Определение № 60414 от 09.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1875/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Д. Карафезлиев от гр. Поморие против решение № 38 от 14.04.2020 г. по в. т. д. № 44/2020 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 387 от 08.11.2019 г. по т. д. № 547/2018г. на Бургаски окръжен съд, е признато за установено по отношение на касатора, че същият дължи на „Банка ДСК” ЕАД, гр. София сумите: 60 714.27 евро - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 03.12.2004 г.; 34 627.83 евро - договорна лихва върху главницата за периода от 22.11.2014 г. до 17.11.2017 г.; 5 374.38 евро - санкционна лихва по чл. 18.3, б. “а” от договора за периода от 22.11.2014 г. до 17.11.2017 г.; 175 евро - такса управление; 60 евро - такса изискуемост; 403.12 евро - такса подновяване срока на ипотека, както и законната лихва върху главница 60 714.27 евро, считано от 22.11.2017 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 746/2017 г. на Поморийски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено в нарушение на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Касаторът излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че е налице пълен идентитет между претенциите по чл. 422, ал. 1 ГПК, предмет на настоящото дело, и претенциите за главница, договорна лихва, санкционна лихва и законна лихва по процесния договор за кредит, отхвърлени с влязло в сила решение № 100 от 24.11.2014 г. по т. д. № 254/2014 г. на Бургаски апелативен съд, респ. че е налице частичен идентитет по отношение на вноските с настъпил падеж към момента на постановяване на решението по първото дело. Освен това, счита, че обжалваният акт е недопустим и поради недопустимост на предявения иск, произтичаща от произнасянето по нередовна искова молба, доколкото в нея не се съдържат фактически твърдения и основания за извършената капитализация на лихви към главницата. В касационната жалба са заявени доводи и за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и поради необоснованост. Оплакванията са за това, че е нарушена императивната норма на чл. 299, ал. 1 ГПК; че не е обсъдено заявеното от ответника възражение за недопустимост на иска досежно вноските с настъпил падеж и възражението му, че по делото не е представен погасителният план към процесния договор за кредит; че е кредитирано заключението на счетоводната експертиза, без да е преценено с оглед останалите доказателства и при липсата на представен погасителен план; че искът е останал недоказан. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени множество въпроси, за които се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а в условията на евентуалност – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Процесуалноправни въпроси: 1. С оглед забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаемост на спор, решен с влязло в сила решение, допустим ли е предявен от кредитора по договор за банков кредит установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК при наличието на влязло в сила решение между същите страни, с което е отхвърлен изцяло иск на кредитора, предявен на същото правно основание по същия договор за кредит; 2. С влязло в сила решение по предявен иск по чл. 422 ГПК за съществуването на задължения по договор за банков кредит, с което искът е отхвърлен изцяло, формира ли се сила на пресъдено нещо по отношение на вноските с настъпил към момента на устните състезания падеж в случая, когато предсрочната изискуемост е обявена и се явява обстоятелство по смисъла на чл. 235 ГПК след подаване на заявлението по чл. 417 ГПК с връчване на ответника на поканата за доброволно изпълнение на съдебен изпълнител или с връчване на исковата молба по предходното исково производство и пречка ли е това по смисъла на чл. 299 ГПК за повторно завеждане на нов иск от банката; 3. С оглед забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаемост на спор, решен с влязло в сила решение, допустим ли е предявен от кредитора по договор за банков кредит установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК при наличието на влязло в сила решение между същите страни, с което е отхвърлен изцяло иск на кредитора, предявен на същото правно основание, по същия договор за кредит в частта на повторно предявения иск, с която се претендират погасителните вноски с настъпил към момента на приключване на устните състезания по предходното дело падеж и съответните акцесорни задължения за договорни и санкционни лихви към тях с подаването на заявлението по чл. 417 ГПК по предходното заповедно производство; 4. При предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземания по договор за банков кредит, длъжен ли е въззивният съд да обсъди направеното възражение по чл. 299 ГПК за недопустимост на предявения иск в частта му относно вноските с настъпил падеж към момента на приключване на устните състезания по предходно между страните дело, приключило с влязло в сила решение, с което искът е отхвърлен изцяло, вкл. и за вноските с настъпил падеж; 5. Може ли с покана за доброволно изпълнение на съдебен изпълнител или с искова молба по чл. 422 ГПК да се обяви предсрочна изискуемост по договор за банков кредит, представлява ли това обстоятелство по смисъла на чл. 235 ГПК и длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да го вземе под внимание и да го обсъди; 6. При предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване на задължения по договор за банков кредит, длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви за липсата по делото на представен и приет като доказателство погасителен план към договора за кредит, като неразделна част и негов съществен елемент; 7. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на влязло в сила решение по предявен иск по чл. 422 ГПК за съществуването на задължения по договор за банков кредит, с което искът е отхвърлен изцяло, по отношение на въпроса за момента на обявяване на предсрочната изискуемост по този договор; 8. При предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземания по договор за банков кредит, длъжен ли е въззивният съд да обсъди заключението на вещото лице по назначена съдебно-икономическа експертиза в съвкупност с останалите доказателства по делото и при отчитане на липсата по делото на погасителния план към договора; 9. Допустим ли е предявеният по чл. 422, ал. 1 ГПК иск, когато към главницата по договор за банков кредит са капитализирани (прибавени) договорни лихви, в случай, че в заявлението по чл. 417 ГПК приложеното към него счетоводно извлечение на банката не е отразена информация за капитализираните към главницата лихви и движението по сметката по кредита във връзка с това капитализиране, а в исковата молба не са въведени фактически твърдения (основания) за извършената капитализация и капитализираните към главницата лихви се претендират в нейния петитум като част от глобална главница; 10. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и всички релевантни за спора доказателства по делото в тяхната взаимовръзка и съвкупност и да изложи мотиви по тях; 11. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в очертаните във въззивната жалба рамки на обжалване и повдигнатите в нея въпроси; Материалноправни въпроси: 1. При предявен иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземания – всички дължими вноски за главница, договорни лихви, санкционни лихви и наказателни лихви по договор за банков кредит, какво е правното значение на погасителния план към този договор, негов съществен елемент ли е и неговото представяне като доказателство по делото необходимо условие ли е за провеждането на пълно и главно доказване на предявения иск; 2. Надлежното уведомяване от страна на кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост на договор за банков кредит може ли да бъде инкорпорирано в покана за доброволно изпълнение и/или в искова молба по предходно производство по чл. 422 ГПК и счита ли се тя за обявена на длъжника с връчването им; 3. За да има конститутивен (преобразуващ) ефект актът (волеизявлението) за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договор за банков кредит, трябва ли да съдържа информация по чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции за размера и периода на дължимите вземания – главница, договорни и санкционни лихви, както и информация за вноските с ненастъпил падеж (остатъка), които се обявяват за предсрочно изискуеми; 4. В случай, че предсрочната изискуемост на договор за банков кредит е обявена с получаване от длъжника на призовка за доброволно изпълнение и/или с искова молба по предходно между страните производство по чл. 422 ГПК, докога следва да се начисляват договорни (възнаградителни) лихви по този договор; 5. Налице ли е очевидна неправилност в хипотезата, в която съдът е присъдил главница, към която кредиторът е капитализирал дължими, но непогасени договорни лихви с по-висок лихвен процент от този, който съдът е приел за законен при присъждането на дължимата договорна лихва; 6. Нищожна като неравноправна ли е договорната клауза в договор за банков кредит, с която се предвижда наказателна надбавка и санкциониращата лихва, дължима при неплащане на част или цялата дължима лихва, при липса на методика за определяне на лихвите по договора и води ли това до неоснователно обогатяване на банката като доставчик на финансовата услуга“. Като практика, подкрепяща заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът е посочил Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. на ОСГТК на ВКС, множество решения по чл. 290 ГПК и определения по чл. 288 ГПК. Ответникът по касация – „Банка ДСК” ЕАД, гр. София – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения е изложил в писмен отговор от 02.10.2020 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за установено, че: Страните са обвързани от договор за банков кредит от 03.12.2004 г., с който банката е отпуснала на ответника сума в размер на 120 000 евро за закупуване недвижим имот със срок на издължаване 180 месеца, която сума е усвоена на 17.12.2004 г.; На 20.11.2009 г. е сключено допълнително споразумение, в което страните са определили размера на дълга към този момент, формиран от: 91 558.40 евро – остатък от главницата; 5 926.51 евро – дължима редовна лихва; 1 553.08 евро – дължима наказателна лихва и 30 евро – такса за изискуемост; В споразумението е уговорен нов погасителен план с 12 месеца гратисен период, както и право на банката да капитализира непогасената част от лихвата към остатъка от главницата на кредита; променена е падежната дата от 17-то на 20-то число на месеца и размерът на лихвата по кредита от 12.45 % на 12.95 %; След отказ на банката за част от вземането си за наказателни лихви и внасяне на сумата 790.46 евро от длъжника, размерът на дълга възлиза общо на сумата 97 916 евро; Кредитът е обслужван до м. юли 2010 г.; По подадено от банката заявление по чл. 417 ГПК е издадена заповед за незабавно изпълнение, за която длъжникът е узнал на 17.11.2012 г. с връчване на поканата за доброволно изпълнение от ЧСИ; С оглед подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК, е образувано т. д. № 158/2013 г. на Бургаски окръжен съд, като по въззивна жалба срещу постановеното в него решение е образувано в. т. д. № 254/2014 г. на Бургаски апелативен съд, приключило с решение (недопуснато до касационно обжалване от ВКС) за отхвърляне на предявените искове поради ненастъпила предсрочна изискуемост на заявените вземания; На 18.08.2017 г. банката е изпратила нова покана до кредитополучателя, връчена му на 07.11.2017 г. при условията на чл. 47 ГПК, с която го е уведомила, че обявява кредита за предсрочно изискуем, и е подала ново заявление по чл. 417 ГПК; Въз основа на същото е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 746/2017 г. на Поморийски районен съд, като във връзка с депозирано от длъжника възражение по чл. 414 ГПК е образувано настоящото исково производство. Въззивният съд е преценил за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на предявения иск на основание чл. 299, ал. 1 ГПК поради разрешаване на същия спор с влязло в сила решение. Приел е, че решението, с което е отхвърлен предявеният през 2013 г. иск на банката, не формира сила на пресъдено нещо за съществуването на вземания по договора за кредит, тъй като, макар и постановено между същите страни и във връзка със същия договор за банков кредит, то има различни обективни предели – предходният иск е отхвърлен единствено поради това, че вземанията, предмет на заповедта за изпълнение, не са изискуеми заради ненастъпила предсрочна изискуемост, без да е обсъждана поотделно изискуемостта на вноските с настъпил падеж и на тези, за които кредиторът се е позовавал на предсрочна изискуемост. Според съдебния състав, с посоченото решение е формирана сила на пресъдено нещо за ненастъпила към онзи момент на произнасяне на съда предсрочна изискуемост, но не и за несъществуване на вземания на банката по договора за кредит, поради което няма пречка, основавайки претенцията си на вече настъпила изискуемост, кредиторът да търси установяване на вземанията си по договора за кредит в следващ съдебен процес. Като основателен обаче въззивната инстанция е счела доводът на ответника за неравноправност на клаузите на чл. 6, изр. 3 от договора и чл. 7 от анекса, съгласно които банката има право едностранно да променя лихвения процент, с който се олихвява кредита. Изводът за неравноправност на клаузите на основание чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП е аргументиран с това, че: в договора липсват всякакви уговорки за предпоставките, условията и реда, при които управителният съвет на банката може да променя лихвата по стандартни жилищни кредити; липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва; договорът не предвижда възможност за кредитополучателя да се откаже от него при увеличаване на лихвата. С оглед констатацията, че договорът за кредит може да действа и да се изпълнява и без посочените неравноправни клаузи, съдът е приел, че в случая същият продължава да обвързва страните, като цената на финансовия ресурс, който банката е предоставила, ще бъде първоначално определената - годишна лихва в размер на 12.45 %, представляваща сбор от лихвата по стандартни жилищни кредити в размер на 9.40 % към онзи момент + надбавка в размер на 3.05 пункта, като всички последващи уговорки относно размера на лихвата следва да се считат недействителни. Въззивната инстанция е преценила за основателно и възражението на кредитополучателя, че в допълнителното споразумение от 17.12.2004г. се съдържа нищожна уговорка за анатоцизъм – чл. 2.3, съгласно която “непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата”. Нищожността е аргументирана с разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД и липсата на приета от БНБ наредба, допускаща анатоцизъм, както и с неприложимостта на чл. 294, ал. 2 ТЗ, даващ възможност за уговаряне на лихва върху лихва, тъй като в случая една от страните не е търговец. С оглед безспорния факт на неизпълнение на задълженията по процесния договор още от м. юли 2010 г., въззивният съд е направил извод, че са осъществени предпоставките на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, чл. 19 от процесния договор и чл. 21 от Общите условия към него за обявяването му за предсрочно изискуем, считано от 07.11.2017 г. – датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение. Въззивният съд не е възприел тезата на ответника, че предсрочната изискуемост е настъпила още на 17.11.2012 г., когато му е била връчена покана за доброволно изпълнение по повод първата издадена заповед за незабавно изпълнение. Счел е, че доколкото с решението по в. т. д. № 254/2014 г. на Бургаски апелативен съд изрично е посочено, че изискуемостта на вземанията не е настъпила и с получаването от страна на длъжника на поканата за доброволно изпълнение, този въпрос не може да бъде пререшаван предвид забраната по чл. 299 ГПК. Като основателно решаващият състав е преценил възражението за погасяване по давност на част от вземанията на банката, съобразявайки обстоятелството, че поради отхвърлянето на иска по предходното дело давността, започнала да тече по отношение на падежиралите задължения, не се смята прекъсната на основание чл. 116, б. “б”, пр. 2 ЗЗД. Направил е извод, че погасени по давност на основание чл. 110 ЗЗД са тези вноски по главницата, за които са изтекли пет години от падежа на всяка вноска до датата на заявлението за заповед за незабавно изпълнение, т.е. вноските по главницата с падеж до 22.11.2012 г., а погасени по давност на основание чл. 111, б. “б” и “в” ЗЗД са вноските за договорна възнаградителна лихва и начислените наказателни лихви по чл. 18.3 от договора, за които са изтекли три години от падежа до датата на заявлението за заповед за незабавно изпълнение, т.е. вноските за възнаградителна лихва и за неустойки (наказателна и санкционна лихва) с падеж до 22.11.2014 г. За изцяло погасено по давност на основание чл. 111, б. “б” ЗЗД е счетено задължението на кредитополучателя в размер на 1802.50 евро за санкционна лихва по чл. 18.3, б. “б” от договора, начислена за периода 28.06.2006 г. - 07.03.2011 г. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че съществува вероятност атакуваното решение да е недопустимо като предпоставка за допускането му до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, в каквато връзка са и преобладаващата част от поставените от касатора процесуалноправни въпроси (въпроси №№ 1, 2, 3, 4, 5, 7, 9). Изцяло следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че претенцията е допустима, тъй като не е налице тъждество по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК в предмета на спора по настоящето дело и предмета на спора, разрешен с влязло в сила решение в. т. д. № 254/2014 г. на Бургаски апелативен съд. Макар да са между същите страни, във връзка със същия договор за банков кредит и да са предявени по същия процесуален ред – чл. 422, ал. 1 ГПК, двете претенции се основават на различни правопораждащи факти: съответно за първото производство – обявяване предсрочната изискуемост на кредита от банката през 2012 г. преди подаване на заявлението по чл. 417 ГП по ч. гр. д. № 1122/2011 г. на Поморийски районен съд, а за настоящото производство – обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 746/2017 г. на Поморийски районен съд. Различните основания на исковете обуславят допустимост на новото исково производство по чл. 422 ГПК и съответно допустимост на обжалваното въззивно решение. В посочения смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в постановените след подаване на касационната жалба решения по чл. 290 ГПК – решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д.