението на ударилият я автомобил. Заявява, че липсата на обществен транспорт в района на ПТП е превърнало участъка между двете села в постоянна пешеходна зона, което водачите на МПС е следвало да съобразяват, проявявайки завишено внимание. Разпитаната по делегация свидетелка Ф. Р. е заявила, че ищцата и пострадалата са били „в много добри„, дори „прекрасни„ отношения„ и че „ са имали емоционална връзка „, живеели са заедно, като майката много е помагала на дъщеря си в отглеждането на децата й. Твърди, че ищцата е изпаднала в шок от смъртта на майка си, съсипана е и оплаква все още загубата й, непрекъснато я споменава и тъжи за нея. Свидетелката счита, че смъртта на З. е променила ищцата като човек, станала е по-затворена и тъжна, избягва социални контакти.Свидетелката обяснява привързаността между дъщеря и майка с факта, че ищцата е отгледана единствено от майка си, предвид ранен развод на родителите и изключително е разчитала на нейната помощ и подкрепа. Според заключението на автотехническата експертиза е неустановимо в каква посока на движение на пострадалата е настъпил удара – по посока на движение на увреждащия автомобил или в обратната. Вещото лице излага конкретни факти от значение за определяне мястото на удара / чехла на пострадалата, люспа от боя, идентична с паднала от капака на буса, разположението на следата от триене при спирането на автомобила, габаритите на самия автомобил и зоната на уврежданията му след удара /. След съвкупната преценка на всички относими факти експертът определя място на удара върху пътното платно, при това на значително отстояние от края на платното за движение / 1,60 м. – 1,80 м. / по широчината на пътното платно. В протокола за оглед на ПТП е упоменато наличие на банкет, с ширина от 2 метра, застлан с чакъл. Във всяка от хипотезите - движение попътно на движението на увреждащия автомобил или срещу него – вещото лице е обосновало възможност пострадалата да избегне удара, придвижвайки се със спокоен ход до банкета, доколкото, придвижвайки се в тъмната част на денонощието и при включени от увреждащия автомобил къси светлини, е могла да забележи същите от съответно изчислени от експертизата разстояния, позволяващи спасителна маневра. Отговорността на делинквента е установена с влязла в сила присъда. Първоинстанционният съд е приел за справедлив размер на дължимо обезщетение сумата от 80 000 лева и доказано съпричиняване, при равен принос на пострадалата с този на водача на увреждащия автомобил, с оглед което и присъдил обезщетение в размер на 40 000 лева. Въззивна жалба е депозирана от ищцата, поради което и до присъдената сума от 40 000 лева първоинстанционното решение е влязло в сила. Въззивният съд е приел за справедлив размер на обезщетението сумата от 120 000 лева и доказано съпричиняване от пострадалата, при равен принос на същата с този на делинквента, с което и окончателен размер на дължимото обезщетение от 60 000 лева. За определяне на този справедлив размер съдът е съобразил свидетелските показания с пълното им съдържание, възпроизведено по-горе, вкл. обстоятелството,че починалата е била единствен родител, отгледал ищцата и с това установил изключителна близост помежду им, подкрепата и помощта й за ищцата и възрастта й, с оглед което и твърде ранното лишаване на последната от тази подкрепа и грижа, съвместното им домакинство. Очевидно, с оглед изявлението на самата ищца в допълнителната искова молба, съдът е коментирал единствено вариант на придвижване на пострадалата срещуположно на увреждащия автомобил и установената от САТЕ възможност за избягване на удара, както и наличието на банкет, поради което не е налице никое от предвидените в чл.108 от ЗДвП изключения, оправдаващи навлизането на пешеходката и престоя на същата на пътното платно. Съдът е приел, че движейки се по пътното платно и в тъмната част на денонощието – при намалена видимост - пострадалата не е положила елементарна грижа за своята безопасност, излагайки живота си на риск. Отчитайки признатата от наказателния съд вина на делинквента, изразяваща се в нарушаване на чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗдВП / несъобразена с пътната обстановка скорост, което не е позволило на водача да реагира своевременно на препятствието на пътя / съдът е приел равен принос на същия с този на пострадалата за вредоносния резултат. Липсва отделно изложение по чл.284 ГПК, нито такова е инкорпорирано в касационната жалба, с формулирането на конкретни правни въпроси, извън твърдението за произнасяне на въззивния съд по материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, в противоречие с практиката на ВКС, съответно цитирана. Неформулирането на правен въпрос, относим към решаващ извод на въззивното решение, е достатъчно за да се приеме необоснованост на основание за допускане на касационното обжалване. Настоящият състав не е длъжен да го изведе от обстоятелствената част на касационната жалба, навеждаща пороци по смисъла на чл.281 т.3 ГПК – произнасяне в противоречие с материалния закон – които са основания, различни от тези по чл.280 ГПК, подлежащи на разглеждане в производство по чл. 290 ГПК, а не в това по чл. 288 ГПК. Дори да се приеме за въведен въпроса, относно приложението на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, то следва да се съобрази, че въззивният съд е коментирал всички наведени в исковата молба, в отношение към съдържанието на търпимите от ищцата болки и страдания, обстоятелства, доколкото са били потвърдени от събраните свидетелски показания, вкл. споделил в мотивите си изводима от същите оценка на отношенията между ищцата и починалата и на психо-емоционалното състояние на ищцата след загубата. Следователно, не се касае за несъобразяване на релевантни факти, посочени в касационната жалба, нито за формално изброяване на факти от съда, без оценъчен разбор на същите, в обосноваване съдържанието на връзката между ищцата и починалата и съдържанието на търпимите от ищцата болки и страдания, в съответствие със задължителните указания в т.11 на ППВС № 4/1968 г.. Следва да се има предвид, че конкретно определения размер на обезщетението винаги е функция и на проведеното доказване на иска, правилността на преценката на съда за което е предмет на друга фаза от касационното производство. Въпрос, свързан с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, в съответствие с конкретен аспект от механизма на настъпването на ПТП, не е формулиран, при това в относимост към касационните доводи за неправилност, ограничени до липсата на доказателства за конкретното местонахождение и поведение на пострадалата към момента на удара, респ. за наличието на основание,оправдаващо придвижването й по пътното платно. Тези доводи, обаче, са опровергани от заключението на САТЕ, а и в противоречие с изявленията на самата страна, в коментираната по-горе допълнителна искова молба. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение