Определение № 2131 от 29.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1838/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. Д.-К. от [населено място] срещу решение № 119 от 04.08.2023 г. по в. т. д. № 75/2023 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Ловешки окръжен съд решение № 260022 от 15.12.2022 г. по т. д. № 29/2019 г. в частта, с която предявеният от касаторката против ЗК “Лев Инс“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата от 50 000 лв. до претендирания размер 120 000 лв. Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон, както и поради необоснованост. Твърди, че същото е и очевидно неправилно, доколкото е постановено без всякаква връзка с въззивната жалба. Като особено съществено процесуално нарушение счита липсата на произнасяне по един от основните спорни по делото въпроси, а именно – за наличието на съпричиняване от страна на починалото при произшествието лице, който въпрос дори не е посочен като такъв от въззивния съд. Излага подробни оплаквания и срещу размера на присъденото й обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че е занижено и при определянето му решаващият състав не е взел предвид всички значими обстоятелства, в т. ч. установените от свидетелите данни за личността на загиналата. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, освен на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, допускането на касационното обжалване се поддържа и по отношение на поставените три групи въпроси: I. Въпроси, свързани с твърдението за допуснати процесуални нарушения: „ 1. В какво се изразява правораздавателната дейност на въззивната инстанция и аналогична ли е на тази на първоинстанционния съд или се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение; Има ли за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба чрез самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения; 2. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях; 3. Въпрос за задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор; 4. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; 5. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение; 6. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата; 7. Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства“. ІІ. Въпроси, свързани с приетото съпричиняване: „ 1. Въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване; При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване; 2. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказано противоправно поведение на пострадалия и при недоказзана причинна връзка;, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта; 3. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносния резултат; 4. Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, които нормативно са му вменени в задължения, в резултат на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем; 5. При отчитане на съпричиняването следва ли съдът да отчете степента на вина/допринасяне на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението“. III. Въпроси, свързани с приложението на принципа на справедливост: „ 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 1.1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищцата и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; 1.2. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.; 1.3. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално сочене, че загубата на дете винаги е травма за родителя, при което липсва позоваване на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост; 1.4. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; 2. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното”; 3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2016 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това; Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2018 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди; Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 40-50% по-нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия – освен ако към средата на 2018 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива“. Касаторката поддържа, че поставените от нея въпроси са решени в противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/53 г. и ППВС № 4/68г., с конкретно посочена практика на ВКС по чл. 290 ГПК, както и в противоречие с решение № 121 от 29.09.2021 г. по в. т. д. № 397/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, за което твърди, че е постановено по сходен случай. За част от въпросите релевира и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото обаче това основание е заявено бланкетно, същото не подлежи на обсъждане. Ответникът – ЗК “Лев Инс“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 06.11.2023 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е съобразил обстоятелството, че първоинстанционното решение на Ловешки окръжен съд е влязло в сила в частта, с която застрахователят е осъден да заплати на ищцата М. К. Д.-К. сумата 50 000 лв. неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху нея от 23.11.2018 г. до изплащането й. Счел е, че фактическата обстановка е изяснена правилно от първостепенния съд, въз основа на всестранен, обективен и подробен анализ на събраните по делото доказателства, поради което същата не следва да бъде повторно възпроизведена. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, е приел, че дължи произнасяне само по релевираните във въззивната жалба и в писмения отговор възражения и като спорни във въззивното производство е посочил въпроса – дали между загиналата при ПТП и въззивницата К. Б. е съществувала такава дълбока и трайна емоционална връзка, при наличието на каквато, съгласно Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на Върховния касационен съд, се дължи обезщетение за неимуществени вреди, както и въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на ищцата М. Д.-К.. Решаващият въззивен състав е преценил като правилни направените от Ловешки окръжен съд правни изводи. По отношение на ищцата М. Д.-К. е посочил, че като дъщеря на загиналата при процесното ПТП, същата е от кръга на лицата, които са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта й съгласно ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. Счел е, че при определяне на това обезщетение първоинстанционният съд, законосъобразно и обосновано, е съобразил конкретните правнозначими обстоятелства, а именно – характера на взаимоотношенията майка-дъщеря, степента на близост между тях, естеството и интензивността на претърпените морални болки и страдания, обстоятелството, че майка и дъщеря не са живеели в едно и също населено място, обществено-икономическите условия и лимитите на застрахователни обезщетения. По отношение на ищцата К. Б. (внучка на загиналата) е преценил, че първоинстанционният съд правилно е приложил Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на Върховния касационен съд, като обосновано на събраните по делото доказателства е приел, че връзката между бабата и внучката е била силна, но не се характеризира с изключителност, която да налага обезщетяване на претърпени неимуществени вреди. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото следва да бъде допуснато по въпроси № 1, № 2 и № 3 от т. І от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, свързани с приложението на чл. 269 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По отношение на тези въпроси е осъществена както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същите са решени в отклонение от цитираната задължителна и казуална съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/53 г., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на IV г. о. По останалите заявени от касаторката въпроси касационният контрол не следва да бъде допуснат, тъй като тяхното решаване е обусловено от произнасянето по процесуалноправните въпроси, по които се допуска касационно обжалване. Предвид освобождаването на ищцата от заплащане на държавна такса на основание чл. 84, ал. 1, т. 4 ГПК, делото следва да бъде докладвано на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване, без да бъдат давани указания за внасянето на такава. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК