Определение № 1025 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4314/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 16264/06.07.2022 г. (дата на пощенското клеймо - 04.07.2022 г.), подадена от С. А. С., чрез адвокат К. С., срещу решение № 707 от 31.05.2022 г. по гр. д. № 482/2022 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отменено изцяло решение № 129 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 6531/2021 г. на Районен съд – Варна за отхвърляне на иска на М. Т. П. и З. Х. Я. срещу С. А. С., по чл. 124, ал. 1 ГПК, като вместо това е постановено друго, с което въззивният съд е уважил този иск, като е признал за установено, че ищците са собственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], район „А.“, СО „Б.-“, представляващ реална част с площ от 723 кв.м от поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], с площ от 781 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при граници на целия имот: имоти с идентификатори *, *, *, *, *, *, *, с граници на претендираната реална част: ПИ *, ПИ *, ПИ *, останалата част на ПИ *, ПИ * и ПИ * (съгласно скица по съдебно-техническа експертиза на л. 117 от първоинстанционното дело, която приподписана от съда е неразделна част от въззивното решение), на основание давностно владение, считано от 12.01.2004 г. до момента на решението.

Окръжен съд – Варна е съобразил, че в исковата молбата ищците излагат, че придобили владението върху ПИ № * по КП от 1996 г. на м. „Б.-“, при граници: ПИ № *, ПИ № *, ПИ № *, път, ПИ № *, ПИ № *, който е идентичен с гореописаната реална част от ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], на 12.01.2004 г., въз основа на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от същата дата, с нотариална заверка - peг. № 127/12.01.2004 г. на нотариус П. П., от Г. Д. С. и Й. Д. П. (брат и сестра). Същите заплатили на продавачите цената изцяло в брой още при сключването на предварителния договор, като тогава им било предадено владението на имота. Срокът за сключване на окончателен договор за покупко-продажба бил определен на 15 дни от влизането в сила на кадастралния план (ПНИ). През 2009 г. ищците завели срещу продавачите иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по който било образувано гр. д. № 6005/2009 г. по описа на ВРС, като с влязло в сила на 10.12.2013 г. решение по същото искът им бил отхвърлен като преждевременно предявен, предвид липсата на влязъл в сила ПНИ. Сочат, че ПНИ за имота влязъл в сила на 29.11.2017 г., като на 12.06.2018 г. те отново завели иск по чл. 19 ал. 3 ЗЗД срещу Г. С. и наследниците на Й. П., починала на 11.05.2017 г., за обявяване на предварителния договор от 12.01.2004 г. за окончателен, по който било образувано гр. д. № 9230/2018 г. по описа на ВРС, което към момента е висящо. Ищците излагат твърдения, че от 12.01.2004 г. непрекъснато владеят имота, като през 2009 г. изградили в него изба и фундамент на кота „0“, а на 14.08.2009 г. върху него поставили фургон и изградили навес - покривна конструкция - над фургона. Оттогава М. П. живее постоянно в имота. Същата година прекарал водопровод и изградил водопроводна шахта. Инициирали разрешаване изграждането на кладенец в имота. През целия период от 12.01.2004 г. до 10.04.2019 г. владели явно, необезпокоявано, непрекъснато и никой не заявявал претенции върху имота. На 10.04.2019 г. по изп. д. № 20188080400638 ЧСИ З. Д., въз основа на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издаден в заповедно производство, извършил въвод във владение в процесния имот на ответника С. А. С., като това станало в отсъствие на ищците - докато те били на работа, и чрез използване на техническо средство за влизане в заключения имот. По силата на решение № 1177/18.10.2019 г. по в. гр. д. № 867/2019 г. на ВОС, влязло в сила на 18.10.2019 г., въводът бил отменен и М. Т. П. и З. Х. Я. възстановили владението си върху имота. Ищците сочат, че по горепосоченото изпълнително дело С. А. С. се легитимирал като собственик на имот с идентификатор * с нотариален акт № 166, т. LII, вх. peг. 21084/06.08.2018 г. на СВ - Варна. Прехвърлители по този нотариален акт са: М. Г. С. (син на Г. С.), заедно със съпругата му Н. С. Д.-С., наследниците на Р. Ю. П. (починал на 2.02.2012 г. - син на Й. П.) и съпругата му С. Р. П.. Последните се легитимирали пред нотариуса с документ за собственост – нот. акт № 137, т. VІІ, дело № 1411 от 17.02.2009 г., с който родителите им - продавачите по предварителния договор Г. С. и Й. П., са продали процесния имот на децата си. Ищците излагат, че никой от посочените лица - купувачи и продавачи по посочените два нотариални акта, не е влизал във владение на имота, нито е предявявал претенции за имота до деня на въвода във владение - 10.04.2019 г. След отмяната на незаконосъобразния въвод във владение от 10.04.2019 г. те продължават да владеят имота явно и необезпокоявано и до настоящия момент. Така са придобили правото на собственост върху имота чрез давностно владение върху имота повече от 10 години. По заведен от ищците иск, с влязло в законна сила на 16.11.2011 г. решение № 1444/29.11.2010 г. по в. гр. д. № 1178/2010 г. на ВОС е прогласена за недействителна по отношение на тях покупко-продажбата, извършена с нот. акт № 137, т. VІІ, дело № 1411 от 17.02.2009 г.

Ответникът е оспорил иска, като претендира, че той е собственик на целия имот с идентификатор ***, с площ от 781 кв.м, който придобил с нотариалния акт от 06.08.2018 г. Твърди, че решението по гр. д. № 1178/2010 г. на Окръжен съд - Варна, постановено по воден иск по чл. 135 ЗЗД, влязло в сила на 16.11.2011 г., не било отбелязано или вписано поне до момента, в който той купил имота - 06.08.2018 г., поради което не може да му бъде противопоставено. При закупуване на имота установил и че първият иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД бил отхвърлен, а към този момент не била вписана исковата молба по втория иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от М. Т. П. и З. Х. Я.. Оспорва твърденията на ищците, че са придобили собствеността върху описаната реална част от имота, като счита, че не са налице законовите предпоставки за това. Твърди, че със завеждането на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД през 2009 г., както и през 2018 г., ищците са заявили, че не са собственици на имота или на част от него и са претендирали от съда да обяви сключения от тях предварителен договор за окончателен, което обективира признание, че фактическата власт се упражнява върху чужда вещ, както и готовността да се придобие собствеността на деривативно основание.

Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

На 12.01.2004 г. З. Я. и М. П. са получили владението на процесния поземлен имот - ПИ № * по КП от 1996 г. на м. „Б.-“, идентичен с гореописаната реална част от ПИ с идентификатор ***, въз основа на сключен с Г. С. и Й. П. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с нотариална заверка. При сключването му продавачите са се легитимирали като собственици на процесния имот въз основа на решение № 493/24.04.1998 г. на ПК - Варна, с което на наследниците на Д. Н. С. е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници на лозе от 13.860 дка, шеста категория, находящо се в терен по § 4 на Г., в местност „К.“, при граници и съседи: по плана на стари имотни граници на м. „Б.-” („К.“), изготвен през 1997 г., имотът представлява пл. № *, при граници: пл. № *, заявен с пореден № 1 от заявлението и установен с други документи.

Преди да се сбъдне вътрешното процесуално условие - изтичане на петнадесетдневен срок от влизане на ПНИ за имота в сила, купувачите са завели срещу продавачите по договора иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по който е образувано гр. д. № 6005/2009 г. по описа на ВРС, като с влязло в сила на 10.12.2013 г. решение по същото искът е отхвърлен като преждевременно предявен.

Планът на новообразуваните имоти (ПНИ) досежно процесния имот е влязъл в сила на 29.11.2017 г., като една част от имотите по този план представляват земеделска земя, а останалата част попада в околовръстния полигон на селищно образувание по § 4, ал. 2 ПЗР на ЗСПЗЗ, в частта относно новообразувани имоти с №№ 3330 и 9572.

Налице е висящо дело пред ВРС - № 9230/2018 г., по нов иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в СВ - Варна с вх. рег. № 2653 от 17.02.2009 г., под № 137, т. VІІ, дело № 1411 от 17.02.2009 г., Г. С. и Й. П. са продали поземлен имот № 1164 в м. „Б.-“, район „А.“, [населено място], целият с площ от 723.46 кв.м, на М. С., по време на брака му с Н. С. Д.-С., и на Р. П., по време на брака му с С. Р. П..

Й. П. е починала на 11.05.2017 г., а Р. П. - неин син - на 02.02.2012 г.

На 06.08.2018 г. М. Г. С. (син на Г. С.), заедно със съпругата му Н. С. Д.-С., наследниците на Р. Ю. П. (починал на 02.02.2012 г. - син на Й. П.) и съпругата му С. Р. П. са продали на С. А. С. ПИ с идентификатор *** по КККР, целият с площ от 781 кв.м, като сделката е обективирана в нотариален акт № 166, т. LII, вх. peг. 21084/06.08.2018 г. на СВ - Варна.

Въз основа на издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 14159/2018 г. по описа на ВРС, с която С. Р. П., Ю. Р. П., Д. Р. П., М. Г. С. и Н. С. Д. са осъдени да предадат разделно на С. А. С. поземлен имот с идентификатор ***, е образувано изп. д. № 20188080400638 по описа на ЧСИ З. Д., като по същото, на 10.04.2019 г., С. С. е въведен в процесния имот. Въводът е отменен на основание чл. 435, ал. 5 ГПК по жалба на З. Я., с решение № 1177/18.10.2019 г. по в. гр. д. № 867/2019 г. на ВОС.

С влязло в сила на 16.11.2011 г. решение № 1444/29.11.2010 г. по в. гр. д. № 1178/2010 г. на ВОС (вписано в СВ на 14.05.2019 г.), е прогласена за недействителна по отношение на ищците извършената покупко-продажба, обективирана в нот. акт № 137, т. VІІ, дело № 1411 от 17.02.2009 г.

Въззивният съд е посочил, че спорно по делото е дали ищците са придобили собствеността на процесния имот по силата на въведеното от тях придобивно основание - изтекла в тяхна полза придобивна давност, считано от 12.01.2004 г. до подаване на исковата молба в съда - 7.05.2021 г. Визирал е, че основателността на предявения иск предполага установяване от М. Т. П. и З. Х. Я., чиято е доказателствената тежест, при условията на пълно и главно доказване, че са осъществявали трайна, явна и необезпокоявана фактическа власт по отношение на процесния имот с намерение за своене в изискуемия за това период от време - 10 години, съгласно чл. 79 ЗС, както и липса на законови пречки за придобиване на собствеността съгласно индивидуалните характеристики на спорния имот.

Окръжен съд – Варна е заключил, че в конкретната хипотеза не са налице законови пречки за придобиване на собствеността съгласно индивидуалните характеристики на процесния имот. В тази връзка същият е намерил за неправилен извода на първоинстанционния съд за липса на завършена реституционна процедура.

Въззивният съдебен състав е приел, че е безспорно, че решение № 493/24.04.1998 г. на ПК - Варна, с което е било възстановено правото на собственост на наследниците на Д. Н. С. в съществуващи (възстановими) стари имотни граници на имот - лозе от 13.860 дка, шеста категория, находящо се в терен по § 4 на Г., в местност „К.“, е постановено преди изменението на нормата с ДВ, бр. 68/30.07.1999 г. Съобразил е практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 809/14.01.2011 г. по гр. д. № 1889/2009 г., I г. о., решение № 262/13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г., I г. о., решение № 588/29.05.2010 г. по гр. д. № 1350/2009 г., I г. о., решение № 106/19.05.2011 г. по гр. д. № 1326/2010 г., II г. о., решение № 23/22.05.2017 г. по гр. д. № 2856/2016 г., І г. о.), съгласно която решенията (като процесното от 1998 г.), издадени при действието на първоначалната редакция на § 4к ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 98/28.10.1997 г.), преди изменението на нормата (ДВ, бр. 68/30.07.1999 г.), имат конститутивно действие и възстановяват правото на собственост. Аргументацията за това е, че имотът е индивидуализиран по кадастралния план.

Съдът е намерил за неоснователни възраженията на С. С., че индивидуализацията на имота е настъпила едва с влизане в сила на ПНИ на 29.11.2017 г. относно имот № 3330. Посочил е, че спорната реална част е възможно да бъде индивидуализирана на база цитираните планове, както е направено в комбинираните скици, като това е заявено и от вещото лице по делото. Съобразил е практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 61/17.07.2017 г. по гр. д. № 3272/2016 г., І г. о.), че посочването на имот с номер по план на земите, включени в § 4 ЗСПЗЗ, го индивидуализира в достатъчна степен, защото номерът на плана предопределя в достатъчна степен границите на имота. Намерил е, че в случая възстановеният с решение № 493/24.04.1998 г. на ПК – Варна имот представлява пл. № *, при граници: имот пл. № * по плана за стари имотни граници, изработен през 1997 г., на местност „Б.-“. Визирал е, че приетото по делото и неоспорено от страните заключение на вещо лице инж. Р. П., което е кредитирал като обосновано и пълно, също оборва твърденията на С. за липса на индивидуализация на имота. От заключението се установява и че описанието на имот с идентификатор *** по площ, граници и предназначение е, както следва: имот с идентификатор 10135.5401.3330, находящ се в [населено място], район „А.“, м. „Б.-“, вид собств. - съсобственост, вид територия - урбанизирана, НТП ниско застрояване (до 10 м), площ - 781 кв.м, стар номер - *, при граници и съседи - * - улица, *, *, *, *, *. Планът на новообразуваните имоти на СО „Б.- “ е одобрен със заповед № РДП 2-7706/313/19.10.2011 г. на областния управител на Област Варна, като съгласно него имотът представлява ПИ , с площ от 847 кв.м (в площта се включва и част от улица № 9572), с трайно предназначение - урбанизирана територия, с начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м), при граници: , , , , , , . Кадастралният план на „Западно от Г.“ от 1979 г., с попълване 1989 г., с попълване 1996 г., е одобрен със заповед № Р-115/29.04.1996 г. Съгласно същия, процесният имот е нанесен с № *, с площ от 723 кв.м, при граници - път, *, *, *, * и *. Имотът представлява зона по § 4 - земеделска територия. Към датата на съставяне на договора за покупко-продажба от 12.01.2004 г. действащ е бил КП на „Б.-“, одобрен със заповед № Р-115/29.04.1996 г. Съгласно този план имот № * е с площ от 723 кв.м. Според приетото от въззивния съд процесният имот № *, представляващ част от ПИ ***, е ограден от всички страни с ограда от бетонови колове и оградна мрежа по границите на имота, съгласно КП от 1996 г. (по червения контур на комбинираната скица от заключението на вещото лице). В имота е монтиран фургон върху бетонова основа. Фургонът се състои от две стаи и баня с тоалетна заедно. Под фургона е прокопано избено помещение. Същият се ползва за живеене от ищеца по делото. Имотът е водоснабден, изградена е и водомерна шахта. Това са границите и понастоящем, които вещото лице е установило на база оглед на място. Към имота е прибавена една известна част от друг имот, което е явна фактическа грешка в кадастралната карта. Описаният в процесния предварителен договор недвижим имот представлява идеална част от ПИ № *. В договора са посочени 600 кв.м, а имотът е 723 кв.м, в кадастралната карта площта е по-голяма - 780 кв.м. Достъпът до имота се осъществява от пътя, който е на запад от процесния имот. Достъп до оставащата неоградена в червено част, която е маркирана със сиво, няма. На място са установени две огради - лентата, отразена на скицата между червената и черната линия, е оградена, но към нея няма достъп. Така описаният поземлен имот по предварителния договор представлява част от ПИ № *, целият с площ от 723 кв.м, който на комбинираната скица е изчертан с червени линии и червен надпис и представлява реална част от ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], сив фон, при граници по кадастрална карта: на изток - ПИ , на запад - и път, на север - останалата част от ПИ , на юг - и . Към датата на съставяне на нот. акт № 137, т. VІІ, дело № 1411 от 17.02.2009 г. действащ е бил КП на „Б.-“, одобрен със заповед № Р-115/29.04.1996 г.

Предвид изложеното, въззивният съд е заключил, че към датата на сключване на предварителния договор от 12.01.2004 г., реституционната процедура по възстановяване собствеността на процесния имот в патримониума на праводателите на ищците е била приключила.

От това съдът е направил и положителен извод досежно осъществяваната от М. П. и З. Я. трайна, явна и необезпокоявана фактическа власт по отношение на процесния имот с намерение за своене в изискуемия за това период от време - 10 години, съгласно чл. 79 ЗС. В тази връзка е изложил следното:

По делото е безспорно установено, че със сключване на предварителния договор за покупко-продажба на 12.01.2004 г. владението на имота е било предадено на ищците от продавачите. Същото е смутено през 2019 г. с извършения въвод на С. С. и след това възстановено с отмяната на въвода на 18.10.2019 г. със съдебно решение. Че ищците са осъществявали трайно и явно фактическо владение върху процесния имот се установява и от приетите и неоспорени от С. писмени доказателства - уведомително писмо вх. № 94-00-3863/21.11.2008 г. от З. Х. П. до директора на БДЧР, с изразено намерение за изграждане на водоземно съоръжение - кладенец в имота; договори от 10.05.2009 г. и договор от 10.08.2009 г., сключени между М. Т. П. - възложител и С. Д. Д. - изпълнител, в които е договорено организиране и изпълнение на всички дейности по проектиране на водопровод и водопроводно отклонение за захранване на имоти в [населено място], местност „Б.-“, вкл. имота на възложителя, представляващ ПИ № *, иницииране на процедура по издаване на разрешение за издаване на разрешение за строеж на водопроводно отклонение за имота на възложителя, изграждане на съоръжението и въвеждането му в експлоатация; партида на абонат № 1760757 на ВиК - Варна, потребител - М. Т. П., с адрес п-п 1164, с отразено потребление за периода от 2015 г. до м. април 2021 г.; разрешително за строеж на водопроводно отклонение № 363/15.07.2009 г. - ВиК Варна, виза и проект за клон 34, 35 и 36, м. „Б.-“, [населено място], предварителен договор за присъединяване към ВиК система от 15.07.2009 г.; разрешително за строеж на водопроводно отклонение № 466/14.09.2009 г. - ВиК Варна и проект за клон 36, м. „Б.-“, [населено място]; справка за недобора на абонат 1760757 - главен водомер за клонове 34, 35 и 36, м. „Б.-“, [населено място] за периода 12.05.2014 г. - 16.06.2015 г.

Съдът по този въпрос е кредитирал и гласните доказателства по делото – показанията на свидетелите В. Г. и М. А., като обективни и базиращи се на лични впечатления, както и в унисон с останалия събран по делото доказателствен материал. Приел е, че от тези показания се установява, че ищците „имат” имота от 2004 г., като преди това той бил лозе. От тогава имотът е ограден в сегашните си граници с циментови колове и мрежа. Никой друг освен тях не е идвал и не е бил в имота. М. и З. го работили, сели, „гледали“ мястото. През 2008 г. сложили фургон, после дървена конструкция върху и пред него, направили водопровод, снабдили имота с ток. В началото ходели често да го работят, а от 2009 г., когато със З. се разделили, М. постоянно живее там, а тя ходела периодично.

Въззивният съд е счел възражението на С., че осъщественото владение за изискуемия срок от 10 години е установено само по отношение на М. П., но не и по отношение на З. Я., за неоснователно. Посочил е, че законът не изисква владението на имота да е свързано с постоянно пребиваване, обработване и т.н.; за да е постоянно едно владение, не е необходимо във всеки един момент да се извършават действия, чрез които да се изразява намерението на владелеца да държи вещта като своя. Приел е за достатъчно, че З. Я. (до изтичане на давностния срок през 2014 г., а и след това), във всеки един момент е могла, когато поиска, да извърши тези действия, без друг да е започнал да върши същите действия и да са я лишили от владението.

Съдът е приел за спорно по делото и дали предварителният договор е годно основание да легитимира купувачите като собственици по давност на обекта на договора, както и прекъсната ли е давността с предявяване от ищците на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу продавачите през 2013 г.

Посочил е, че спецификата на получаването на фактическата власт върху имот въз основа на предварителен договор, както е в настоящия казус, се характеризира с това, че тя изначално има характер на владение - упражняващият фактическа власт държи имота за себе си, тъй като има увереността, че ще придобие собствеността. Доколкото в конкретната хипотеза не се касае за завладяване и придобиване по давност на части на съсобственици, то купувачът по предварителния договор не е необходимо да доказва т.нар. преобръщане на държането във владение, нито демонстриране на намерението за своене. Същевременно Окръжен съд – Варна е цитирал практика на ВКС (решение № 82/01.06.2015 г. по гр. д. № 6873/2014 г., I г. о., определение № 349/15.06.2017 г. по гр. д. № 5455/2016 г., I г. о., решение № 162/18.12.2019 г. по гр. д. № 761/2019 г., II г. о.), съгласно която предявяването на иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД от владелеца срещу собственика на имота преди изтичане на установения в чл. 79, ал. 1 ЗС придобивен давностен срок обективира признание на владелеца, че фактическата власт се упражнява върху чужда вещ, както и готовността му да придобие собствеността преди изтичане на придобивния давностен срок на деривативно основание. Това признание не прекъсва придобивната давност на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС, тъй като нито изключва намерението за своене на чуждата вещ, нито преустановява упражняването на фактическата власт върху същата. Съзнанието на владелеца, че преди изтичане на придобивния давностен срок не може да стане собственик и изразената от същия воля да придобие собствеността в момент, предхождащ изтичане на давностния срок, на производно основание (сделка) не изключва анимуса му да продължи да свои вещта и да упражнява фактическа власт върху нея като върху своя и за себе си. За да се прекъсне придобивната давност на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД, следва упражняващият фактическа власт върху вещта да признае, че не е имал намерение за своене, тоест, че е бил държател, а не владелец на същата. Въззивният съд е счел, че аргументът на С., че предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от купувача по договора обективира признанието на последния, че правото на собственост върху имота принадлежи на продавача, не води до извод, че то разклаща и оборва своителното му намерение. Намерил е, че предявяването на иска е съвместимо с анимуса, доколкото в качеството му на купувач по предварителния договор, въз основа на който е влязъл във владение на имота, не може да му бъде отречено правото, преди да изтече в негова полза срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС, да се позове на сключения от него договор и да придобие този имот на деривативно правно основание. Освен това съдът е приел, че предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не може да се приравни на признание на длъжник по смисъла на чл. 116, ал. 1, б. „а” ЗЗД, тъй като ищците не са длъжници и не дължат връщане на имота - същите са получили владението върху процесния имот въз основа на предварителен договор, който не включва задължение за връщане на имота.

Съдът е визирал, че възражението на С. С. за съществуващи пречки за придобиването по давност на процесната част от недвижимия имот, предвид липсата на предвидените в чл. 200 ЗУТ предпоставки, е въведено едва в пледоарията по същество, както и в писмените бележки. Въпреки това е посочил, че същото е неоснователно.

Предвид горното, Окръжен съд – Варна е заключил, че М. П. и З. Я. са владели процесния имот за срок, по-дълъг от визирания в чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което са го придобили на посоченото от тях основание.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На първо място, в изложението е формулиран въпросът: Когато обект на придобивна давност е имот, попадащ в границите на парцел, намиращ се в терен по § 4 ЗСПЗЗ, селищно образувание, урбанизирана територия и възстановен с решение на ПК от преди изменението на закона с ДВ бр. 68/30.07.1999 г., но несъвпадащ с него по площ и граници, от кога тече придобивна давност за него - от датата на решението за възстановяване на терена, в който попада, или от момента на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти, с който се установяват окончателно площта и границите на имотите попадащи в реституирания парцел.

Жалбоподателят твърди, че по този въпрос липсва съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По втория въпрос от изложението - Може ли да се приеме, че решение на ПК за възстановяване собствеността на земеделски земи в стари (реални) граници, попадащи в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, издадено преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ (ДВ. бр. 68/1999 г.), има конститутивно действие, ако в него е посочена само една граница и местонахождение на имота – въззивното решение, според С. С., противоречи на решение № 60149/02.02.2022 г. по гр. д. № 2851/2021 г. на ВКС, ІІ г. о.

На трето място, жалбоподателят счита, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС (напр. решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., ІІ т. о.), по въпроса: Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни, като визира направеното възражение за липсата на предвидените в чл. 200 ЗУТ предпоставки за придобиване по давност на претендираната реална част от недвижим имот.

На четвърто място, С. С. твърди, че по въпроса: Следва ли съдът да следи служебно за приложението на разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, атакуваното от него решение влиза в противоречие с решение № 105/12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г. на ВКС, І г. о. Петият въпрос от изложението е: При предявена претенция за придобиване по давност на реална част от имот, обособен с ПНИ и находящ се в чертите на селищно образувание, следва ли да бъде извършена преценка дали намира приложение разпоредбата на чл. 200 ЗУТ, както за претендираната реална част, така и за оставащата част от имота.

По него жалбоподателят визира противоречие на въззивното решение с приетото в: решение № 30/12.03.2021 г. по гр. д. № 1662/2020 г. на ВКС, І г. о., решение № 34/17.07.2018 г. по гр. д. № 2022/2017 г. на ВКС, I г. о., решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, I г. о., определение № 401/27.10.2020 г. по гр. д. № 1662/2020 г. на ВКС, I г. о., определение № 60347/30.09.2021 г. по гр. д. № 1600/2021 г. на ВКС, ІІ г. о. На шесто място, жалбоподателят визира въпроса: Следва ли съдът да съобрази заключението на експерт с действителното му съдържание, както и да възприеме същото в съответствие с всички останали доказателства по делото.

Твърди, че по него въззивното решение влиза в противоречие с решение № 60097/26.01.2022 г. по т. д. № 1624/2020 г. на ВКС, І т. о. Сочи, че в случая Окръжен съд – Варна е приел становището на вещото лице, че „към имота е добавена една известна част от друг имот, което е явна фактическа грешка в кадастралната карта“, което е било оспорено изрично от жалбоподателя и което не кореспондира с действително установените от експертизата обстоятелства, а и с приетите от въззивния съд, но необсъдени от него новооткрити доказателства.

По въпроса: При сключен предварителен договор с отлагателно условие, от кога започва да тече придобивна давност за купувача - при сключване на договора или при настъпване на отлагателното условие, който е и моментът, в който в срок от пет години купувачът може да предяви иск по чл. 19 ЗЗД, жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (от значение за развитие на правото), като същевременно сочи, че по него въззивният акт противоречи на: решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на ВКС, ІІ г. о. и определение № 213/20.05.2022 г. по гр. д. № 381/2022 г. на ВКС, II г. о.

По последния въпрос от изложението: След като предявяването на иск по чл. 19 ЗЗД съставлява признание на ищеца, че за него все още не е настъпил изискуемият се срок за придобиване на недвижим имот въз основа на недобросъвестно владение, следва ли същият да докаже от кой момент счита, че за него е променил намерението си от държане във владение и е започнала да тече придобивна давност, С. се позовава на противоречие на въззивното решение с: решение № 262/01.11.2012 г. по гр. д. № 439/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на ВКС, ІІ г. о.

От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

По първия въпрос от изложението не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Този въпрос е пряко свързан с въпроса дали е приключила процедурата по възстановяване на собствеността с решението на поземлената комисия № 493/24.04.1998 г., тъй като принципно от този момент продавачите по предварителния договор от 12.01.2004 г. могат да се легитимират като собственици, респ. от този момент по отношение на него може да тече придобивна давност.

В практиката си ВКС приема (така, напр.: решение № 839/11.08.2011 г. по гр. д. № 1308/2009 г., І г. о., решение № 194/08.12.2017 г. по гр. д. № 1016/2017 г., І г. о.), че във всеки конкретен случай при спор за право на собственост върху земеделски земи, които са били включени в кооперативни и държавни земеделски стопанства, за възможността такова право да бъде придобито, следва да се извършва преценка въз основа на действащата към момента на осъществяване на твърдяното придобивно основание редакция на ЗСПЗЗ. Посредством установената в ЗСПЗЗ система от правни норми, на територията, в която се намират обобществените земеделски земи, се обособяват самостоятелни недвижими имоти, които могат да бъдат обект на придобиване на вещни права по предвидените в закона способи. Според обстоятелството дали за съответната територия съществува предходен кадастрален план, дали тази територия е застроена към момента на влизане на ЗСПЗЗ в сила, дали част от нея е била предоставена за ползване по предвидения в закона ред, както и с оглед предназначението й към настоящия момент, правилата за индивидуализиране, а оттам и за придобиване право на собственост, са различни, като преценката дали имотът е надлежно индивидуализиран, следва да бъде извършена според правилата, действащи към момента, към който се твърди осъществяването на съответните факти, респ. се заявява за защита по съдебен ред съответното вещно право. След изменението на ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/30.07.1999 г. индивидуализацията на земеделските земи в територии по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ се извършва с плана на новообразуваните имоти, т.е. само ако този план е одобрен и влязъл в сила е възможно придобиване право на собственост по който и да е от предвидените в закона способи.

Същевременно в решение № 262/13.07.2012 г. по гр. д. № 944/2011 г., І г. о. и решение № 61/17.07.2017 г. по гр. д. № 3273/2016 г., І г. о. изрично е прието, че решенията на ПК/ОСЗ, с които се възстановяват земи в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, имат конститутивно действие, ако са издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 68/30.07.1999 г.). Тези решения възстановяват правото на собственост в реални граници, ако имотът, върху който се възстановява собствеността, е описан по начин, който позволява неговата индивидуализация.

В случая атакуваното пред настоящия съд въззивно решение е съобразено с горната практика, като е прието, че решението на поземлената комисия е било издадено преди визираното по-горе изменение на ЗСПЗЗ, като в него имотът е ясно индивидуализиран, вкл. с посочването на номера му по конкретен план.

Предвид горното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос.

Вторият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на С. С., а не според приетото от Окръжен съд – Варна и обстоятелствата по делото. Ето защо същият не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая в решението на поземлената комисия изрично е визирано, че възстановеният имот представлява имот пл. № * по плана на стари имотни граници на м. „Б.-“ („К.“), изготвен през 1997 г., и граничи с имот пл. № *. Имот пл. № * е индивидуализиран без проблем и от вещото лице по делото.

Третият, четвъртият и петият въпроси са свързани с това дали съдът е длъжен служебно да съобрази разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ и да изложи изрични и ясни мотиви дали тя намира или не намира приложение по отношение на предявената с исковата молба претенция.

Относно императивния характер на разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ и задължението на съда да следи служебно за спазването й, дори и да липсват изложени доводи от страните в това отношение, е налице непротиворечива практика на ВКС по чл. 290 ГПК (в този смисъл: решение № 105/12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г., І г. о., решение № 14/13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г., ІІ г. о.). Ето защо приетото от Окръжен съд – Варна в обратния смисъл влиза в противоречие с цитираната практика. Въпреки това, въззивният съд е взел предвид забраната по чл. 200, ал. 1 ЗУТ за придобиване на реални части от поземлени имоти, но е приел, че тя не намира приложение в конкретния случай. Следователно, съдът е съобразил въпросната императивна разпоредба при постановяване на решението си.

Що се отнася до необходимостта от излагане на изрични и ясни мотиви, по въпроса е постановена задължителна практика – ППВС № 1/13.07.1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и многобройна практика по чл. 290 ГПК – напр. решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., ІІ т. о., решение № 45/17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г., ІІ т. о., решение № 74/2.07.2020 г. по гр. д. № 2701/2019 г., ІІІ г. о., съгласно която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Настоящият съд счита, че в случая въззивният съд не се е отклонил от горната практика при мотивиране на решението си. В последното са налице и изложени конкретни съображения, от които става ясно защо Окръжен съд – Варна е счел, че не е налице забрана по чл. 200, ал. 1 ЗУТ за придобиване на процесния имот по давност. Същият е приел, че към момента на съставяне на договора за покупко-продажба от 12.01.2004 г. и предаване на владението действащ е бил кадастралният план за м. „Б.-“, одобрен със заповед № Р-115/29.04.1996 г., като по него имотът по договора - № 1164, е с площ от 723 кв.м, като ищците са установили владение на целия имот по този кадастрален план, а не на реална част. Същевременно в решението е посочено, че планът на новообразуваните имоти досежно процесния имот е влязъл в сила на 29.11.2017 г. Тъй като според мотивите на въззивното решение давностният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл преди влизането в сила на ПНИ, то всякакви промени с последния очевидно се явяват правно ирелевантни от гледна точка приложението на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, като настъпили след изтичането на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС и придобиването по давност на имот № * в площта и границите му по кадастралния план от 1996 г.

Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване по въпроси №№ 3, 4 и 5 от изложението.

По шестия въпрос не е налице соченото противоречие с практика на ВКС. Във визираното решение № 60097/26.01.2022 г. по т. д. № 1624/2020 г. на ВКС, І т. о. е даден отговор на въпроса: Допустимо ли е съдът да направи извод въз основа на заключение на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение и следва ли експертизата да бъде обсъдена с всички доказателства по делото. Това е сторено в хипотеза, при която въззивният съд е формирал незаявен и необоснован в заключението на вещото лице извод, т.е. различна от настоящата. В действителност шестият въпрос от изложението към касационната жалба не е такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК, а представлява оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, като се оспорват изводите на въззивния съд въз основа на обсъдените от него доказателства по делото.

Седмият въпрос се явява ирелевантен за решаващите мотиви на атакуваното решение и по тази причина не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Окръжен съд – Варна не е приел, че придобивната давност е започнала да тече за купувачите по предварителния договор от датата на сключването му, а е заключил, че началният момент на давността е предаване на владението на имота, което е станало със сключването на договора. Този му извод съответства на константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК (напр. решение № 60077/14.06.2021 г. по гр. д. № 3677/2020 г., І г. о.).

По последния въпрос от изложението не се установява соченото противоречие с практика на ВКС, тъй като визираните от жалбоподателя две съдебни решения са постановени по различни казуси и по тях са разгледани други правни въпроси. Освен това този въпрос е формиран неясно и не кореспондира на поддържаното от ищците по делото, че те се явяват владелци на имота още от самото начало, когато владението му им е било предадено при сключване на предварителния договор (т.е. в нито един момент не са били държатели на същия).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

На пълномощника на ответниците по касационната жалба следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА в размер на 1350 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,