№ 2278/2019 г. на I т. о. и решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I т. о., в които е прието, че: При отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по който ищецът е навел твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен поради ненастъпила такава, последващият процес по иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим. Въззивното решение не е евентуално недопустимо и с оглед твърдението на касатора за нередовност на исковата молба, произтичаща според него от това, че посочената в петитума сума за главница е формирана чрез капитализиране на лихви, за което обаче няма наведени твърдения. За да е редовна исковата молба, достатъчно е да е посочено основанието, от което се извежда съществуването на претендираното с петутима вземане, което в случая е изпълнено, доколкото са наведени твърдения относно правопораждащите факти – договор за кредит и допълнително споразумение към него. Що се отнася до начина, по който е формирана претендираната главница, това е въпрос, относим към преценката на доказателствата и съответно към правилността, а не към допустимостта на съдебния акт. Останалите процесуалноправни въпроси (№№ 6, 8, 10 и 11) също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. Като цяло, тези въпроси са относими към правилността на въззивното решение, тъй като обективират оплакване на страната за допуснати процесуални нарушения от въззивната инстанция във връзка със събиране и обсъждане на доказателствата, което, обаче, не е предмет на настоящото производство и не е основание за допускане на касационния контрол. Отделно от това, въпроси № 6 и № 8 са основани на твърдението, че първоначалният погасителен план към процесния договор за кредит, по който е работил експертът, не е бил представен по делото, което е лишило страната от възможността да го оспори. Видно от протокола от съдебното заседание във въззивната инстанция, касаторът не е заявил искане за представяне на посоченото доказателство, нито е оспорил заключението на експертизата като невярно, поради което той не би могъл да обоснове допускане на касационния контрол с цел защита на правата си, които е следвало да бъдат упражнени в рамките на въззивното производство. Следва да се отбележи също, че въпрос № 10 е поставен напълно бланкетно, без да е посочено какво не е обсъдено от решаващия състав. Ирелевантността на въпрос № 11 произтича и от това, че касае защита на процесуалните права на насрещната страна, а не на касатора, тъй като се твърди, че не е обсъден довод, заявен в жалбата на ищцовата банка. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените в изложението материалноправни въпроси поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпроси № 1 и № 3 нямат характер на обусловили изхода на конкретното дело, тъй като въззивното решение изобщо не съдържа произнасяне по тях. Решаващият състав не е изразил становище нито за значението на погасителния план – дали е „съществен елемент“ на договора за кредит и следва ли да е представен по делото, след като е съобразен при изготвяне на заключението на експертиза, нито за това дали волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договор за банков кредит трябва да съдържа информация по чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции за размера и периода на дължимите вземания, в т. ч. за вноските с ненастъпил падеж. По отношение на въпроси № 2 и № 4 отсъствието на изискването да са обуславящи за конкретното дело произтича от това, че същите не съответстват на мотивите на акта. Тези въпроси са основани на последователно поддържаната от касатора теза, че предсрочната изискуемост на вземанията по процесния договор за банков кредит е настъпила още през 2012 г., която теза обаче не е възприета от въззивния съд, който е преценил, че предсрочната изискуемост е настъпила през 2017 г. В противоречие с приетото от решаващия състав е и въпрос № 6. Доколкото въззивният съд е уважил възражението на кредитополучателя (настоящ касатор) за нищожност на посочените от него договорни клаузи, то поставеният в тази връзка въпрос е ирелевантен за допускане на касационния контрол. Що се отнася до въпрос № 5, същият е относим към правилността на акта. Дали съдът „е присъдил главница, към която кредиторът е капитализирал дължими, но непогасени договорни лихви с по-висок лихвен процент от този, който съдът е приел за законен при присъждането на дължимата договорна лихва“, е въпрос, произнасянето по който е предпоставено от обсъждане на събраните по делото доказателства, каквото е възможно единствено при вече допуснат касационен контрол. Именно поради това, че твърдяната от касатора неправилност не може да бъде установена директно от мотивите на акта, без анализ на фактите и доказателствата по делото, не може да се счете, че е налице и хипотезата на „очевидна неправилност“ (ако изобщо се приеме, че това основание е включено в посочения въпрос). С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, на ответника по касация не се присъждат разноски за настоящото производство поради липса на направено искане. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК