Определение № 124 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4182/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260052 от 14.08.2020г. по гр.д. № 80/2020г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1572 от 08.11.2019г. по гр.д. № 7531/2017г. на Пернишки районен съд, с което е признато за установено по иск на Ю. Г. Д., предявен по реда на чл. 225 ГПК, срещу С. Г. А., Е. С. А. и М. В. А., че ищецът е собственик на основание придобивна давност на урегулиран поземлен имот *, в кв. 9 по регулационния план на [населено място], [община], с площ 377 кв. м., заедно с построената в имота двуетажна полумасивна жилищна сграда с мазе, със застроена площ от 60 кв.м.; като неоснователен е отхвърлен предявеният от С. Г. А. срещу Е. С. А. и М. В. А. иск за допускане на съдебна делба на горепосочения УПИ и жилищна сграда. Касационната жалба е подадена от ищеца С. Г. А., чрез пълномощника адв. Х. Х.. Твърди се, че решението е постановено без да са обсъдени всички доказателства и без излагане на мотиви по всички възражения на страните. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ когато въззивната инстанция потвърждава решението на първата, длъжна ли е да обсъди всички доказателства по делото, доводите на страните и трябва ли в мотивите на решението да намери отражение процесът на формиране на вътрешното убеждение относно правнорелевантните факти и приложимата правна норма от значение за правния спор; 2/ има ли задължение въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, за да бъде съдебният акт мотивиран и обоснован; може ли съдът да посочи, че не взема предвид част от доказателствения материал, без да обясни защо; 3/ съгласно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът длъжен ли е да изложи мотиви по всички възражения на страните във връзка с правни доводи, от които черпят своите права; да обсъди събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи; да направи преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; да отрази в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени а други за неустановени. Касаторът счита, че въпросите са решени в противоречие със задължителната съдебна практика относно въззивното обжалване, обобщена с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК. Поставен е и материалноправен въпрос - за приложението на института на придобивна давност когато приживе от наследодателя е предадено владение върху част от имота /1 етаж/ на лице, което не е наследник по закон; за приложимостта на глава VІІ от Закона за собствеността в отношенията между наследниците по закон и трето лице. По този въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Ю. Г. Д., чрез пълномощник адв. К. Б., изразява становище за недопускане на касационно обжалване.Претендира разноски. Ответницата Е. С. А. също счита, че не следва да се допуска касационно обжалване и иска присъждане на разноски. Ответницата М. В. А. не е представила писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по предявен иск за делба на урегулиран поземлен имот с построената в него жилищна сграда. По реда на чл. 225 ГПК в хода на делбеното производство е предявен иск от главновстъпило лице Ю. Г. Д. против съделителите по първоначалния иск - С. Г. А., Е. С. А. и М. В. А. с искане да бъде установено, че ищецът е собственик на имота въз основа на придобивна давност. Процесният недвижим имот съставлява УПИ *, в кв. 9 по регулационния план на [населено място], [община], с площ 377 кв. м., заедно с построената в него двуетажна полумасивна жилищна сграда с мазе със застроена площ от 60 кв.м. За този имот не е налице първоначален документ за собственост. В разписния лист към регулационния план на [населено място] от 1988г. имотът е записан на името на С. А. Т.. Не се спори между страните, че къщата и дворното място са били във владение на С. Т. и неговата съпруга С. Н. от 1950г., които са живели там до смъртта си. През 1990г. е починал С. Т., а през 19.04.1999г. е починала и С. Н.. Техни наследници са съделителите по предявения иск за делба - Е. А. е тяхна дъщеря, С. А. е техен внук - син на сина им Г. А., починал 2014г., М. А. е тяхна внучка - дъщеря на сина им В. А., починал 2015г. Ответниците по иска за делба Е. А. и М. А. са оспорили иска с възражение, че собственик на имота по давност е Ю. Д. - син на Е. А.. Твърди се от главновстъпилия ищец Ю. Д., че след смъртта на С. и С. трите им деца се споразумели процесният имот да остане за него, а друг наследствен имот в [населено място] да остане за другите двама внуци на наследодателите - С. и М.; израз на тази уговорка е представеният нотариален акт, с който през 1999г., след смъртта на С., тримата наследници /Е., Г. и В./ са прехвърлили на касатора С. А. и на ответницата М. А. недвижим имот в [населено място]. Преценявайки събраните по делото множество свидетелски показания въззивният съд е приел за установено, че ищецът Ю. Д. е живял в имота от раждането си през 1975г. заедно със своя дядо С. Т. и баба С. Н. до тяхната смърт. От 1999г. /когато е починала С. Н./ единствено Ю. обитава имота, обработва градината в дворното място; той открито се е противопоставял на чичо си Г. А. да обитава без негово знание къщата и го е гонил от имота. Според съда извършените от Ю. Д. действия по непрекъснато и постоянно обитаване на къщата, изграждане на ограда, обработване на градината в дворното място следва да се окачествят като упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Това намерение е доведено до знанието на наследодателя на ответника С. А., до наследодателя на ответницата М. А., както и до ответницата Е. А.. Освен това, Ю. Д. е демонстрирал открито намерението си за своене именно като се е противопоставил на Г. А. /наследодател на С. А./ да живее и ползва без негово знание къщата. Въззивният съд е намерил за доказано от свидетелските показания /подробно обсъдени от районния съд и разделени на две групи/ извършено предаване на владението върху имота от наследодателката С. Н. на ищеца Ю. Д., поради което още от този момент от него е установена самостоятелна фактическа власт, с намерение за придобиване на собствеността, което изключва владението на останалите страни. Съдът е приел е, че Ю. Д. е доказал при пълно и главно доказване притежаваното право на собственост въз основа на придобивна давност при действието на презумпцията на чл.69 ЗС. С оглед на този извод съдът е уважил установителния иск, предявен по реда на чл. 225 ГПК от Ю. Д. и е отхвърлил иска за делба поради липса на съсобственост. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК настоящият състав счита, че такива не са налице. Първите три въпроса, формулирани от касатора, са процесуални и са поставени в контекста на оплакванията, че съдът не е обсъдил всички относими към спора твърдения и доводи на страните, както и всички доказателства по делото; неправилно е кредитирал показанията на свидетелите на жалбоподателя, както и не е изложил мотиви защо дава вяра на едни свидетели, а не дава вяра на други. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, 2 и 3 от Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Формирана е трайна практика на ВКС, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В обжалвания акт Пернишки окръжен съд е изпълнил това свое задължение до голяма степен - направил е свои правни изводи, но по отношение на фактическата обстановка се е доверил на констатациите на първата инстанция, включително относно разделянето на свидетелските показания на две групи и възприемането на изнесеното от втората група - тези, които твърдят, че след 1999г. имотът заедно със сградата е владян само от Ю.. Действително, съдът е пропуснал да отговори на оплакванията на въззивника /настоящ касатор/, касаещи необсъждането на писмените доказателства, съдържащи данни за деклариране на имота, за адресите на В. и Г. А. и за адреса на Ю. Д.. Въззивният съд не е коментирал в мотивите си тези доказателства /от тях е видно, че през 2015г. имотът е деклариран на името на наследниците, съответно, че не е деклариран от Ю. Д.; че Г. А. е имал постоянен и настоящ адрес на [улица] от 2002г., а Ю. Д. е посочил адрес за кореспонденция пред данъчните служби на [улица]/. Така че, по отношение на тези доказателства е налице неизпълнение на задължението за обсъждането им и отклонение от установената практика. Според настоящия състав това отклонение не е определящо за изхода на спора. Разяснено е в практиката на Върховния касационен съд, че декларирането на имота и заплащането на данъци за него няма самостоятелно и решаващо значение при преценката дали върху един имот се упражнява давностно владение, съответно за приложението на чл.79 ЗС. Действията, изразяващи се в заплащането на данъци за целия имот и на разходите за неговото ползване, могат да съставляват проявна форма на обективиране на намерението за своене, но само наред с други доказателства в същата насока. В този смисъл са решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, І г.о. Решение № 302 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1168/2010 г., I г.о., Решение № 73 от 3.08.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2244/2017 г., I г.о., Решение № 197 от 7.12.2017 г. на ВКС по гр.д. № 1024/2017 г., I г. о., Съответно, неизвършено данъчно деклариране от лицето, което се позовава на придобивна давност, не може да бъде ценено само по себе си като доказателство за липса на намерение за своене. Несъмненият характер на владението върху един имот се преценява според това дали в него са извършвани явни действия по стопанисването му, а не по това дали е бил деклариран в данъчната администрация. Следователно, трите формулирани въпроса, които смислово се свеждат до един, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Материалноправният въпрос касае приложението на института на придобивната давност в хипотеза когато е предадено владение върху част от имота /1 етаж/ приживе от наследодателя на лице, което не е наследник по закон и приложимостта на глава VІІ ЗС „Владение” в отношенията между наследниците по закон и трето лице. Той е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На първо място, въпросът не кореспондира с изводите на съда - съдът не е приел, че на Ю. Д. е предадено владението на първия етаж, а на цялата къща. На второ място, при разрешаване на въпроса дали упражняваната от Ю. Д. фактическа власт съставлява владение на целия имот съдът е изходил от постановките на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК, които е приложил спрямо установените в случая конкретни обстоятелства. Горното налага извод, че липсват сочените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, което обуславя отказ за допускане на касационен контрол. При този изход касаторът дължи на ответника Ю. Г. Д. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600/шестотин/лева и на ответницата Е. С. А. направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 200/двеста/лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.