Определение № 60548 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4032/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Земеделска кооперация “Дунав“, представлявана от председателя М. Т., срещу въззивно решение № 260010/31.08.2020 г., постановено от Силистренски окръжен съд по въззивно гр.д. № 246/2020 г. Излага доводи за неправилност. Насрещната страна С. Г. Ц., чрез адвокат Д. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В евентуалност развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Силистренски окръжен съд, като изменил частично решението на първостепенния Тутракански районен съд, приел за установено, че Земеделска кооперация “Дунав“ /Кооперацията/ дължи на С. Г. Ц. сумата от 8648,58 лева, представляваща неизпълнено задължение за арендни плащания по договори за аренда от 26.07.2016 г. за стопанската 2016/2017 г., обезщетение за забава в размер на 581,42 лв. натрупана в периода 01.05.2018 г. – 28.12.2018 г., както и след тази дата в размер на законната лихва върху главницата, до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Осъдил страните взаимно да си заплатят разноски по делото, пропорционално с уважената/отхвърлената част от иска. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между С. Г. Ц. (като арендодател) и кооперацията (като арендатор) са сключени два договора за аренда от 26.07.2016 г., по силата на които арендодателят е предоставил на арендатора ползването на земеделски земи срещу уговорено възнаграждение от 25 лв. на декар. Договорите са сключени за обработваема площ от 196,30 декара. От общия размер на дължимите арендни плащания /11 778,06 лв./, арендодателят е платил 3129,48 лв. По делото е установено, че между страните е налице влязло в сила решение, по силата на което кооперацията е осъдена да заплати на Ц. арендно възнаграждение за имотите за период от пет стопански години /от 2011/2012 г. до 2015/2016 г./, дължимо по договори за аренда от 26.07.2011 г. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на кооперацията, въззивният съд изяснил, че първата стопанска година по договорите от 2016 г. е стопанската 2016/2017 г., това е и заявената от ищеца претенция по исковата молба, по отношение на нея е заповедта за изпълнение и постановеното от РС решение. Съдът е посочил, че размерът на уговорената рента /25 лв. за декар/ в договорите от 2016 г. и анексите към тях не следва да се взема предвид. Дължимата рента за стопанската 2016/2017 г. е по 70 лева на декар, защото обичай в практиката, установен по делото, е управителният съвет на кооперацията всяка година да коригира размера на рентата, съобразно доходността от реколтата, и това решение се очаква от арендодателите, при все че такава корекционна клауза в процесните договори липсва. Приел, че тази практика намира своето икономическо обяснение във високата конкуренция между земеделските кооперации за увеличаване на обработваните площи и стремежа да се задържат арендодателите при тях. Приел още, че щом решението на управителният съвет се взема, когато има яснота относно доходността на реколтата, значи взетото решение винаги има ретроактивно действие спрямо договорената рента. Позовавайки се на двете решения на управителния съвет - от 07.11.2017 г. и от 11.01.2018 г., съдът приел, че рентата за стопанската 2016/2017 г. е по-висока от уговорения в договорите размер, като сумата от 25 лева на декар е минимумът, който кооперацията дължи, а всеки по-висок размер, отнасящ се за минал период, който управителния съвет на кооперацията е гласувал, обвързва същата да приложи по-високия размер към вече сключените договори. Размерът на рентата за стопанската 2016/2017 г. е в размер на 70 лв. на декар, също така не се оспорва, а се изтъква и във въззивната жалба на кооперацията и в отговора й срещу въззивната жалба на арендодателя. Съдът приел, че кооперацията е извършила плащане на два пъти на обща сума от 3129,48 лв., за което има признание и в исковта молба и тази сума не е предмет на претенцията. Останала е задължена със сумата от 8648,58 лева. Касаторът поставя въпроси, за които твърди, че са от значение за развитието на правото, а именно: допустимо ли е първоинстанционният съд в доклада си по чл. 146 ГПК да не посочи периода на претенцията, ако той не е конкретизиран от ищеца; как следва да се определя една стопанска година – като календарна или като стопанска година с начало съответна и край съответна календарни години – примерно 2015/2016 или 2016/2017; наличието на признание, което не е отчетено от съда дори по реда на чл. 146 ГПК, следва ли да се възприема като единствено и достатъчно доказателство относно процесната искова претенция, без да се налага конкретизация по размер и период; въззивната инстанция следва ли да отхвърля доказателствените искания при наличие на достатъчно данни за пропуски от страна на първоинстанционния съд относно предмета на делото; следва ли един съдебен акт да възприема като водещо, единствено и достатъчно условие признание на определена част от дължимо плащане, независимо, че доказателствата изобщо не сочат такова. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Докладът на първостепенния съд по 146 ГПК би имал отношение към постановеното от съда, ако имаше въпрос за допуснато нарушение от въззивната инстанция, произтичащ от евентуално непълен или неточен доклад по делото. Касационният съд е контролно отменителен и проверява решението на въззивната инстанция, съответно доводите за допуснати от нея нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон. Ако този въпрос се свърже със следния: въззивната инстанция следва ли да отхвърля доказателствените искания при наличие на достатъчно данни за пропуски от страна на първоинстанционния съд относно предмета на делото, съставът на Върховния касационен съд приема, че е налице питане, свързано с тълкуването на чл. 266, ал. 3 ГПК. По приложението на текста има достатъчно съдебна практика, поради което няма как да бъде обоснована хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Няма доводи, че трайно установеното тълкуване следва да се преодолее, поради възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба или осъвременяването й поради промяна в обществените отношения. От друга страна, въпросът е и неотносим, защото кооперацията е поискала в своята въззивна жалба приемане на писмени доказателства, за които твърди, че са вече представени в първа инстанция, а не поради това, че не е знаела, че следва да ги посочи, поради допуснато нарушение на първостепенния съд в доклада при определяне периода на исковата претенция, т.е. в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. На следващо място, предметът на спора е ясен на страните, доколкото исковото производство се развива по реда на чл. 422 ГПК, след издадена заповед за изпълнение, като няма спор, че предметът на иска е идентичен с този на заповедта. Пред въззивната инстанция страната е заявила, че е спорно дали предмет на настоящото дело е стопанската 2015/2016 г. или 2016/2017 г., но между страните има влязло в сила съдебно решение, което включва стопанската 2015/2016 г., т.е. спорът е вече разрешен, а предмет на настоящия иск е вземане, произтичащо от следващ договор с предмет стопанската 2016 г., която съгласно § 2, т. 3 от ДР на Закона за аренда в земеделието обхваща времето от 1 октомври на текущата година до 1 октомври на следващата година (т.е. 01.10.2016 – 01.10.2017 г.). Съдилищата не са приели нещо различно. Въпросът как следва да се определя една стопанска година в случая няма как да промени крайния резултат, а и по изложените съображения, налице е легално определение – недопустимо е такова да се извежда от ВКС по тълкувателен път. Следващите два въпроса: наличието на признание, което не е отчетено от съда дори по реда на чл. 146 ГПК, следва ли да се възприема като единствено и достатъчно доказателство относно процесната искова претенция, без да се налага конкретизация по размер и период; следва ли един съдебен акт да възприема като водещо, единствено и достатъчно условие признание на определена част от дължимо плащане, независимо, че доказателствата изобщо не сочат такова, също не могат да обусловят основание за допускане на касационно обжалване. Съдът не е приел, че има признание на иска, за да е от значение дали той е изяснен по предмет, а е ценил направени и от двете страни признания на факти. Известно е, също така, че липсата на нарочно изявление на съда кои факти и обстоятелства страните признават, не е пречка да съобрази признанието, а то е доказателствено средство, щом е за неизгодни за страната факти. Законодателят не е категоризирал видовете доказателствените средства с оглед степента, в която могат или не да установят даден факт или обстоятелство. Съдът прави своите фактически и правни изводи по вътрешно убеждение, при обсъждане на всички доказателства, като няма изискване за броя и вида на доказателствените средства, за да може да приеме за осъществен или неосъществен даден факт. Тези съображения са трайно застъпени в съдебната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд, като нито се твърдят, нито касационната инстанция намира основания за промяна в наложилото се тълкуване. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1100 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът