Определение № 513 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4814/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 24069/30.09.2024 г. на П. Д. Е., [населено място], чрез пълномощника адвокат Б. Ж., срещу въззивно определение № 3734/03.09.2024 г. по в.ч. гр. д. № 1680/2024 г. на Окръжен съд - Варна. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното определение. Посочва се, че е налице нов факт, изразяващ се в настъпила изискуемост на вземането за подобрения на делбения имот, поради което съдът неправилно е отхвърлил искането за съвместно разглеждане на претенцията за сметки с аргумент за наличие на СПН между същите страни и на същото основание. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и всички доводи и възражения на страните; 2. Ако искът се основава на факти, настъпили след влизане в сила на предходно решение между същите страни, то тези факти преклудирани ли са от постановеното решение или искът е допустим; 3. Формират ли мотивите на съда сила на пресъдено нещо; 4. От кой момент става изискуемо вземането на владелеца за стойността на направени от него подобрения – от момента на извършването им или от момента, в който владението му бъде смутено; 5. Смущава ли искът по чл. 108 ЗС относно поземления имот владението върху сградата, ако тя е налична към момента на предявяване на иска, или за това е необходимо да бъде предявен и иск с предмет сградата в имота. Ако искът само относно поземления имот не смущава владението на владелеца върху сградата, то става ли изискуемо вземането му за подобрения и относно сградата, или искът за собственост само върху поземления имот води до изискуемост само на онези подобрения, които нямат възможност за самостоятелно съществуване, т. е. не съставляват отделна вещ от поземления имот; 6. Могат ли съсобствениците, които не са предявявали иск, да се позоват на ефекта на иск на друг един съсобственик, за да обосновават прекъсване на владението и настъпване на изискуемост на вземането за подобрения в отношенията между тях и ответника, въпреки че не са били страни в това производство; 7. Предявяване на иск от владелеца за заплащане на стойността на сградата смущава ли неговото владение. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е оставена без уважение частна жалба от П. Д. Е. срещу определение № 260087/28.05.2024 г. по гр. д. № 3661/2020 г. на Районен съд – Варна, с което не са приети за съвместно разглеждане предявените от П. Е. искания по чл. 346 ГПК за заплащане на част от стойността на сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 203 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], срещу К. Д. Д. /наследник на Д. Н. Д./ - 150 000 лева; Д. Н. Д. - 150 000 лева; правоприемниците на починалия в хода на процеса С. К. С.: Д. Н. С. - 75 000 лева, К. С. С. - 75 000 лева, С. С. С. - 75 000 лева; Д. К. С. - 225 000 лева; С. С. А. - 225 000 лева и З. И. А. - 225 000 лева, както и за заплащане на останалите подобрения в имота, които нямат самостоятелно съществуване на отделни вещи – басейн, вертикална планировка, подпорни стени, трамбоване и полагане на трайна настилка от естествен камък – гнайс, съответно от К. Д. /наследник на Д. Д./ - 37500 лева; Д. Д. - 37500 лева; Д. С. - 18750 лева; К. С. - 18750 лева; С. С. - 18750 лева; Д. С. - 56250 лева; С. А. - 56250 лева и З. А. - 56250 лева. Въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила съдебно решение /19.01.2024г. по гр.д.№ 3502/2022г. на ВКС, ІІ г.о./ е допусната делба по предявен от С. С., Д. С., Д. Д., Д. Д., С. А. и З. А. срещу П. Е. иск, на съсобствен имот с идентификатор 10135.2520.4232 по КККР на [населено място], ведно с построената в имота вилна сграда с идентификатор ****. Делбата на процесните имоти е допусната /като е отчетено правоприемство в процеса/ при квоти: 1/9 ид.ч. за К. Д., 1/9 ид.ч. за Д. Д., 1/6 ид.ч. за Д. С., К. С. и С. С., 1/6 ид.ч. за Д. С., 1/6 ид.ч. за С. А., 1/6 ид.ч. за З. А. и 1/9 ид.ч. за П. Е.. В първото заседание във втората фаза на делбата П. Е. е предявила претенция за сметки по чл. 346 ГПК за заплащане на съответната на квотите на останалите съделители част от стойността на цялата сграда, както и за заплащане на останалите подобрения в имота, които нямат самостоятелно съществуване на отделни вещи – басейн;вертикална планировка;подпорни стени;трамбоване и полагане на трайна настилка от естествен камък– гнайс, за които твърди,че са увеличили стойността на имота към настоящия момент с общо 337500 лева. Прието е за установено, че с влязло решение по гр. д. № 2835/2006 г. на Районен съд-Варна, П. Е. е осъдена да предаде владението върху имот с пл. № * по ПНИ на [населено място] на К. Д.. На 11.05.2010 г. е образувано гр. дело № 894/2010 г. по описа на Окръжен съд-Варна по предявен от П. Е. срещу К. Д. иск по чл. 72, ал. 1 ЗС за осъждане на ответника да заплати сумата от 60 000 лева, представляваща част от общо дължими 804432 лева - увеличената стойност на процесния поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], вследствие на извършени от ищеца подобрения, включващи строителство на процесната вилна сграда и на басейн. С влязло в сила съдебно решение така предявеният частичен иск е уважен. Впоследствие е образувано гр. д. № 2122/2013 г. по описа на Окръжен съд-Варна по предявен от П. Е. срещу К. Д. иск за присъждане стойността на подобренията над уважения размер по частичния иск. Искът е отхвърлен със съображения, че с уважаване на частичния иск за сумата 60 000 лева е изчерпен обемът на задължението на К. Д., притежаваща 1/9 ид.ч. от дворното място. След това с влязло в сила решение по гр. дело № 1601/2016 г. на ОС-Варна са отхвърлени предявените от П. Е. срещу всички наследници на Д. Д. /И. А., Д. Д., Д. Д., С. С., Д. С./ искове с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС за присъждане стойността на всички извършени подобрения в процесния, като е прието, че вземанията са погасени по давност. За събиране на вземането срещу К. Д., П. Е. е инициирала принудително изпълнение, като с постановление за възлагане от 01.08.2019 г. Е. е станала собственик на 1/9 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], район „П.“, с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с 1/9 идеални части от разположената в него вилна сграда /семеен хотел/, изградена на етап „груб строеж“, с идентификатор ****. При тези фактически данни съдът е приел, че предявяването на искане за сметки по чл. 346 ГПК в делбеното производство води до обективно съединяване с иска за делба на претенции на страните за вземания, свързани с делбеното имуществото. В случая спорът между П. Е. и наследниците на общия наследодател Д. Д. за извършените подобрения от Е. в делбения имот с идентификатор *** е решен със силата на пресъдено нещо с влязлото в сила решение по гр. д. № 1601/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Съгласно чл. 298 ГПК, решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници, като съгласно чл. 299 ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго, а повторно заведеното дело се прекратява от съда служебно. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Първият въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички относими доводи и възражения на страните, не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика. В случая въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС /ТР № 6/2017 г., ОСГТК/, като е обсъдил всички относими доводи на жалбоподателя и е изложил свои мотиви. Съдът е обосновал извода си за наличието на идентичност между направеното искане за сметки и иска, предмет на гр. д. № 1601/2016 г. на ОС-Варна. Посочил е, че с влязлото в сила решение по гр. д. № 1601/2016г. е отхвърлен иск за присъждане стойността на извършените подобрения в процесния имот поради погасяване на вземането по давност. Обосновал е изводите си с разпоредбата на чл.298 ГПК относно обективните и субективни предели на СПН. Посочил е, че влязлото в сила решение има действие за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. В тази връзка твърдението, че е невъзможно погасяването по давност на вземане, което не е станало изискуемо, е счетено за преклудирано с оглед приключилия процес по чл.72 ЗС, а не за „нов факт“, който не е обхванат от СПН, обуславящ допустимост на нов исков процес за същото вземане. Вторият и третият въпроси също не предпоставят допускане на касационно обжалване. Те не са решени в противоречие с посочената практика на ВКС. Съгласно постановките в т. 18 на ТР №1/04.01.2001 г., ОСГК на ВКС, със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 189, ал. 2 ГПК /отм., сега чл. 236, ал. 2 ГПК/ не са част от него. В мотивите се съдържат редица констатации относно доказателствените и правнорелевантните факти, които не са обхванати от спорния предмет. Следва да се има предвид и приетото в т. 5 от ТР № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според която идентичност в предмета на делата, е налице не само при пълно субективно и обективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В този смисъл забраната за пререшаемост, уредена в чл. 299 ГПК, е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти и по някой от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че по отношение на общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В случая с влезлите в сила решения, вкл. по гр. д. №1601/2016 г., съдът се произнесъл по спорното материално право – дължи ли се сумата, с която се е увеличила стойността на процесния имот, вследствие на направени от настоящата жалбоподателка подобрения. Със сила на пресъдено нещо по последното искът й е отхвърлен, като неоснователен, поради изтекла погасителна давност върху вземанията. Оттук е изключена правната възможност за наличие на нов факт, който да не е преклудиран от СПН, водещ до настъпване на нова изискуемост на същото вземане, в какъвто смисъл са съображенията на жалбоподателката. Посоченото от нея решение № 60062/2021г. по т.д.№ 282/2020г., ІІ т.о. с твърдение, че обжалваното определение му противоречи, е изцяло неотносимо. С него е прието, че силата на пресъдено нещо има обективни и субективни предели, както и темпорални предели. При изтичане на определен срок от време, може отново да се предяви иск от същия ищец срещу същия ответник, ако са настъпили нови факти, които не са обхванати от СПН и с които правната норма свързва определени правни последици, като при разрешаване на правния спор между страните съдът следва да вземе предвид новия факт. В случая доводите, че давностният срок не е изтекъл, защото изискуемостта на вземането не е била настъпила – чл. 114, ал. 1 ЗЗД, поддържани като нов факт, не могат да се преразглеждат в нов исков процес. Останалите въпроси също не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване, тъй като са изцяло неотносими към изводите в обжалваното определение. Те не осъществяват изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както бе посочено, не се твърдят от ищеца нови факти, възникнали след влизане в сила на решението, с което са отхвърлени исковете по чл.72 ЗС, които да обосноват допустимост на нов исков процес. Със сила на пресъдено нещо са отречени правата на ищеца срещу ответниците за сочените подобрения в процесния имот поради което е недопустимо последващото им съдебно предявяване за разглеждане по реда чл. 348 ГПК в производството по извършване на съдебна делба. Не се констатира и наличие на порок на въззивното определение, който да налага упражняване на контрол върху него при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК. Определението е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в изискуемата се писмена форма, подписано е и е ясно мотивирано. Същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.