Определение № 421 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. Г. П., чрез процесуалния му представител адв. Кр. Н. от АК – С. З., срещу въззивното решение № 646 от 05.12.2019 год. по в. гр. д. № 1384/2019 год. на Окръжен съд – Стара Загора, с което се потвърждава изцяло първоинстанционното решение № 1002 от 04.07.2019 год. по гр. д. № 4759/2018 год. на Старозагорския районен съд. С него се признава за установено по отношение на Р. Г. П., че Т. И. Д. и Г. И. Д. са собственици на поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, подробно описани в решението с площ, предназначение и граници, всичките находящи се в землището на [населено място], в местността „С.“, както и се отменят нотариален акт № 17, том II, рег. № 2562, дело № 177/2016 год. и нотариален акт № 87, т. ІІ, рег. № 5097 дело № 384 от 2016 год., и двата на нотариус М. И. с рег. № * и район на действие PC-Стара Загора. В касационната жалба се поддържа, че с решението съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а освен това е налице и очевидна неправилност на решението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се доразвиват наведените в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение във връзка с правните изводи на въззивния съд относно своевременността на направеното възражение за придобиване на процесните имоти по давност, както и за допуснати процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд при разпределението на доказателствената тежест. В тази връзка касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 год. по тълк. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС, без обаче да формулира конкретен правен въпрос, като счита, че изложените от него доводи обосновават очевидна неправилност на постановения въззивен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В постъпилия в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор от Т. И. Д. и Г. И. Д., чрез пълномощниците им по делото адв. Д. П. и адв. Н. М., същите оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че Р. Г. П. не оспорва обстоятелството, че собствеността върху процесните имоти е възстановена на Т. И. Д. и Г. И. Д. с решение № 50233 от 23.11.1999 год. на Поземлена комисия - Стара Загора и издадените впоследствие през 2004 год. заповеди по параграф 4к, ал. 7 ПЗР ЗСПЗЗ във вр. с пар. 4б, ал. 1 с. з. Същият твърди да е станал собственик въз основа на давностно владение, като по отношение на тези имоти се легитимира с нотариални актове от 2016 год., издадени по обстоятелствена проверка. Въззивният съд е приел, че наведените в тази връзка твърдения от Р. Г. П. са несвоевременно направени едва с въззивната жалба, с оглед на което възражението за придобивна давност е недопустимо, но освен това не е доказано по делото и не съответства на обективно установената истина. Този извод въззивният съд обосновава с наличието на доказателства за извършвани действия от ищците по стопанисване на имотите през целия процесен период - обработка, поддръжка, засаждане на насаждения, както и предприемане на действия по промяна на предназначението на имотите, тяхното трасиране, заснемане, сключването на предварителен договор, които действия според въззивния съд са доказани и съставляват такива по упражняване на собственически права в пълен обем. Предвид изложеното съдът е достигнал до извода, че Т. И. Д. и Г. И. Д. са собственици на процесните имоти, които са владели и ползвали имотите си през цялото време след възстановяване на собствеността им, като събраните по делото доказателства категорично опровергават твърденията за изтекло давностно владение в полза на ответника Р. Г. П.. Съдът е приел, че такова владение изобщо не е било манифестирано по отношение на собствениците, като инициирането на административно производство, в което ищците не са участвали, както и на нотариално производство за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост, не сочат на владение или намерение за своене, доколкото последното следва винаги да е насочено и демонстрирано спрямо собственика на вещта, а не трети лица. Така мотивиран въззивният съд е достигнал до заключението, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло. При тези мотиви на въззивното решение, не се обосновава допускане на касационното му обжалване на посочените от касатора основания. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. На второ място, касаторът трябва да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, но касаторът не е формулирал в изложението си правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване на въззивното решение. Изложените в него съображения относно непълно и необективно обсъждане на доказателствения материал, както и неправилна преценка досежно достоверността и обективността на събраните свидетелски показания и приетите заключения на вещите лица по допуснатите съдебни експертизи не могат да бъдат обсъждани, тъй като представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. При липсата на поставени правни въпроси, обусловили решаващата воля в обжалваното решение, не може да бъде обсъждана и цитираната от касаторите съдебна практика. За да е релевантна тя, следва последните да са поставили конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото, които да са разрешени от въззивния съд в противоречие с тази съдебна практика или съответно да е обосновано тяхното значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Действително е основателно възражението за неправилност и несъответствие с данните по делото на констатацията на въззивния съд, че възражението за придобиване на имотите по давност е въведено едва с въззивната жалба и в този смисъл е преклудирано. Релевираното процесуално нарушение обаче не може да обоснове наличие на сочените основания за допускане на касационния контрол. Това е така, доколкото независимо от направения извод за недопустимост на възражението, въззивният съд е изложил в мотивите си подробни аргументи и по отношение на неговата неоснователност. Последните са основани на извършения от съда пълен и задълбочен анализ на показанията на разпитаните две групи свидетели, преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка със събраните писмени доказателства по делото, а както и с приетите експертизи. Постановяването на всеки съдебен акт по същество на даден гражданскоправен спор императивно се предпоставя от съвкупната преценка на всички доказателства и доводи на страните, която решаващият съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение. Недопустимо е обаче отъждествяването на евентуално нарушение на това съдопроизводствено правило, което би представлявало едно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение, с предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящи приложното поле на касационно обжалване. Не е налице противоречие с цитираното Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 год. по тълк. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС във връзка с разпределението на доказателствената тежест. Такива възражения не се въвеждат с въззивната жалба, нито са били предмет на обсъждане във въззивното решение, а не съответстват и на данните по делото, доколкото видно от определението от 14.01.2019 г. на Старозагорския районен съд /л. 70-72 от първоинстанционното дело/ изрично е указано, че „ответникът Р. П. следва да докаже твърдяното от него обстоятелство, че е ползвал необезпокоявано имотите, предмет на спора и че единствено той е владял и се е грижел за тези поземлени имоти“. В настоящия случай не се констатира и грубо нарушение на трайно установената съдебна практика по решаване на спорове по установяване правото на собственост върху недвижим имот и предпоставките за уважаване на възражението за придобиването им по давност. Доводите на касатора в тази връзка представляват оплаквания срещу правилността на изводите на въззивния съд относно установените факти и обстоятелства по делото, които не подлежат на проверка в хода на производството по чл. 288 ГПК. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не е налице твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ето защо, в случая не се обосновава твърдяното основание за допускане на касационното обжалване поради нарушения на процесуалния и материален закон, приложими в конкретната хипотеза, а също така и при противоречие на установената съдебна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд на Република България. Не се констатира и вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, с оглед на което не е налице основание за служебно произнасяне по предмета на настоящето производство. Въпреки горния извод, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски за настоящето производство не може да се уважи поради липса на доказателства за извършването на такива. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,