Определение № 2291 от 16.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2817/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Л. И. О., Е. Л. О., С. Л. О. и В. М. Т., всички чрез адвокат С. Ч., срещу решение № 135 от 08.07.2024 г. по в. гр. д. № 191/2024 г. на Бургаски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 112 от 16.01.2024 г. по гр. д. № 45/2021 г. на Сливенски окръжен съд, с което предявените от касаторите срещу ЗД „Бул Инс“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 09.01.2020 г. смърт на М. И. Т. (фактически съпруг на Людмила И. О. и баща на другите три ищци) са отхвърлени съответно: искът на Л. И. О. е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до претендираните 200 000 лв., а исковете на останалите три ищци – са отхвърлени за разликата над 120 000 лв. до претендираната от всяка от тях сума 200 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с размера на присъдените на касаторките обезщетения за неимуществени вреди с твърдението, че същите са занижени, тъй като: съдът не се е съобразил с нивата на застрахователните лимити към датата застрахователното събитие; не е отчел, че минималните застрахователни суми по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите са били увеличавани на няколко пъти от 2010 г. насам и че ежегодно се увеличава размерът на застрахователните премии по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“; не е взел предвид, че по официални данни на НСИ за периода от 2005 г. до 2020г. (когато е настъпило процесното ПТП), средната месечна работна заплата е отбелязала ръст от над 400 лв. (около 250%); не е съобразена съдебната практика за сходни случаи; не е взел под внимание всички конкретни обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съответно в недостатъчна степен е съобразил значимостта им за размера на вредите, като неточно е приложил въведения от закона критерий за справедливост. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси; 2. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве; 3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина на извършване на деликта; 4. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти; 5. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията; 6. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време; 7. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока; 8. Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания; 9. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба“. Като практика, подкрепяща заявеното за тези въпроси основание, са посочени съответно: решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008г. и решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о. (за първия въпрос); ППВС № 4/68 г., от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, решение № 149 от 02.05.2011г. по гр. д. № 574/2010 г. на ВКС, III г. о. и решение № 121 от 09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, II т. о. (за втория въпрос); решение № 749 от 5.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 350 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г. на IV г. о. (за третия въпрос); решение по гр. д. № 3923/2017 г. на ВКС (за четвъртия въпрос); решение №1 от 27.03.2012г. по гр. дело № 1106/2010 г. на IV. г. о. (за петия въпрос); решение 214/18 от 08.01.2019 г. по гр. дело № 3921/2017 г. на IV г. о., решение № 236 от 13.12.2017 г. по т. д. № 1200/2017 г. на I т. о., решение № 81 от 14.06.2016 г. по т. д. 1529/2015 г. на ВКС, II т. о. и др. (за шестия въпрос); решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. №4604/2014 г. на IV г. о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. №1106/2010 г. на II т. о. и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на II г. о. (за седмия въпрос); ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV г. о. и решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о. (за осмия въпрос); решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623 от 2013 г. на IV г. о., решение № 906 от 30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на II г. о. и решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007г. на V г. о. (за деветия въпрос). С поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите: 1. Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани“. Освен това е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, аргументирана с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, касателно съобразяването с последователната практика на съдилищата за определянето на критерия за справедливост и икономическата конюнктура в страната, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. От страна на ищците Е. Л. О., С. Л. О. и В. М. Т. е депозирана и частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта (имаща характер на определение), с която е оставена без уважение частната им жалба срещу постановеното от Сливенски окръжен съд по реда на чл. 248 ГПК определение № 260003 от 18.03.2024 г. за намаляване на присъдените на ответното дружество адвокатски възнаграждения само до размер на 2 688 лв. за всяка от тези ищци (ищцата Л. И. О. е вписана погрешно като жалбоподател, видно от петитума на частната касационна жалба). Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд, че не е налице твърдяното от тях противоречие в договорите за правна помощ, сключени между ответното дружество и процесуалния му пълномощник, като считат, че такова съществува и че поради това не е доказано реално заплащане на адвокатските възнаграждения. В условията на евентуалност, молят за допълнително намаляване на възнагражденията поради несъответствието им с фактическата и правна сложност на делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС (конкретно посочена) и на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С- 438/22), като обаче конкретни въпроси не са формулирани, а отново са развити оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Такива въпроси са поставени само във връзка с третото заявено основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: 1. Дължи ли произнасяне съдът по всички оплаквания, направени в жалбата; 2. Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, за които е повдигнат спор досежно действителното им заплащане; 3. Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, които страната не е сторила или удостоверила надлежно с редовен платежен документ до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция; 4. Обвързан ли е съдът с минимално установения съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер при релевирано от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК; 5. Следва ли съдът при релевирано оплакване досежно размера на адв. възнаграждение да направи преценка за съответствието на размера на сумите с критериите, посочени в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С- 438/22; 6. Следва ли съдът при изрично констатиране на несъответствие между претендиралия и справедливия след преценка съобразно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С- 438/22 размер на адв. възнаграждение и изрично възражение за прекомерност на адв. възнаграждение, да го намали; 7. Може ли адвокатското възнаграждение да бъде договаряно в неограничен размер, без това да доведе до противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на престациите; 8. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания“. Освен това, с доводите за неправилност в частната касационна жалба, се поддържа, че обжалваният въззивен акт е и очевидно неправилен. Ответникът – ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 02.10.2024 г. Поддържа становище за неоснователност и на депозираната частна касационна жалба. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба и частната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са в срок, от надлежни страни в процеса и срещу актове, подлежащи на касационно обжалване. Въззивният съд, съобразявайки обстоятелството, че за част от присъдените на ищците обезщетения за неимуществени вреди първоинстанционното решение е влязло в сила (за 120 000 лв. – за ищцата В. М. Т. и за по 60 000 лв. – за ищците Людмила О., Е. Л. О. и С. Л. О.), е приел за безспорно доказани всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на лицето М. И. Т., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие на 09.01.2020 г. За доказана е счел и активната материалноправна легитимация на ищците, съответно: на ищцата Людмила О. – поради обстоятелството, че в различни периоди е живяла във фактическо съжителство с починалия, а за останалите три ищци – поради това, че са родени по време на това фактическо съжителство и са отгледани от починалия като негови деца, като по отношение на ищцата В. М. Т. произходът й от починалия е установен и по съответния ред в хода на процеса. Като спорни по делото във въззивната инстанция са преценени единствено въпросът за размера на обезщетенията за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване от страна на починалия. И по двата въпроса решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд. По отношение размера на обезщетенията, след задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, в т. ч. показанията на свидетелите, установяващи отношенията между ищците и починалия и интензитета на преживените болки и страдания от загубата му, въззивният съд е преценил за справедливи именно присъдените от първата инстанция обезщетения, съответно: 60 000 лв. – за ищцата Людмила О. и по 120 000 лв. – за всяка от останалите три ищци. Като неоснователни е счел заявените от тях оплаквания, че така определените им обезщетения са занижени. По отношение на въззивницата Л. О. съдът е съобразил, че двамата с починалия са живеели на съпружески начала, във фактическо съжителство, близо 25 г., но с прекъсвания; че са живеели добре заедно и са се разбирали, но през 2009 г. са се разделили, като ищцата се омъжила за друг мъж - Е. Д., бракът й с когото е прекратен с развод в хода на процеса – през 2023 г.; скоро след сключването на брака съпругът на ищцата изчезнал и тя и починалият отново се събрали да живеят заедно, заминали в Германия, като по-късно обаче починалият заминал да работи в Италия, а всички ищци останали в Германия, където се намирали и към момента на неговата смърт. С оглед на тези обстоятелства, отчитайки, че никой от свидетелите няма преки впечатления от съвместния живот на ищцата Людмила О. и починалия в Германия, тъй като те живеят в България, въззивният съд е формирал извод, че посочената ищца е живеела относително самостоятелно в Германия заедно с децата си, докато починалият е търсил препитание в Италия и България, отделно от тях. Поради това и при съобразяване лимита на застрахователното покритие, индициращ икономическите условия към 2020 г., съдът е приел присъдената на ищцата Л. О. сума 60 000 лв. за справедливо обезщетение. По отношение на ищците Е. Л. О., С. Л. О. и В. М. Т. решаващият състав е взел предвид, от една страна, установените топли и близки отношения между тях и баща им, но от друга страна е отчел, че в големи периоди от време те са живели само с майка си; че свидетелите нямат преки впечатления за честотата на контактите им с бащата, когато той е живеел и работел в Италия или България, докато те са били в Германия; че Е. Л. О. и С. Л. О. имат собствени семейства и деца, което им помага да преодолеят скръбта от загубата на близкия човек; че и при трите ищци психологичното състояние не се е променило драстично, а наблюдаваните депресивни реакции на скръб е преходно състояние, което преминава напълно. Поради това е приел обезщетения в размер от по 120 000 лв. за справедливи. Въззивната инстанция е споделила и извода на първостепенния съд за липса на съпричиняване на вредите от страна на починалия поради непоставен предпазен колан. С оглед механизма на произшествието – масивен удар от влакова композиция върху автомобила със скорост от близо 80 км/час, е счела съпричиняването за недоказано по категоричен и несъмнен начин. По отношение на депозираната частна жалба от ищците Е. Л. О., С. Л. О. и В. М. Т. срещу първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, въззивният съд е преценил същата за частично основателна. По-конкретно: Приел е, че в уговореното за защита на всяка от тези ищци адвокатско възнаграждение в размер на 6720 лв. е включен и дължимият ДДС, което изрично е отбелязано от самия ответник в молбата му от 16.03.2022 г. С оглед на това, като е съобразил цената на исковете – 200 000 лв., е счел, че съразмерно с отхвърлената част от тях – 80 000 лв., ответникът има право на разноски в размер на 2688 лв., в която сума се включва и дължимият ДДС. Поради това е отменил първоинстанционното определение по чл. 248 ГПКК за разликата над тази сума до присъдената сума 3 225.60 лв. Като неоснователно, обаче, е преценил оплакването, че заплащането на адвокатските възнаграждения не е доказано предвид съдържащите се в договорите за правна защита и съдействие противоречиви клаузи. Аргументирал се е с ясното изявление и на двете страни по тези договори, че възнаграждението по всеки един от тях е платено изцяло и в брой. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По касационната жалба: Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. В случая поставените от касаторите въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото касаят правилността на акта. Въпросите не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Видно от същите, именно в съответствие със задължителната и казуална съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващият състав е взел предвид всички онези обстоятелства, които са специфични за конкретния случай, в т. ч. възрастта на починалия и на ищите, отношенията между тях, интензитета на търпените душевни болки, а така също лимитите на застрахователно покритие и икономическите условия в страната към момента на произшествието. Преценката на тези конкретни факти по делото с оглед определяне на справедлив размер на обезщетението е въпрос, относим към обосноваността на решението, която е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Освен това, по отношение лимитите на застрахователно покритие, следва да се отбележи, че, съгласно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 1160/2019 г. на II т. о.), същите не са самостоятелен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, а имат спомагателен характер и представляват индиция за икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същото се отнася и до съдебната практика по сходни случаи. Доколкото при действащата правна уредба тази практика няма задължителен характер, несъобразяването й не води до порок на съдебното решение. Същата би могла да бъде единствено ориентир за разбирането на обществото за справедливост и то в хипотеза на идентичност на фактите по делото. С оглед изложеното, по отношение на поставените въпроси не може да се счете за осъществено нито общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито твърдяното от касаторките противоречие с практиката на ВКС. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното решение, тъй като такава не се констатира – решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). По частната касационната жалба: Поставените в изложението към частната касационна жалба въпроси, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не могат да обосноват допускане на касационния контрол поради това, че не е налице императивното изискване да са обуславящи за изхода на делото по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Част от въпросите (въпроси № 4 - № 7) са ирелевантни, тъй като не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, доколкото в частната си жалба ищците не са релевирали оплакване за прекомерност на адвокатските възнаграждения, а само за недоказаност на плащането им и за двуктратно начислен ДДС. Другата част от въпросите са изцяло относими към правилността на обжалвания акт, която обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Що се отнася до основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, същите не следва да бъдат преценявани предвид липсата на конкретно поставени във връзка с тях въпроси – в изложението са развити единствено оплаквания за неправилност на обжалвания акт, като част от тях (във връзка с прекомерност на адвокатските възнаграждения) не се съдържат и в самата частна касационна жалба. Поради бланкетното му заявяване не подлежи на обсъждане и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено предвид липсата на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК