Определение № 289 от 07.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2011/2013 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от адв.В.В.-пълномощник на С. Д. М., срещу определение № 323/29.01.2013 г., по в.ч.гр.д. № 144/2013 г., по описа на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение частната й жалба срещу определение № 578/19.12.2012 год. на Съдията по вписване при СлВп-В.,с което е постановен отказ за заличаване на вписана възбрана върху имот,представляващ таванско офис - помещение,находящо се в [населено място], [улица]. Като основание за допускане на касационния контрол се позовава на хипотезата на чл. 280 ал. 1,т.1 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси – приложима ли е нормата на чл.175,ал.1 ЗЗД и по отношение на вписаните възбрани,след първа ипотека върху продадения на публична продан недвижим имот и по кой ред се осъществява заличаване на възбрана при осъществена публична продан на имот – по реда на чл.19 или по чл.31 ПрВп.Позовава се и на хипотезата на чл.280,ал.3 ГПК по въпроса – обезпеченият кредитор,чрез възбрана вписана след първа по ред ипотека,присъединен по закон взискател ли е и има ли право да жали действията на съдебния изпълнител,както и има ли задължение за съдебния изпълнител да пази суми,за да ги прeдаде на лицето в чиято полза е наложена възбрана по друго изпълнително дело. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна,постъпила е в преклузивния едноседмичен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за съдържание по чл.275,ал.2 във вр.чл.260 ГПК,поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е констатирал,че на жалбоподателя,в качеството му на купувач по публичната продан е възложен недвижимия имот,който е бил ипотекиран с вписана на 26.06.2008 год. първа по ред договорна ипотека ,а след това върху него е наложена и възбрана на 29.07.2010 год.Позовал се е на това,че не е представено нареждане за заличаване на възбраната от длъжностното лице наложило я,а в случая от частния съдебен изпълнител пред който е висящо понастоящем изпълнителното дело.Нормата на чл.175,ал.1 ЗЗД,респ.чл.19,ал.2 ПрВп намира приложение само за ипотеките и другите вещни тежести,каквато не е възбраната,за която са приложими нормите на чл.31 ПрВп. Въпреки, че в изложението си касаторът е формулирал изрично въпросите от значение за изхода на конкретното дело, които според него са в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, касационно обжалване на атакуваният съдебен акт не следва да бъде допуснато. Съгласно основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, но не всяка практика, а само на задължителната такава - тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86,ал.2 ЗСВ; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, като касаторът е длъжен да приложи тази практика,което в случая не е направено. Въпреки изложеното, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че правилно,законосъобразно и в съответствие с постоянната практика въззивната инстанция е приела, че купувачът от публична продан купува имота чист от ипотеки и учредени след вписването на ипотеката вещни права. Последващите вписвания не могат да се противопоставят на ипотекарния кредитор и на купувача, а носителите на такива права имат право на обезщетение от ипотекарния длъжник. Ипотеката е обезпечение, което цели да удовлетвори ипотекарния кредитор от стойността на ипотекирания имот. С извършване на публичната продан ипотеката се погасява, защото стойността на имота е получена и е разходвана за погасяване на паричното вземане. Макар ипотеката и възбраната да са вещни тежести, те се различават по своето действие. Възбраната цели да запази недвижимите имоти на длъжника или друго лице в неговия патримониум, като чл.453 ГПК предвижда непротивопоставимост на прехвърлянето и учредяването на вещни права, извършени след вписване на възбраната по отношение на взискателя. Тя също е тежест върху имота, но не е вещно право. Възбраната не дава право на предпочитано удовлетворение, а обезпечава възможността за изпълнение върху възбранения недвижим имот. Действието на възбраната е по широко от ипотеката, защото тя осигурява както възможност кредитора да се удовлетвори от възбранения имот, запазвайки го в патримониума на длъжника, така и ограничаване на последващи разпореждания, за да се обезпечи изпълнение и на други притезания освен парични. Затова нормата на чл.175 ЗЗД съгласно изричното й съдържание се отнася само за ипотеките ,но не се отнася за наложените възбрани. Те запазват действието си и след публичната продан. Касаторът се е позовал и на основанието за допустимост по чл. 280 ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно което на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните определения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В частната касационна жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставените” процесуалноправни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика по така поставените въпроси, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.За пълнота следва да бъде посочено,че формулираните въпроси не са били предмет на разглеждане в обжалваното определение. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в частната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение