Определение № 652 от 21.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2796/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. А., Гюрсен Х. М., Г. Х. М., Д. Х. М. и Д. Х. М., и насрещна касационна жалба на ЗД "Бул Инс" АД срещу решение №1560 от 26.06.2019г. по гр.д. №6111/2018г. на Софийски апелативен съд, 12 състав. Р. А. А., Гюрсен Х. М., Г. Х. М., Д. Х. М. и Д. Х. М., обжалват решението в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №5165 от 27.07.2018г. по гр.д.№12848/2016г. на СГС, ГО, въззивният съд е отхвърлил предявените от касаторите срещу ЗД "Бул Инс" АД искове с правно основание чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща Х. М. А. в резултат на ПТП от 05.12.2015г. за разликата над 27 000 лева за всеки от тях до размера от 90 000 лева. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, противоречие с практиката на СЕС и е необосновано. Касаторите считат, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване в размер на 70% от страна на пострадалия Х. М. А. не е формиран при съвкупен анализ на доказателствения материал по делото. Излагат доводи, че съдът не е изложил мотиви, обосноваващи преценката му за годността на комплексната експертиза. Считат, че съдът е взел предвид отклонението в движението на пострадалия навътре в платното за движение непосредствено преди удара, без такова възражение да е релевирано от застрахователя, с което недопустимо е променил предмета на въззивното производство. Правят оплаквания, че съдът не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи, че на водачите на МПС са вменени по – строги изисквания и изрични задължения да се грижат за безопасността на уязвимите участници в движението. Считат, че приетият процент съпричиняване не кореспондира нито с доказателствата по делото, нито с практиката на съдилищата. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се позовават на вероятна недопустимост на решението. Поддържат и основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за достъп на решението до касация, като сочат като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/По - голяма ли е отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението в сравнение с тази на пешеходците, включително и в хипотезата, при която и водачът, и пешеходецът са допуснали нарушение на ЗДвП? 2/ Следва ли заключението на вещото лице да бъде обсъдено с всички доказателства по делото и следва ли съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата? 3/ Обвързан ли е съдът с оплакванията, сторени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба? 4/ Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока? Поддържат, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №105/19.06.2017г. по гр.д.№60353/2016г. на ВКС, ГК, ІII г.о., решение №43/16.04.2009г. по т.д.№648/2008г. на ВКС, ТК, ІI т.о. и решение №39/16.07.2010г. по т.д.№551/2009г. на ВКС, ТК, ІI т.о., а вторият – в противоречие с решение №108/16.05.2011г. по гр.д.№1814/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №324 от 13.07.2011г. по гр.д.№378/09г. на ВКС, ГК, I г.о. По четвъртия правен въпрос твърдят, че въззивният съд е допуснал отклонение от задължителните указания в ТР№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и от практиката, обективирана в решение №15/30.01.2015г. по гр.д.№4604/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о. решение №212 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №24 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/10г. на ВКС, ТК, II т.о. Ответникът ЗД "Бул Инс" АД не изразява становище по касационната жалба. В подадената от него насрещна касационна жалба ЗД "Бул Инс" АД твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, като не е спазена разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК и задължителната тълкувателна практика на ВКС. Поддържа, че като не е основал решението си на събраните в процеса доказателства, въззивният съд е извършил съществено процесуално нарушение и е постановил неправилно решение, като е приел, че от обективна страна са налице всички елементи от фактическия състава на деликта. Излага доводи, че пешеходецът е този, който с противоправното си поведение е единствената причина за настъпването на ПТП, като е навлязъл в тракторията на движение на автомобила в момент, в който ударът е бил неизбежен. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включения в предмета на спора и имащ значение за изхода на делото правен въпрос: 1. Доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващо възражение, направено от страна на застрахователя, относно наличието на вина и причинена вреда? Касаторът поддържа наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ППВС№28/1984г. и ППВС№7/1978г., както и с решение №72/12.03.2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Р. А. А., Гюрсен Х. М., Г. Х. М., Д. Х. М. и Д. Х. М. считат, че не са налице сочените насрещната касационна жалба основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди от преждевременната загуба на техния баща и съпруг вследствие на процесното ПТП, възлиза на 90 000 лв. При определяне размера на обезщетението решаващият съд е съобразил като относими възрастта на загиналия към момента на настъпване на смъртта, а също и обществено – икономическите условия към датата на настъпване на ПТП, като е отчел и размера на установения лимит на застрахователната отговорност към момента на събитието. Съдът е приел за доказано възражението на ответника за принос на пострадалия за настъпване на увреждането, изразяващ се в това, че се е движил попътно на идващите автомобили, както и в това, че рязко се е отклонил вляво на пътното платно, което е направило удара непредотвратим. С оглед на това съставът на САС е определил приноса на пострадалия в размер на 70%. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1 - т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По касационната жалба на Р. А. А., Гюрсен Х. М., Г. Х. М., Д. Х. М. и Д. Х. М.: Неоснователни са доводите на касаторите за вероятна недопустимост на постановеното решение. Съдът се е произнесъл по предявените от жалбоподателите преки искове по чл.226 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Оплакванията на жалбоподателите, че въззивният съд се е произнесъл по нерелевирано от застрахователя възражение за съпричиняване, не съответстват на данните по делото. В подадената от него въззивна жалба ЗД "Бул Инс" АД, поддържа, че приетият от съда принос от страна на А. в размер на 25% е в грубо нарушение на закона и води до изкуствено и неоснователно занижаване на очакванията към всички участници в движението. Следователно изменяйки приетия процент съпричиняване, без да измени приетия от първата инстанция справедлив размер на обезщетението от 90 000 лева за всеки от ищците, при изрични оплаквания във въззивната жалба на застрахователя – ответник, въззивният съд не е нарушил установените в чл.269 от ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност. Самите действия, в които се изразява съпричиняването могат да бъдат конкретизирани от съда с оглед събраните по делото доказателства относно механизма на настъпване на произшествието, без да се извършвана подмяна на заявеното от ответника защитно възражение. Дори обаче оплакванията на касатора в случая да бяха основателни, евентуално допуснатото нарушение при преразглеждането на определения размер на съпричиняването, би довело до неправилност, а не до недопустимост на въззивното решение. По отношение на първия поставен в изложението въпрос не е налице общата предпоставка за достъп до касация. Въззивният съд не е изразил становище по този въпрос, като преценката за приноса на пострадалия за настъпването на вредите е обусловена от констатациите му по конкретните факти и обстоятелства, приети за установени по делото. Въпросът относно задължението на съда да обсъди заключението на вещото лице съвкупно с останалите събрани по делото доказателства е поставен с оглед оплакването на касатора, че съдът не е кредитирал данните от заключението на комплексната експертиза и по – специално извода на вещите лица, че ако пешеходецът бе продължил да се движи в първоначалната посока, удар е нямало да настъпи. Тези доводи не съответстват на мотивите на въззивното решение, видно от които въззивният съд изцяло е кредитирал заключението на КСАТМЕ, включително е отчел обстоятелството, че именно отклонението на пострадалия вляво е обусловило непредотвратимост на удара за застрахования водач. Предвид изложеното въпросът не се явява обуславящ за изхода на спора и той също не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване. Третият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е свързан с доводите за вероятна недопустимост, обсъдени по – горе и също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. По отношение на него касаторът не е посочил и обосновал и някоя от допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 -3 от ГПК. Поставеният от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, е обуславящ за изхода на спора и покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същите въпроси е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. С оглед твърденията на касаторите, че въззивният съд не се е произнесъл по всички доводи във въззивната им жалба, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с посочената по – горе практика на ВКС по поставения от касаторите въпрос „ Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор на същите?“ На основание чл.83 ал.2 от ГПК касаторите са освободени от заплащане на държавна такса. По насрещната касационна жалба на „Бул Инс“ АД: Въпросът на касатора дали е доказано с надлежни доказателствени средства в процеса неговото правоизключващо възражение за наличието на „случайно деяние“ не отговаря на общия критерий за достъп до касация. Изводите на съда, че е осъществен фактическия състав на деликт, което обуславя отговорността на застрахования при дружеството – касатор водач К. Ш. Ш. се основават на преценката на събраните по делото доказателства относно механизма на произшествието. Съдът се е позовал на заключението на техническата експертиза, съгласно което водачът е имал техническата възможност да предотврати ПТП, тъй като е имал възможност да възприеме пешеходеца на разстояние не по – малко от 60 м., което би му позволило да намали скоростта и да спре преди мястото на удара. Въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и конкретно за обосноваността и законосъобразността на извода на съда за наличието на противоправноправно поведение на водача на лекия автомобил, което се намира в пряка причинна връзка с настъпилия инцидент. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. Обжалваното въззивно решение не разкрива някой от изброените пороци, като доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба. Изложените твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд относно налачието на виновно правотивоправно поведение на водача на лекия автомобил и за липса на съпричиняване, съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280 ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение по жалбата на касатора „Бул Инс“ АД. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд