Определение № 124 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3650/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Софийска апелативна прокуратура и И. К. И. срещу решение №.11525/13.07.20 по г.д.№.5915//19 на Софийски апелативен съд, 8с. – в частта, с която, след частична отмяна на решение №.4914/2.07.19 по г.д.№.570/18 на СГС, І ГО, 1с., Прокуратурата на РБ е осъдена на плати на И. К. И. 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 22.02.17 до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до 25000лв. Ищецът обжалва решението в отхвърлителната му част, а ответната страна – в осъдителната. И. К. И. не взема становище по жалбата на Прокуратурата на РБ; последната не взема становище по неговата жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди предвид чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ - тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.159 ал.4 вр. с ал.2 пр.1 вр. с чл.26 ал.1 НК /разпространение в Интернет на порнографски материали, съдържащи файлове и снимки, като за създаването на порнографските материали са използвани лица, ненавършили 18г./, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда. Формиран е извод, че предявеният иск е доказан по основанието си – доколкото измененията в социалното общуване на ищеца, в психичното му състояние и професионален статус са необходима последица от незаконното обвиняване в престъпление - т.е. изживеният стрес, психическо напрежение и емоционална потиснатост са в причинно следствена връзка с незаконното обвинение. За да определи дължимото обезщетението, въззивната инстанция е съобразила продължителността на производството – обстоятелството, че ищецът е бил обвиняем в един сравнително дълъг /неразумен/ срок от около 5г. и 5месеца, като е бил оправдан още от първата инстанция поради несъставомерност на деянието от обективна страна, тежестта на обвинението - за тежко умишлено престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 6г., взетата най-тежка мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ за немалък период от време-около месец и половина, обстоятелството, че явяването за извършване на множество съдопроизводствени действия е ангажирало физически и емоционално, преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване, изживяната потиснатост, породената угриженост, затвореност и вглъбеност, което води до психологически дискомфорт и страдания, ограниченията в личната и професионалната сфера, публичното разгласяване на наказателното преследване в печатни и електронни издания /в последните била изнесена подробна информация за престъпленията, за които всички подсъдими, вкл. и ищецът, са били обвиняеми, като било накърнено доброто му име; той се затворил напълно в себе си, преустановил контактите си с роднини, близки, приятели, спрял да излиза, изпитвал срам от съседите и от по-широкия социален кръг, нарушил му се сънят, бил притеснен, че може ефективно да изтърпи наказание „лишаване от свобода“, колегите му започнали да странят от него, през почти целия период на процеса не могъл да започне нова работа; след приключване на наказателното производство не могъл да възстанови социалните си контакти и приятелския кръг, изпитвал срам, поради което контактувал с малко хора, избягвайки дори и роднини/. Посочила е, че ирелевантно за ангажирането на отговорността на прокуратурата е обстоятелството, че публикуването на информация за образуваното наказателно производство не е било инициирано от орган на съдебна власт – журналистите от средствата за масова информация, вкл. от телевизията и печатните издания, упражняват конституционно признатото им право за разпространение на информация /чл.41 ал.1 изр.1 пр.3 от Конституцията/, за да могат да бъдат гражданите в достатъчна степен осведомени, вкл. и да получават информация за действията на държавните органи при предотвратяване и разкриване на престъпни деяния; когато вярната сама по себе си информация за образуване на наказателно производство срещу определено лице е разпространена чрез печатно издание, вредоносните последици за незаконно обвинения са по-интензивни - тъй като неговото добро име, авторитет и достойнство са злепоставени пред неограничен кръг граждани /реш.№.365/11.11.15 по г.д.№.5376/14, ІV ГО/, като неимуществените вреди обхващат не само отрицателните психически преживявания, но и обективното по своя характер лишаване от блага и ценности, към които всяка личност се стреми /реш.№.55/11.03.13 по г.д.№.1107/12, ІVГО/. От друга страна, обаче, създаденият в обществото отрицателен образ чрез използването на обидни изрази /„човекоподобие“, „пефофил“, извратеняк“, „перверзник“/ не е вследствие на противоправно поведение на ответника, а резултат от медийните публикации-поради което негативните изживявания и тяхната интензивност не са обусловени единствено от процесното незаконно обвинение. Отразено е, че по делото не е установено по несъмнен начин, че раздялата на ищеца с приятелката му е в причинно-следствена връзка с процесното наказателно преследване /не е спорно, а и от дадените от И.И. обяснения в наказателното производство се установява, че той е притежавал порнографски материали с изображения на лица, които не са навършили или не изглежда да са навършили 18г.; именно този позорящ неговата личност и морален облик факт би бил от съществено значение за раздялата с приятелката му, а не самото незаконно обвинение за извършване на несъставомерно обвинение/. Не е доказано и твърдението, че смъртта на баща му, за който той неминуемо е страдал, е в пряка връзка с изнесените в пресата данни за извършеното от него престъпление от раздел „Разврат“ на НК, респективно с процесното незаконно обвинение. При тези обстоятелства е формиран извод, че дължимото обезщетение възлиза на 15000лв., и се дължи ведно с лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Касаторът Прокуратурата на РБ се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и по материалноправния въпрос как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“ като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика-т.ІІ от ППВС №.4/68, т.3 и т.11 от ТР №.3/05 на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС, реш.№.25/11.02.14 по г.д.№.5302/13, ІІІ ГО, реш.№.84/11.07.19 по г.д.№.2783/18, ІV ГО/. Касаторът И. К. И. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпрос относно справедливия размер на заместващото обезпечение за евентуално причинената емоционални или психическа травма /т.11 и раздел ІІ ППВС 4/68, т.11 и мотивите към нея от ТР 3/05, реш.№.480/23.04.13 по г.д.№.85/12, ІV ГО, реш.№.61/27.03.18 по г.д. №.3291/17, ІІІ ГО, реш.№.28/6.02.18 по г.д.№.1639/17, ІV ГО, реш.№.302/ 25.07.13 по г.д.№.480/13/. По касационната жалба на Прокуратурата на РБ: Във връзка с първия въпрос следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от ППВС №.4/23.12.68 са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника. При определянето му е съобразена продължителността на наказателното производство-която е намерена за надхвърляща разумния срок, наложената най-тежка мярка за неотклонение – „задържане под стража“ - за немалък период от време – месец и половина, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът, интензитета на негативните емоционални преживявания, отражението, което наказателното производство е имало върху психиката и социалния живот, наличието на обидни квалификации в медиите, които също са допринесли за утежняване на психическото и емоционалното му състояние - т.е. обсъдени са както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намалянето му, при отчитане и на икономическите условия. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата предварителна фаза на селекция по тези критерии. По общия за двамата касатори въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД - за обществения критерий за справедливост, респективно справедливия размер на обезщетението Твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК във връзка с горепосочения въпрос не е налице. Касаторите целят да поставят проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр. №.532/24.06.10 по г.д.№.1650/09, III ГО, реш.№.377/22.06.10г. по г.д.№.1381/09, IV ГО, реш. от 6.04.11 по г.д.№.951/10, III ГО, реш.№.149/2.05.11 по г.д.№.574/10, III ГО, реш.№.643/ 15.11.10г по г.д.№.1916/09, IV ГО, реш.№.111/17.03.14г. по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС, ППВС №.4 от 23.12.1968, както и цитираните от касаторите/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, цялостно отражение върху живота му (здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.), икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, обстоятелството, че осъждането само по сее си също има ефект на репарация/, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната и вече уеднаквена практика, в това число цитираната и от касаторите /посочената от САП касае друга фактическа обстановка и различен (по-ранен) период на настъпване на увреждането; аналогичното важи и за визираната от И.И. такава – към същата са относими друга /по-голяма/ продължителност на наказателното преследване и мярка за неотклонение, различни съпътстващи обстоятелства, вкл. във връзка със семейно положение и здравословно състояние/. Съдът изрично е отчел периода на продължителност на наказателното преследване, обстоятелството, че същото надхвърля разумният срок за разглеждане на дело по чл.6 ЕКЗПЧОС, тежестта на повдигнатото обвинение, наложената най-тежка мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ за немалък период от време, продължителността и интензитета на търпяните болки и страдания, ясно е посочил кои от претендираните такива са в причинна връзка с процесното обвинение и кои не - като фиксираното при тези обстоятелства обезщетение на практика е определено и при съобразяване на обществено-икономическите условия на живот към отразения момент на увреждането. Предвид изложеното не е налице хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,