Определение № 2163 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1040/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. С. срещу решение № 88/22.12.2025 г. по в. т. д. № 157/2025 г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 256/30.07.2025 г. по т. д. № 208/2024 г. по описа на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на предявения от касатора срещу „У. Имоти” ЕООД иск за осъждане на дружеството да му заплати сумата от 100 000 лв., дължима като предоставена и подлежаща на връщане заемна сума по договор за заем от 24.11.2008 г., изменен c анекс от 10.03.2010 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от дата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски по делото, като неоснователни. Касаторът поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „У. Имоти” ЕООД, в писмения си отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и по същество основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че производството пред Окръжен съд – Бургас е било образувано по искова молба на А. С. против „У. имоти” ЕООД за осъждане на дружеството да му заплати сумата от 100 000 лв., дължима като предоставена и подлежаща на връщане заемна сума по договор за заем от 24.11.2008 г., изменен c анекс от 10.03.2010 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от дата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Въззивният съд е посочил, че с оглед на така предявения иск ищецът носи тежестта, при условията на пълно и главно доказване, да установи постигането на съгласие, предаването на сумата и настъпването на изискуемост на заема, а ответникът - заемател да установи, че е изпълнил задълженията си по договора, т.е. че е върнал заема. Съдът е приел, че в процесния случай, касаторът е доказал единственото това, че е предоставил на дружеството - ответник, в което е бил съдружник и управител, общо сумата от 529 326,58 лв., от която 39 000 лв. са били внесени на каса по банковата сметка на дружеството, а останалата част е била преведена по банковата сметка на дружеството с 15 отделни превода в периода 2008 г. – 2012 г. Посочил е, че в основанията за извършените преводи е било отбелязано „захранване на сметка”, а в един от тях „превод средства по договор”, като основание за сумата, внесена на каса, е посочено „увеличение на основен капитал от собственик А. С.”. Съдът е счел, че А. С. не е доказал, че тези суми са били предоставени по съгласие с ответника като заем, съответно, че ответникът се е задължил да ги върне. Акцентирал е на това, че представеният договор за заем с дата 24.11.2008 г. и анексът към договора от 10.03.2010 г. са подписани от А. С., като заемодател, и отново от него, като управител и представляващ дружеството-заемател. С оглед на това въззивният съд е приел, че тъй като към момента интересите на представителя и представлявания са противоречиви, при липсата на достоверна дата и други доказателства за установяване на същата, договорът и анексът не могат да се противопоставят на дружеството. Въззивният съд е приел, че видно от публикуваните годишни финансови отчети за периода, получените от дружеството суми в общ размер 529 326,58 лв. не са били отразени в счетоводството като предоставен от съдружника и управител С. паричен заем. Счел е, че тъй като касаторът е бил управител на дружеството до 12.01.2017 г. той е имал възможността да отрази заемният договор в счетоводството на дружеството и да контролира надлежното осчетоводяване на задълженията, възникнали вследствие на този заем. Съдът е приел за неоснователно възражението на касатора, че при наличните данни за предоставени от него на ответника средства, ответното дружество следва да докаже, че средствата са предоставени на друго, различно от договор за заем основание. Аргументирал се е, че това доказване ответникът по иск следва да проведе само в случай, че А. С. твърдеше, че е предоставил средствата без основание и претендира връщане на даденото. Докато в процесния казус в исковата молба се твърди, че спорната сума е предоставена в заем, поради което и ищецът носи тежестта на доказване на постигнато съгласие за това правоотношение. С оглед на това въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е приел, че въпреки доказателствата за предоставени от ищеца на ответното дружество парични средства не се установява постигнато между страните съгласие по договор за заем, а оттук за възникнало за ответника задължение за връщане на средствата на това въведено с исковата молба основание. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Наличието на кумулативните предпоставки за възникване на валидно заемно правоотношение между търговско дружество и физическо лице – постигне на съгласие в писмена форма и реално предаване на заемните средства – не следва ли да се извежда преди всичко от съдържанието на писмения акт за сделката и от фактическите действия на страните (плащане), а не от счетоводното отразяване при заемополучателя?; 2/ Може ли заемното правоотношение да се приеме за възникнало и доказано при неточно и неправилно счетоводно отразяване на получените в заем суми при заемополучателя – търговско дружество?; 3/ Може ли да се приеме, че липсва заем, когато в годишните финансови отчети на дружеството – заемател не е посочено конкретно вземане към дадено лице, но по делото са налице писмени доказателства, включително договори и банкови преводи, от които ясно личи реално предоставяне на заемните суми с уговорка за връщане?; 4/Обуславя ли непълното или неправилно счетоводно отразяване на предоставен заем (напр. липса на начислени лихви) недействителност или несъществуване на заемно правоотношение или представлява единствено нередово водене на счетоводството на заемополучателя, без отражение върху валидността на самата сделка?; 5/ Длъжен ли е съдът, при преценка на основателността на иска за вземания по заемно правоотношение и на редовността на воденото от ответника счетоводство, да вземе предвид предходното противоправно и незаконосъобразно поведение на ответника, изразяващо се в укриване/изопачаване на информация, отказ за съдействие, неизпълнение на договорни и законови задължения, включително опит да се ликвидира дружеството - длъжник, без да са налице предпоставките за това, когато то е установено в предходни съдебни производства между същите страни със сила на пресъдено нещо?; 6/ Следва ли съдът при оценка на доказателствата да придава по-ниска доказателствена стойност на обясненията и твърденията на страна, за която е доказано предходно недобросъвестно, шиканьозно или противоречиво процесуално поведение, и в каква степен това може да бъде отразено при формиране на вътрешното убеждение на съда по чл. 235 ГПК?; 7/ Може ли съдът да игнорира установено в предходни производства недобросъвестно процесуално поведение на ответника (напр. укриване на документи, подаване на неистински данни пред органи/съд), когато преценява дали възраженията му за несъществуване на вземането или за липса на заем са достоверни и съответстват на обективните доказателства по делото?; 8/ Задължен ли е съдът да обсъди всички наведени доводи и възражения и да формира решението си въз основа на доказателствата в тяхната съвкупност, а не чрез избирателно възприемане на твърдения?; Касаторът се позовава на допълнителни основания за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, по въпросите от първо до четвърти- с решение № 437/17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 150/25.06.2012 г. по гр. д. № 574/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 142/ 27.04.2015 г. по гр. д № 5917/2014 г.на ВКС, IV г. о. и решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, IV г. о.; по въпроси от пети до осми – с решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г.,на ВКС, I г. о., решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 138/03.10.2017 г. по гр. д. № 5037/2016 г.на ВКС, III. г. о. и решение № 208/212.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г на ВКС, IV г. о. Първите четири въпроса, относно значението на счетоводното отразяване за заемните средства от дружеството-заемополучател за установяване на съществуването на договора за заем, не отговарят на изискването към общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото част от тях не съответстват на произнасянето на въззивния съд, а друга част предполагат обсъждане на конкретни факти и доказателства по спора. Съобразно разясненията по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос. Следва да се посочи преди всичко, че въпросите не кореспондират с мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е изградил извода за недоказаност на заемно правоотношение, само и единствено върху обстоятелството, че заемните средства не са били отразени в счетоводството като предоставен от съдружника и управител С. паричен заем. Не е отрекъл принципно доказателствената сила на писмения документ – договор, а е акцентирал, че в конкретния случай поради оспорване на датата на представените конкретни документи и недоказаност в процеса от страна на ползващата се от тях страна – ищеца, на отразената върху тях дата на съставянето им, не може да изгради единен и непротиворечив извод, че те не са създадени с оглед нуждите на процеса в последствие. Поради което е и приел, че те са непротивопоставими на дружеството. Въззивният съд е разгледал липсата на счетоводни записвания наред с останалите доказателства по делото – представеният договор за заем и анекс към него, основанията посочени в платежните нареждания, с които касаторът е внесъл парични средства в дружеството, както и обстоятелството, че представеният договор за заем с дата 24.11.2008 г. и анексът към договора от 10.03.2010 г. са подписани от касатора А. С., като заемодател, и отново от него, като управител и представляващ дружеството заемател. Следователно крайните правни изводи на БАС са изведени въз основа на обсъждане поотделно и в съвкупност на всички доказателства по делото и настоящата инстанция във фазата по чл.288 ГПК няма правомощия да навлиза в проверка по същество на касационната жалба като преценява отделни доказателства, към която дейност насочват въпроси № 3 и 4 от изложението. Ето защо първата група въпроси са хипотетично зададени и не притежават характеристиката на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от горното не е налице и противоречие на въззивното решение с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС цитирана от касатора във връзка с разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 240 ЗЗД. Въззивният съд, в унисон с цитираната практика е посочил, че за да бъде основателен иск за връщане на паричен заем на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, е необходимо да се установи постигнато съгласие за предаване на заемателя на определена парична сума, реално предаване на сумата на заемателя, осъществяването на уговорените условия за връщане на заема (изтичане на определен срок, настъпване на други обстоятелства) и неизправност на длъжника. Акцентирал е още на това, че ищецът носи тежестта при условията на пълно главно доказване да установи постигането на съгласие, предаването на сумата и настъпването на изискуемост на заема, а ответникът - заемател – да установи, че е изпълнил задълженията си по договора, т.е. че е върнал заема. Втората група поставени в изложението въпроси от пети до осми също са решени в съответствие с цитираната от касатора и служебно известна на съда трайна и последователна практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. Също така е застъпено становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 и чл. 236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на основание чл. 269, ал. 2 ГПК. Поставяните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси са в контекста на доводи на касатора, че при обосноваване на решението си Апелативен съд – Бургас не е изложил аргументи защо счита, че заемното правоотношение не е възникнало и на какво основание са предоставени в такъв случай паричните суми. Според касатора въззивният съд не е разгледал в мотивите си значителна част от представените доказателства, от които е било видно според касатора, че са налице всички предпоставки по чл. 240 ЗЗД, а именно – съгласие на страните за възникване на заемно правоотношение и реалното предоставяне на сумите по него. Въззивният съд при спазване на цитираната от касатора практика, е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, както и наведените от страните твърдения, възражения и оплаквания, като е изложил собствени мотиви, в това число и по отношение на заявените във въззивната жалба оплаквания относно съществуването на процесното заемното правоотношение. Съдът е счел, че А. С. не е доказал, че тези суми са били предоставени по съгласие с ответника като заем, съответно, че ответникът се е задължил да ги върне. Изложил е съображения, че представеният договор за заем с дата 24.11.2008 г. и анексът към договора от 10.03.2010 г. са били подписани от А. С., като заемодател, и отново от него, като управител и представляващ дружеството заемател. Както вече бе отбелязано, съдът се е позовал и на обстоятелството, че видно от публикуваните годишни финансови отчети за периода, получените от дружеството суми в общ размер 529 326,58 лв. не са били отразени в счетоводството като предоставен от съдружника и управител С. паричен заем, като е посочил още, че от основанията на преводите не може да се определи, тяхното предназначение. Що се отнася до твърдението на касатора, че съдът не е установил на какво основание са предоставени паричните суми следва да се посочи, че в своите мотиви Апелативен съд – Бургас е приел за неоснователно възражението на касатора, че при наличните данни за предоставени от него на ответника средства, ответното дружество следва да докаже, че средствата са предоставени на друго, различно от договор за заем основание. Този извод на въззивния съд е в унисон с практиката на ВКС, съгласно която задължение на съда е да определи правното основание на иска, а от там и да разпредели тежестта на доказване, въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум, в този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 51/07.04.2009 г. по т. д. № 623/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 164/ 14.01.2010 г. по т. д. № 764/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 176/03.11.2010 г. по т. д. № 118/2010 г. на ВКС, II т. о. БАС като изхожда от конкретно наведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения и с оглед петитума на иска е определил правната квалификация на последния – по чл.240 ЗЗД, а не по чл.55 или чл.59 ЗЗД. С оглед на тази правна квалификация и е разпределена доказателствената тежест, на осн. чл.154, ал.1 ГПК, която не предполага възлагане в тежест на ответника да установява основанието, на което ищецът евентуално му е предоставил процесната сума. Отделно от горното съществуването на практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, според което касаторът следва да посочи правна норма, която е непълна, неясна или противоречива по съдържание, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.10 г. по тъл. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. В отговора на касационната жалба се съдържа искане за присъждане на разноски, като е доказано извършването на такива в размер на 4 950 евро. Следва касаторът да заплати същите на ответника по касационната жалба, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,