Определение № 555 от 11.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 847/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „ПАРСЕК ГРУП” ООД против решение № 25/17.01.2023г. по в.т.д.№ 912/2022 на Апелативен съд –София, с което е потвърдено решение № 260502/27.07.2022г. по т.д. № 34/2021г. на Софийски градски съд, с което са уважени предявените от „Риоли инвест“ ЕООД, на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, осъдителни искове за сумата от 48 259,20 лева, представляваща възнаграждение за строителни дейности съгласно фактури № 70/16.07.2018г. и 71//16.07.2018г., ведно със законната лихва от 08.01.2021г. до погасяването на главницата, както и сумата от 11 957,56 лева - лихва за забава за периода 31.07.2018г. до 07.01.2021г. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила - чл.236, ал.2 ГПК, и е необосновано. Претендира и присъждане на разноските по делото. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „РИОЛИ ИНВЕСТ“ ЕООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира присъждане на направените пред касационна инстанция деловодни разноски, съгласно представен списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По делото е безспорно установено, че между страните са съществували трайни търговски отношения по повод възлагане от ответника на ищеца извършването на СМР на различни обекти. Част от договорите са били сключвани писмено, а други - неформално. За заплащане на дължимите по тях възнаграждения ищецът е издавал в периода март 2017г. - юли 2018г. фактури, задълженията по които са били погасени от ответника чрез плащане. Плащане не е осъществено по процесните две фактури: № 70/ 2018г. и №71/2018г. Цитираните две фактури № 70/2018г. и 71/2018г. обективират договор за извършване на СМР в [населено място], като няма спор, че възложената работа е била изпълнена точно и е била приета от ответника. Дължимото за нея възнаграждение съгласно представените фактури възлиза на 48 259,20 лева, от които 16 459,20 лева по фактура № 70/2018г. и 31 800 лева по фактура № 71/2018г. Фактурите са осчетоводени и от двете страни. Въззивният състав е определил за спорни следните твърдения на ответника по делото: 1/ че сума в размер от 39 500 лева от процесните фактури е платена чрез изпълнение на делегация за плащане, договорена в „тристранно неформално споразумение“, по силата на което ответникът е заплащал вместо ищеца трудови възнаграждения на работници, наети от ищеца; 2/ че сумата от 10 000 лева от дълга по процесните фактури е погасена чрез извършено преди процеса прихващане с насрещно вземане на ответника, произтичащо от недължимо на ищеца плащане (при начална липса на основание) по фактура № 15/2017г. Решаващият състав се е позовал заключението на съдебно-техническа експертиза, от което е установено, че на 21.12.2017г. ищецът е изпратил на ответника електронно писмо със заглавие „Списък с получени пари“, към което в прикачен файл е изпратен документ, озаглавен „Списък с получени пари от работници на „Риоли Инвест“ ЕООД“. Съгласно съдържанието на документа са извършени осем плащания в общ размер от 38 500 лева в полза на А. Т., Х. К., С. Б. и Т. Ш., като за едно от плащанията - в размер от 5 000 лева - е удостоверено извършването му по банков път, а за останалите е посочено създаването на касов ордер. Удостоверено е също, че са „дадени от Х. К. за Д. - 1000 лева“ Посочените лица са били служители на ищеца в различни периоди, а Х. К. до 02.11.2017г. е бил собственик и управител на дружеството-ищец. Представени са и разходни касови ордери на стойност 33 500 лева, които удостоверяват плащане на съответните суми от ответника на посочените в ордерите лица, обозначени като представители на ищеца. Ордерите са съставени в периода 27.11.2017г. - 20.12.2017г. Съдът е кредитирал заключението на ССЕ, съгласно което ответникът е осчетоводил сумите по процесните РКО като намаление на задължението по издадени от ищеца фактури, като съгласно таблица № 2, самият ответник не е отнесъл тези плащания конкретно в погашение на процесните фактури. Констатирано е, че в счетоводството на ищеца също няма записвания, от които да се направи извод, че плащанията, извършени по РКО и посочени в електронното писмо, са били предназначени за погасяване на задълженията по фактури № 70/2018г. и 71/2018г. От експертизата е установено, че фактура № 15/31.03.2017г. е издадена от ищеца, но с получател трето за спора лице. Същата е на стойност 20 000 лева. Ответникът е осчетоводил фактура № 15/06.04.2017г. на стойност 10 000 лева. На 07.04.2017г. той е заплатил на ищеца общо сумата от 20 000 лева с основание „по фактури“, като част от нея е била за погашение на задължението по фактура № 15/06.04.2017г. Тъй като ответникът не бил задължено лице по погрешно осчетоводената фактура, на 07.04.2017г. ищецът е превел на ответника сумата от 9 984 лева с основание „грешен превод“, с което е извършено връщане на недължимо получената сума по фактура № 15/2017г. (съгласно данните в извлечението от банковата сметка). На 01.09.2021г. фактурата е сторнирана от ищеца. Пред СГС е разпитан като свидетел Т. С. - бивш служител при ответника. От показанията му е установено, че за периода от 2014г.- 2018г. е бил на различни длъжности, но през повечето време и бил организатор строителство, като задълженията му са били да посещава строителните обекти, да следи работния процес и да помага на техническия ръководител със снабдяване с материали обектите. Свидетелят не е бил пряк участник при договаряне на обекти и при сключване на договори. Спомня си, че е имало проблем с трудови възнаграждения на служители, но подробности не знае. Въз основа на гореприетото въззивният състав е счел, че заплатената от ответника посочена в електронното писмо /л.169 ССчЕ/ сума на посочените в писмото лица е извънсъдебно признание за плащане на сумата от 38 500 лева, която кореспондира със сбора на плащанията по представените ордери, в които като платец е посочен ответникът. Същевременно решаващият състав е намерил, че ответникът не е доказал, че това плащане е извършено с цел погасяване на задълженията на ответника към ищеца във връзка с договорните им отношения по изработка съгласно процесните две фактури № 70/2018г. и 71/2018г. Намерил е, че делегация за плащане, наредена от ищеца за погасяване на задълженията именно по процесните фактури, не е доказана, както и нейното приемане и изпълнение от ответника. От представените от ответника ордери /с дата 20.12.2017г./ ставало ясно, че плащанията са извършени във връзка с други отношения между страните, но не може да се направи извод, че плащането е по процесните две фактури. По отношение на фактура № 15/31.03.2017г. въззивният състав приел, че ищецът е издал фактурата по отношение на трето за спора лице, стойността й е 20 000 лева, като ответникът е осчетоводил фактурата на 06.04.2017г. на стойност 10 000 лева, платил е сумата по банков път, но е установена грешка и ищецът е върнал на ответника недължимо платена сума, поради което вземането на ответника във връзка с тази фактура е погасено от ищеца чрез плащане преди изявлението на ответника за прихващането й с претендираните в исковата молба вземания. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Кои предпоставки следва да са доказани, за да се установи възникването и упражняването на потестативното право на прихващане? Твърди се противоречие с: определение № 496/30.05.2018г. по гр.д.№ 1260/2018г. на 4 - то г.о. на ВКС, решение № 330/11.02.2019г. по т.д.№ 2839/2017г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 164/04.10.2016г. по т.д.№ 160/2016г. на 1 - во т.о. на ВКС, решение № 168/07.02.2017г. по т.д.№ 1933/2015г. на 2 - ро т.о. на ВКС.; 2/ Следва ли във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото да прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора?; Следва ли, за да достигне до свое собствено решение по отношение на иска да извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд?; Твърди се противоречие на акта с: решение № 37/29.03.2012г. по гр.д.№ 241/2011г. на 1-во г.о. на ВКС и решение № 43/4.06.2014г. по т.д. № 213/2012г. на 2-ро т.о. на ВКС.; 3/ Във връзка с изследването на въпроса за наличие на прихващане и на тристранно споразумение и делегация за плащане, извършеното от страна на касатора плащане, по силата на което заплаща вместо ищцовото дружество трудови възнаграждения на работници, отговарят ли тези действия на предпоставките на делегация за плащане и представляват ли изпълнение на дълга към ищцовото дружество?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, ответникът във въззивната жалба се е позовал на извършено от него прихващане само Със свое вземане, произтичащо от недължимо платена сума по фактура № 15/31.03.2017г., но не и със сумата 39 500 лева, за която се твърди, че е платена на основание делегация за плащане, поради което въпрос 1 и въпрос 3 (последният в частта за прихващането) не са обусловили изхода на спора по отношение на тази сума. Същевременно, посочените въпроси не са относими и във връзка с твърдяното от касатора прихващане с активно вземане, произтичащо от недължимо плащане от него по фактура 15/31.03.2017г., тъй като по делото е прието, че ищецът е върнал на ответника недължимо платеното по тази фактура преди извършване на прихващането. На второ място, самият факт на плащане на чужд дълг (плащане от ответника на дължимите от ищеца възнаграждения на работниците му) сам по себе си не доказва възлагане от ищеца като делегант за извършване на плащане, чрез което освен задълженията към работниците му да се погасява и дълга на ответника по двете процесни фактури, поради което трети въпрос също не може да предпостави допускане на решението до касация. На последно място, поставените процесуалноправни въпроси също не могат да обусловят допускането на касационния контрол, тъй като, противно на твърдението на касатора, съдът е извършил преценка на доказателствата по делото и е извел свои собствени фактически и правни изводи, което не се опровергава от обстоятелството, че те съвпадат с тези на първата инстанция. С оглед изложеното, решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Предвид изхода на делото, на ответника по касацията трябва да се присъдят направените от същия разноски по делото в размер на 5625 лева – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд