Определение № 84 от 24.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 637/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Н. Е. срещу решение №260049/13.10.2020г. по в.т.д.№275/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта, с която е потвърдено решение №47 от 14.11.2019г. по търг.д.№114/18г. по описа на Шуменски окръжен съд, в частта му, с която е прието за установено съществуването на вземания на „Банка ДСК“ ЕАД към Ж. Н. Е., в качеството му на поръчител по договор за жилищен и ипотечен кредит от 20.03.2012г., сключен между Т. И. М. и банката, в условията на солидарност с кредитополучателката и трима други поръчители в размер, както следва: 99 391,40 евро – главница, 9 722,80 евро – договорни лихви, 7 993,31 евро – наказателни лихви и до размера на сумата 2 072,54 евро – такси и разноски, ведно със законната лихва от датата на завеждане на заповедното производство по ч.гр.дело №261/14г. по описа на НпРС – 14.03.2014г. до окончателното изплащане на дължимите суми, които са част от суми по издадената Заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК №136 от 17.03.2014г., както и в частта му, с която Ж. Н. Е. е осъден да заплати на банката направените по делото разноски до размера на сумата 5 551, 60 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон. К. жалбоподател счита за неправилни изводите на въззивния съд относно началния момент, от който започва да тече шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД по отношение на отделните вноски с настъпил падеж по договора за кредит. Поддържа, че нормата е установена в интерес на поръчителя, за да не бъде държан отговорен до безкрайност за главното задължение, поради което тя следва да се тълкува в смисъл, че срокът по чл.147 от ЗЗД започва да тече от момента на настъпване на падежа на всяка вноска съобразно уговореното между страните в сключения договор и съответния погасителен план към него. Въвежда доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното от него оплакване във въззивната жалба за нарушение на разпоредбата на чл.183 от ГПК, допуснато от първоинстанционния съд, който е пропуснал да изключи представените по делото уведомление от 26.02.2014г. и обратна разписка за пощенска доставка до касатора, въпреки че ищецът не ги е представил в определения му срок в оригинал. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи – откога тече шестмесечният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?; 2/ Следва ли съдебният състав да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които последните черпят своите права? По въпроса, поставен в т.1 от изложението, се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.4б на Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в решение №83/26.05.2017г. по т. д. №50394/2016г. на ВКС, IV г.о., решение №44/05.06.2017г. по гр. д. №60073/2016г. на ВКС, III г.о., решение №89/31.07.2017г. по т. д. №907/2016г. на ВКС, II т.о. Поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по втория въпрос противоречи на разясненията в т.2 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на практиката, формирана с решение №149/15.10.2019г. по гр. д. №60078/2016г. на ВКС, I г.о., решение №97/02.05.2019г. по гр. д. №3457/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №151/30.07.2019г. по гр. д. №3044/2018г. на ВКС, IIІ г.о. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ ЕАД поддържа, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение, както и че решението е законосъобразно и правилно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от събраните по него доказателства, че на 20.03.2012г. между банката и кредитополучателя Т. И. М. е бил сключен договор за жилищен и ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 99 971 евро със срок за издължаване 360 месеца, считано от датата на неговото усвояване при договорена лихва по погасителен план с падеж 20-мо число на текущия месец. На същата дата 20.03.2012г. между страните по делото е сключен договор за поръчителство, по силата на който Ж. Н. Е. е поел задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението на задълженията му по договора за кредит от 20.03.2012г. сключен между банката и Т. И. М.. Съдът е приел за безспорно установено, че кредитополучателката е спряла обслужването на кредита на 23.04.2013г., когато е извършено последното плащане, с което е погасено частично задължение по погасителна вноска с падеж 20.01.2013г, а след тази дата до 21.11.2013г. са извършвани плащания, с които са погасявани само такси и наказателни лихви. Поради това въззивният съд е направил извод, че съобразно чл.20.2 от Общите условия към договора след изтичането на 90 дни от 23.04.2013г. са били налице обективните предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Изтъкнал е, че представените в заповедното производство по гр.дело № 261/14г. по описа на РС – Нови Пазар писмено изявление на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, адресирано до кредитополучателя М. и доказателства за получаването му от кредитополучателя – обратна разписка с дата на получаване 28.02.2014г., не са оспорени в исковото производство, поради което е приел, че вземането на банката по договора за кредит от 20.03.2012г. е станало предсрочно изискуемо на 28.02.2014г. Относно възражението на въззивника за погасяване на задължението му е приел, че шестмесечният срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга и отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение този срок е изтекъл. Посочил е, че в случая предсрочната изискуемост е обявена на 28.02.2014г., заповедното производство е образувано на 14.03.2014г., тоест в срока по чл.147 ал.1 от ЗЗД. С оглед на това въззивният съд е намерил възражението на въззивника за изтекъл срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД за неоснователно. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В случая формулираният в изложението въпрос относно началния момент на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика по този въпрос е преодоляна с ТР №5/2019 от 21.01.2022г. по тълк.д .№5/2019г. на ВКС, ОСГТК. В мотивите на същото е прието, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Дадени са разяснения, че при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради липса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на отделните вноски техният падеж е ирелевантен за приложението на чл.147, ал.1 от ЗЗД. В настоящата хипотеза като е приел, че шестмесечният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга, въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС. Въпросът по т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е обвързан с оплакването на касатора, че съдът не е обсъдил оплакванията му за допуснати процесуални нарушения във връзка с приемането на уведомителното писмо до касатора от 26.02.2014г. и обратната разписка към същото, въпреки неизпълнението на задължението на ищеца да представи същите в оригинал. Дори и изцяло да бъдат възприети за основателни доводите за нередовно връчване на поръчителя на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, пропускът на въззивния съд да обсъди тези доводи не се явява обуславящ за извода за основателност на иска по чл.422 от ГПК срещу касатора, в качеството му на поръчител. Поради това поставеният процесуалноправен въпрос не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Относно последиците от липсата на уведомление за предсрочна изискуемост спрямо един от ответниците по иск, предявен по реда на чл.422 от ГПК, е формирана практика на ВКС. С решение №149 от 19.12.2016г. по т.д.№2142/2015г. на ВКС, ТК, е прието, че предсрочната изискуемост настъпва от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако са били налице обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока. От този момент целият или неплатеният остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя. Това е и началният момент на течението на 6-месечния срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД и отговорността на поръчителя би отпаднала, ако към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срокът е изтекъл. В настоящата хипотеза касаторът – ответник не е въвел доводи за нередовно връчване на волеизявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита до длъжника – кредитополучател, а редовното връчване на кредитополучателя, при наличие на предвидените в договора предпоставки за предсрочна изискуемост, прави кредита изискуем и по отношение на поръчителите. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Варненски апелативен съд въззивно решение. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в касационно производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд