Определение № 1846 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2495/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Е. С., представляван от адв. Ч., срещу решение № 61 от 10.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 66/2024 г. на Апелативен съд- Пловдив, в частта, с която след отмяна на решение № 322/ 12.10.2023 г. по гр. д. № 797/2022 г. на ОС – Стара Загора в частта, в която И. А. Д., М. А. Д. и В. Г. А. са осъдени да заплатят солидарно на С. Е. С. сумата над 10 000 лв., представляваща част от общия размер на обезщетението за неимуществени вреди от 150 000 лв. от извършено на 30.11.2021 г. престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1, вр. 20, ал. 2 НК, както и в частта, с която са осъдени да заплатят солидарно на С. Е. С. сумата над 15 000 лв., представляваща част от общия размер на обезщетението за неимуществени вреди от 150 000 лв. от извършено на 30.11.2021 г. престъпление по чл. 142а, ал. 1 вр. 20, ал. 2 НК са отхвърлени предявените от С. Е. С. против И. А. Д., М. А. Д. и В. Г. А. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД над сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетението за неимуществени вреди от извършено на 30.11.2021 г. престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1, вр. 20, ал. 2 НК и за сумата над 15 000 лв., представляваща обезщетението за неимуществени вреди от извършено на 30.11.2021 г. престъпление по чл. 142а, ал. 1 вр. 20, ал. 2 НК. В останалата си част решението на Окръжен съд-Стара Загора е потвърдено и не е предмет на касационно обжалване. Касационният жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно и моли да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат изцяло уважени. Моли да му бъдат присъдени направените разноски по делото, както и възнаграждение за защита по реда на чл.38 от ЗА. Касаторът счита, че въззивният съд неправилно е определил размера на обезщетението, което се дължи на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди, че съдът не е тълкувал и съобразил в съвкупност събраните по делото доказателства и определеното от въззивната инстанция обезщетение за неимуществени вреди е занижено. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател сочи, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касация, тъй като при разглеждането на делото и произнасянето на съда са засегнати съществени процесуалноправни и материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителна съдебна практика, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и поради това, че решението е очевидно неправилно. Поддържа, че решението на ПАС е в противоречие с ППВС №4/68год. Поддържа, че във въззивното решение липсва анализ на събраните доказателства, че въззивният съд е постановил нов съдебен акт на база изложени собствени мотиви, но същите не са пълни, тъй като не обхващат в цялост всички необходими предпоставки за правилната преценка на конкретния правен казус. Поддържа, че решението е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика по материалноправния въпрос относно релевантните при определяне дължимото обезщетение въпроси, обективирана в решения на ВКС /Решение № №749/05.12.2008год. по т. дело №387/2008год. на II ТО, Решение №124/11.11.2010 год. по т. дело №708/2009год. на II ТО, Решение №66/03.07.2012год. по т. дело №619/2011 год. и Решение №31/25.03.2014год. по т. дело №1203/2013год. на ТО и др./ Решението на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика и не може да се приеме, че е налице справедлив съдебен акт.Според жалбоподателя не са обсъдени в пълнота и цялост доказаните вреди от ищеца, не е обсъдено как преживяното е дало отражение на по-нататъшния му живот и психика, не са анализирани продължаващите последици, търпени от ищеца, вследствие на случилото се. Не е анализирано, че и към момента психиката на ищеца е травмирана в резултат на случилото се с него, както и обстоятелството, че и към момента неприятните психически изживявания на ищеца продължават. Поддържа, че с конкретното решение и производство указанията за преценка на обстоятелствата, определящи справедливо обезщетение не се изпълняват. Ответниците по касационната жалба, ответници в производството И. А. Д., М. А. Д. и В. Г. А., представлявани от адв. М. депозират общ отговор на касационната жалба, с който оспорват жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по обвързващ съда и страните начин – чрез споразумение, одобрено по НОХД № 457/2022 г. на Окръжен съд- Стара Загора ответниците са признати за виновни за това, че на 30.11.2021 г., в съучастие като извършители са отвлекли С. Е. С., като И. А. Д. е бил въоръжен с пистолет – престъпление по 142, ал.2, т.1 и т.2 вр.ал.1, вр.чл.20, ал.2 от НК и противозаконно са го лишили от свобода- престъпление по чл. 142а, ал. 1 вр. 20, ал. 2 НК. Ответникът И. А. Д. е признат за виновен за това, че на същата дата причинил на С. Е. С. чрез използван нож средна телесна повреда, изразяваща се в шест на брой проникващи прободно – порезни наранявания в коремната област – кухина, с последващо усложнение остър перитонит и които, както всяко едно поотделно така и в тяхната съвкупност, са осъществили медико – биологичния квалификационен признак разстройство на здравето, временно опасно за живота – престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. чл. 129, ал. 2 НК. Въззивният съд е приел, че спорът между страните е относно размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. Приел е, че предявените искове се основават на три отделни неправомерни деяния, за които ответниците са признати за виновни – отвличане, противозаконно лишаване от свобода и причиняване на средна телесна повреда. Приел е, че първите двете престъпления са функционално свързани, но по различен начин въздействат върху личността на пострадалия. При отвличането от значение за интензитета на душевните страдания на пострадалия са начина на извършване на деянието, формата на осъществената принуда – сила или заплашване, броя на извършителите, използвано ли е оръжие и неговия вид. Времетраенето на лишаването от свобода е с по – голяма продължителност. От значение при него са начина на ограничаване на правото на придвижване, неговата продължителност, условията, при които е поставен пострадалия, чувствал ли заплаха за живота си или здравето си. При тези съображения въззивният съд е направил извод, че при наличие на отделни деяния, от които ищецът извежда претенцията си за обезвреда, окръжният съд е следвало да изложи съображения за размера на обезщетението за всяко едно от тях, като съобрази специфичните проявления, което всяко едно деяние е оказало върху психиката на пострадалия. Посочил е, че първоинстанционният съд не е съобразил, че ищецът сам се е качил в лекия автомобил на извършителите, както и че спрямо него не е била приложена сила, а сломяването на волята му е станало чрез заплашване. Посочил е като фактор, обуславящ по – голям интензитет на страданията, че деянието е извършено от три лица, чрез насочване на огнестрелно оръжие, което е провокирало у ищеца състояние на основателен страх за живота му, чувство на безпомощност, обреченост и безнадеждност. Обосновал е извод, че при преценка на тези обстоятелства обезщетението за деянието по чл. 142, ал. 2, т. 1 и т. 2 вр. ал. 1, вр. 20, ал. 2 НК – отвличане- следва да е в размер на 10 000лв. По отношение на противозаконното лишаване от свобода е приел, че то е продължило кратък период от време - 4 часа, но е осъществено в безлюдна гориста местност, чрез завързването на ищеца за дърво, през което време се е намирал в състояние на безпомощност и обреченост, изпитвал силен страх за своя живот, който е ескалирал след намушкването му от ответника И. Д.. Приел е извод, че за обезщетяване на претърпените от противозаконното лишаване от свобода неимуществени вреди от ищеца ответниците следва да заплатят обезщетение в размер на 15 000 лв. Обезщетението за неимуществени вреди от телесната повреда в размер на 50 000 лв. е приел за съобразено с характера и тежестта на причиненото увреждане и неподлежащо на намаляване. За да обоснове този извод въззивният съд е кредитирал съдебномедицинска експертиза, приета по делото, съгласно която ищецът е получил две повърхностни порезни рани по шията в ляво и дясно, както и шест на брой проникващи прободни наранявания в коремната област с последващо усложнение остър перитонит. Вещото лице е посочило, че ищецът е възстановен. Съдът е кредитирал свидетелските показания -св. Х. С., П. Т. и З. Д.- съгласно които ищецът е престоял 10 дни в болницата, след изписването му около 2 месеца не можел да се обслужва сам, разчитал на помощта на своите близки, които го подпомагали при осъществяване дори на най – обикновени битови нужди. Приел е, че след инцидента ищецът се променил бил е депресиран, не можел да спи вечер, събуждал се, изпитвал страх, че случилото може се да се повтори, притеснявал се, че не може да работи и да издържа семейството си. Посочил е, че претърпяването на тези вреди се установява както от разпита на свидетелите по делото, така и от изслушаната психиатрично – психологическа експертиза, според която процесният инцидент е оставил трайни последици върху неговата психика, изразяващи се в повишена тревожност, неувереност, депресивни изживявания, дистресово напомяне на инцидента и страхови изживявания, като същите са с умерена степен на изразеност. Отчел е като факти, мотивиращи извод за претърпени по-интензивни вреди конкретните обстоятелства, при които е извършено процесното увреждане – при пълна безпомощност на ищеца, оставен сам в безлюдна местност, обзет от ужас и страх, че може да умре, виждайки как кървят раните му, ищецът е трябвало сам да се развърже, да достигне до път и да потърси помощ, Съдът е приел, че възражението за съпричиняване, поддържано от ответниците, че ищецът със своето агресивно поведение към по – малкия брат на ответниците И. Д. и М. Д. сам е дал повод за извършените спрямо него деяния, е неоснователно. Приел е, че съпричиняване е налице, когато пострадалият със своето поведение е създал предпоставки или е улеснил настъпването на вредоносния резултат. Според въззивния съд, в случаите на отвличане или противозаконно лишаване от свобода хипотезата на съпричиняване е неприложима, тъй като никакво поведение на пострадалия не може да оправдае и да предпостави посочените противоправни деяния. Предхождащо противоправно поведение на пострадалия като съпричиняващ фактор е възможно само в хипотезата на телесно увреждане, но в случая подобно възражение не е реливирано. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна формулировка на поставения правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като въпросът определя границите на проверка и произнасяне на касационната инстанция. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. От представеното по делото изложение на основанията за допускане до касационно обжалване се установява, че липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на цитираното тълкувателно решение, който да е от значение за изхода по конкретното дело и да е обусловил правните изводи на съда. Наведени са основания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради твърдени процесуални нарушения и оплаквания по съществото на спора, във връзка с обсъждането на доказателствата и обосноваността на изводите на съда, които не следва да бъдат разглеждани в настоящето производство по допустимостта на касационното обжалване. Доводите, че обжалваното решение е неправилно могат да бъдат проверени при допускане на решението до касация, когато касационният съд има право да провери решението за пороците, визирани в чл.281 от ГПК, но само след осъществяване на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК или при условията на чл.280, ал.2 от ГПК. Във фазата по селекция на касационната жалба касационният съд не може да проверява възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, обоснованост на съдебното решение, както и правилното приложение на материалния закон, освен в хипотезата на очевидна неправилност. Непосочването на правни въпроси от значение за изхода по спора, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат допълнителните основания за това. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика, изводими от текста на самото решение. При постановяване на своето решение въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, като е обсъдил доказателствата по делото, възраженията и доводите на страните и е обосновал изводи при спазване на правилата на формалната логика. Съдът е обсъдил целия доказателствен материал, твърденията и възраженията на страните, изградил е собствени изводи по съществото на спора и е извършил правораздавателна дейност, каквато се дължи от въззивната инстанция, действаща при условията на ограничен въззив. Доколкото оплакванията на касаторът касаят справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от деликт следва да се посочи,че съдебната практика е константна, включително и тази посочена от касатора, за това, как се определя по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968 г., приложимо и понастоящем, при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Трайно е възприето в съдебната практика - решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г., ІV гр. о., решение № 83 от 21.10.2020 г. по т. д. № 1664/2019 г., І т. о., решение № 106 от 13.10.2020 г. по т. д. № 1931/2019 г., ІІ т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т. д. № 1548/2019 г., ІІ т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019 г., ІІ т. о., решение № 62 от 24.07.2020 г. по т. д. № 777/2019 г., ІІ т. о., решение № 196 от 3.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г., ІV г. о., решение № 96 от 25.11.2020 г. по т. д. № 1881/2019 г., ІІ т. о., Решение № 112 от 21.06.2017 г. по т. д. № 60334/2016 г. на І г. о., решение № 111 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4207/2013 г. на ІV г. о., - тълкуването, че понятието „справедливост” не е абстрактно. Съобразно цитираната практика търсейки справедливия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът следва да съобрази конкретно съществуващи обстоятелства имащи отношение към размера на обезщетението за неимуществени вреди от деликт като например характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Тези обстоятелства следва да се преценят в съвкупност, за да се обоснове извод кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за конкретни неимуществени вреди. В този смисъл е и цитираната съдебна практика от жалбоподателя. В конкретния случай, при определяне размера на неимуществените вреди, претърпени от ищеца, вследствие на неговото отвличане и лишаване от свобода /за причинените вреди от телесното увреждане с решението си въззивната инстанция уважава исковата претенция изцяло и в тази част то не е предмет на касационно обжалване/ въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и правилно е приложил материалния закон, като в мотивите си е посочил кои обстоятелства е ценил и какво е значението им за размера на обезщетението. Съобразил е всички установени по делото претърпени от ищеца неимуществни вреди, както и обстоятелствата, при които са настъпили, тяхното времетраене и интензитет. Противно на твърденията в изложението към касационната жалба въззивният съд е съобразил установеното по делото, че ищецът продължава да търпи неблагоприятни последици от деликта и понастоящем. Спазени са процесуалноправните и материалноправните изисквания на закона за определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по справедливост. При съобразяване на посочените от касатора решения и тези, посочени по-горе е видно, че е налична продължителна и постоянна съдебна практика, каято е съобразена от въззивния съд, което води до извод за липса на основанието за допустимостта на касационното обжалване. С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.