Определение № 285 от 26.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4840/2013 г.
ВКСIV гражданско отделение26.02.2014 г.докладчик Гергана Никова
Диспозитив
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 226 от 16.04.2013 г. на Плевенския окръжен съд, ІV граждански въззивен състав, постановено по въззивно гр.д. № 218/2013 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Мотиви
Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма] чрез ст.юрисконсулт Е. М. против решение № 226 от 16.04.2013 г. на Плевенския окръжен съд, ІV граждански въззивен състав, постановено по въззивно гр.д. № 218/2013 г. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Представено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено и условието по чл. 284, ал. 3 ГПК. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът по касация Л. И. П. е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва да е налице основание за допускане на касационно обжалване, както и възразява срещу основателността на касационната жалба по същество. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 187 от 10.12.2012 г., постановено по гр.д.№ 452/2012 г. по описа на Левченския районен съд, с което са уважени предявените от Л. И. П. срещу [фирма] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ – за отмяна на уволнение, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ със заповед № 26 от 15.06.2012 г. на изпълнителния директор на [фирма]; за възстановяване на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона” с място на работа Звено „Стопански комплекс „Белене”, сектор „Транспорт”, [населено място] и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер на 5 703,24 лева. При постановяване на обжалваното решение е прието, че ответникът по исковете не е подал отговор в срока по чл. 131 ГПК, не е изразил становище и не е представил доказателства. В акта си въззивният съд подробно е обосновал защо приема, че в случая са налице предпоставките за приложението на чл. 133 ГПК. По съществото на спора е намерил за правилни фактическите и правни изводи на районния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към изложените от него мотиви, като заедно с това е изложил и собствени мотиви относно релевантните за спора обстоятелства и произтичащите от тях права в отговор на заявените с въззивната жалба на [фирма] оплаквания. С изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са повдигнати следните въпроси:
относно приложението на чл. 50, ал. 3 ГПК, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 43 от 11.01.2013 г. по ч. т. д.№ 826/2012 на ВКС, ТК, І т.о.;
относно приложението на чл. 133 ГПК, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и с определение № 328 от 24.04.2012 г. по т. д.№ 777/2011 на ВКС, ТК, І т.о.;
по въпроса може ли пред въззивния съд валидно да се заявяват възражения, които не са направени пред първоинстанционния съд поради обективни препятствия, като се поддържа, че решението е постановено в противоречие с т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, както и
дали следва да се прилагат постановките на т. 6 и т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, за който се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По първия поставен въпрос ВКС намира следното:
Разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК гласи: „Връчването на търговци и на юридически лица става в канцелариите им и може да се извърши на всеки служител или работник, който е съгласен да ги приеме. При удостоверяване на връчването връчителят посочва имената и длъжността на получателя.”. Видно от съобщението по чл. 131, ал. 1 ГПК, адресирано до [фирма] (л.8 от гр.д.№ 452/2012 г. на Левченския РС), преписите от исковата молба и приложенията към нея са връчени на дружеството на 29.08.2012 г., като книжата са получени от М. Н. А. – юрисконсулт. Така удостовереното връчване изцяло удовлетворява изискванията на чл. 50, ал. 3 ГПК, поради което се налага извода, че въззивният съд е процедирал при стриктно спазване на Закона и не е налице противоречие между приетото от него и произнасянето с определение № 43 от 11.01.2013 г. по ч. т. д.№ 826/2012 на ВКС, ТК, І т.о. Това от своя страна означава, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия от формулираните в изложението въпроси.
По втория въпрос от изложението: Съгласно чл. 133 ГПК когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Нормата е в сила от момента на влизане в сила на действащия ГПК - 01.03.2008 г., като в отменения ГПК не съществува неин аналог. При това положение постановките на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК нямат никакво отношение към приложението на тази разпоредба и съответно не е налице основанието за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото в изложението определение № 328 от 24.04.2012 г. по т. д.№ 777/2011 на ВКС, ТК, І т.о. е постановено в производство по чл. 288 ГПК. Съобразно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК определението по чл. 288 ГПК няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Въпросите, които стоят за разглеждане в тази задължителна предварителна фаза на касационното производство, са извън предмета на делото между страните. Във фазата по допускане на касационно обжалване дейността на отделния състав на ВКС не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност. Становището на отделния тричленен състав относно правилността на една или друга съдебна практика по правния въпрос, по който се търси произнасяне от ВКС, изразено в определение по чл. 288 ГПК, представлява само едно правно мнение, което не разрешава по окончателен, обвързващ начин този въпрос. По тази причина и съобразно т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК определенията по чл. 288 ГПК не съставляват част нито от задължителната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито от практиката на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Ето защо, дори да е налице противоречие между разрешение, възприето с обжалваното решение, и разрешение, възприето с определение по чл. 288 ГПК, то това противоречие не може да обоснове наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Третият и четвъртият въпроси от изложението са може ли пред въззивния съд валидно да се заявяват възражения, които не са направени пред първоинстанционния съд поради обективни препятствия (за който се твърди, че е разрешен в противоречие с т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК), както и дали следва да се прилагат постановките на т. 6 и т. 12 от посоченото Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. (отговорът на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото). Отговор на тези два въпроса е даден с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, поради което следва да се прецени дали възприетото от въззивния съд разрешение противоречи на така формираната задължителна съдебна практика.
Касаторът поддържа, че е заявил възражение за прихващане. Направеното от процесуалния му представител изявление в тази насока е удостоверено за първи път в протокола от о.с.з.29.10.2012 г. по гр.д.№ 452/2012 г. на Левченския РС (л.40) така: „Доказателства нови няма да представям, като със сигурност при постановяването на задачата към вещото лице, ако съдът прецени, че е необходимо да се постави, моля да бъдат съобразени получените от ищеца обезщетения и от Бюрото по труда и по смисъла на КТ”. Така направеното изявление не може да бъде характеризирано като възражение за прихващане. Освен това то не е заявено в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което и с оглед разясненията по т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК инстанциите по съществото на спора не са имали задължение да обсъждат неговата основателност. Касаторът е твърдял наличието на „особено непредвидено обстоятелство”, което му е попречило да депозира отговор на исковата молба в срок (съответно – да заяви и възражение за прихващане в срок), изразяващо се в уволнението на юрисконсулта на поделението му АЕЦ Белене, район „Площадка Белене” в края на м.юли 2012 г. и последвалото от това възлагане на всички съдебни дела от юрисконсулт Е. М.. Утвърденото в практиката разбиране за съдържанието на понятието „особено непредвидено обстоятелство” е, че следва да се касае за събитие, неподвластно на волята на съответната страна (например: природни стихии, внезапно тежко заболяване, задържане от органите на МВР и др.подобни). Уволнението на юрисконсулта на поделението на [фирма] - АЕЦ Белене, район „Площадка Белене” - в края на м.юли 2012 г., наред с други наети лица в същото поделение, не съставлява събитие, неподвластно на волята на [фирма]. При преценката си дали се нуждае от този свой служител, касаторът е разполагал с възможността да съобрази произтичащата от уволнението му необходимост от преразпределение на възложената на този юрисконсулт работа, както и да създаде съответната организация, за да може тази работа да бъде разумно поделена между другите наети в [фирма] юрисконсулти. Ако не е процедирал по този начин, касаторът сам се е поставил в невъзможност да упражнява своевременно процесуалните си права, което в никакъв случай не би могло да бъде основание процесуалното му бездействие в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК да бъде преценявано като извинително. Като краен резултат – в случая не се установява противоречие между обжалваното решение и т. 4 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК.
В обобщение – в случая отсъстват предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационното обжалване на решение № 226 от 16.04.2013 г. на Плевенския окръжен съд, ІV граждански въззивен състав, постановено по въззивно гр.д. № 218/2013 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение