Определение № 2090 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1293/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Лъки СИС“ ЕООД срещу определение №290 от 20.05.2025 г. по ч.т.д.№112/2025 г. на АС Варна. С обжалваното определение е потвърдено определение №32 от 19.02.2025 г. по т.д.№2/2025 г. на ОС Силистра, с което е прекратено производството по делото по предявения от „Лъки СИС“ ЕООД срещу [община] осъдителен иск за сумата 173 105.22 лв., ведно със законна лихва, считано от 24.06.2022 г. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли при постановяване на своето определение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните. 2. За приложението на чл.20 ЗЗД. 3. Налично едностранно писмено изявление за признаване на дълг от погасени поради акцесорност договорни лихви, включващо и писмено изявление за заплащането му, които изявления насрещната страна е възприела и не оспорва, фактическо и правно основание ли е за възникване на ново споразумение относно този дълг като нов и самостоятелен дълг, който да е предмет на искова претенция при незаплащането му. По отношение на първи и втори въпроси се поддържа,ч е са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо третия от въпросите, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че определението е и очевидно неправилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е посочил, че спорният предмет на делото се въвежда от ищеца с исковата молба, като спорното право се индивидуализира чрез фактическите твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, които формират основанието на предявения иск /чл.127 ал.1 т.4 от ГПК/, а чрез петитума на молбата определя вида и съдържанието на търсената с иска съдебна защита. Изложил е съображения, че когато са налице предвидените в закона предпоставки за разглеждане на правния спор по същество, съдът е длъжен да се произнесе по иска, с който е сезиран, но в настоящия случай в исковата молба, въпреки направените от страната уточнения и изявления, не е посочен юридически факт, предвиден в хипотезиса на правна норма, при осъществяването на който да настъпят посочените в диспозицията на нормата последици. Приел е, че въпреки двукратно дадените указания от първоинстанционния съд, твърденията на страната са останали противоречиви и съдът не може да квалифицира претенцията на ищеца - изрично е заявено, че исковата претенция е нова, различна от съществуващо задължение на ответника за обезщетение за забава в плащане на главници по договор между страните за периода от 2013 г. – 2020 г., като се твърди, че задължението, предмет на иска, е възникнало по силата на писмо от 17.12.2022 г., но има изложени твърдения и за едностранна, и за двустранна сделка, а и липсват твърдения за постигнато между страните ново споразумение, било в хипотезата на чл.107 ЗЗД или в хипотеза на чл.365 ЗЗД. Изразил е становище, че изложеното от страната, че е налице едностранно признание за съществуване на дълг, неоспорен по размер и неотхвърлен от насрещната страна и че с това волеизявление възниква нов дълг, различен от признатия, не представлява посочване на основание на иска, съответно на петитума за присъждане на главница за нов дълг, признат по размер в писмо от 17.12.2022 г., поради което производството по делото е следвало да бъде прекратено по реда на чл.129 ал.3 от ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Формулираният от частния касатор първи въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло – в обжалваното определение са изложени мотиви относно всички наведени в частната жалба на ищеца доводи, като подробно е изяснено защо двукратно направените от ищеца уточнения на исковата молба, не са довели до отстраняване на нередовността й. От друга страна предвид изложените в обжалваното определение мотиви, формулираният от частния касатор втори въпрос не е обусловил решаващата воля на съда, а и същият няма отношение към предмета на произнасяне - относно редовността на исковата молба, респективно при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, по този въпрос касационно обжалване не може да се допусне. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по третия от въпросите. Съгласно дадените в т.4 от ТР №1/2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, правният въпрос от значение за изхода на делото е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не се обосновава непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, като не е посочено коя е непълната или неясна, нуждаеща се от тълкуване законова норма (според която според частния касатор едностранното признаване на задължение на една от страните по съществуващо правоотношение е равнозначно на споразумение между тези страни за възникване на ново, различно правоотношение и на ново задължение по последното), не е посочена неправилна поради неточно тълкуване съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито се поддържа настъпило изменение в правната уредба или обществените условия, което да налагат осъвременяване на съдебната практика. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,