Определение № 393 от 08.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2760/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано e по касационната жалба с вх. № 17679 от 2.Х.2019 г. на М. Х. М. от [населено място], обл. Д., подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Шумен против онази част от решение № 2120 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 27.VІІІ.2019 г., постановено по гр. дело № 5905/2018 г., с която е бил отхвърлен неговия осъдителен иск с правно основание по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „ а ” КЗ /отм./ за разликата над увеличения размер на присъденото му обезщетение от 50 000 лв. и до размер на 60 000 лв. – част от пълния предявен по делото размер на тази претенция срещу Гаранционния фонд от 75 000 лв. /т.е. за разлика от 10 000 лева/. Оплакванията на касатора М. Хр. М. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в тази негова атакувана отхвърлителна част в нарушение на материалния закон. Поради това той претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния му иск срещу ответния Гаранционен фонд да бъдел уважен за още 10 000 лв. (десет хиляди лева), доколкото цялостно обезщетение в размер на сумата от 60 000 лв. за понесените неимуществени вреди от процесното ПТП, настъпило на 14.ІV.2015 г., щяло в най-пълна степен да съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, предвид получените увреждания: счупване на дясното колянно капаче, счупване на костта на дясната пета, кръвонасядане на дясната мишница, ожулвания на лявата лицева половина. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата подателят й М.Хр. М. обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част от решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г., така и в пет, постановени през 2013 г. по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от второто отделение на неговата търговска колегия по следния правен въпрос: „За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и за задължителното излагане от страна на съда на съображенията за определяне на същия” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответният по касация Гаранционен фонд писмено е възразил чрез свой юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждането на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Инвокиран е довод, че: „оплакването на жалбоподателя за необоснованост на въззивното решение представлява касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед, критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК”. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата касационна жалба на М. Хр. М. т [населено място], обл. Д., ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: За да увеличи присъденото от първостепенния съд обезщетение за понесените от настоящия касатор неимуществени вреди вследствие процесното ПТП от 40 000 лв. на 50 000 лв. (или с още 10 000 лв.) въззивната инстанция е приела, че не са били отчетени такива обстоятелства по делото като: продължителността на лечението на ищеца в болнично заведение; проведените оперативни интервенции; времетраенето на отпуска му поради временна неработоспособност – над 6 месеца; негативните изживявания, а също и установеното към датата приключване на устните състезания пред състав на САС психо-емоционално състояние, които в своята съвкупност са създали за настоящия касатор съществен дискомфорт. Съответно при потвърждаването на първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част - за разликата над увеличения размер от 50 000 лв. и до пълния предявен по делото размер на претенцията срещу ГФ от 75 000 лв., въззивният съд е отчел „стадия на обществено-икономическото развитие на страната към релевантния момент”, т.е. към датата 14.ІV.2015 г., когато е настъпило вредоносното събитие. Съгласно т. 1 от задължителните съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правите изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка от тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на така проведеното разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че единственият релевиран в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата правен въпрос се отнася изцяло до правилността на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част. Но погрешното отъждествяване от касатора М. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 3-то ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол - от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. В заключение, при така установената липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от юрисконсулта на ответното юридическо лице /ГФ/ искане за присъждане на дължимо възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът М. ще следва да бъде осъден да заплати на Гаранционния фонд сумата 250 лв. /двеста и петдесет лева/, чийто размер е определен в съответствие с правилото на чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ (приета с ПМС № 4 от 6 януари 2006 г.). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение