Определение № 5896 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3430/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от А. Е. Е., гражданин на РФ, чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно решение № 45 от 10.03.2025г. по в.гр.д. № 3 по описа за 2025г. на Апелативен съд Бургас, с което е потвърдено решение № 811 от 1.10.2024г. по гр.д. № 1722/2023г. на ОС Бургас като са отхвърлен исковете му за обявяване за окончателен, на основание чл.19, ал.3 ЗЗД, на сключения на 2.04.2012г. предварителен договор за покупко-продажба в частта относно 1/2ид.ч.от апартамент А 2.15, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ... по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], Л., ет..., ап..., с площ от 49.47 кв.м.,ведно с прилежащи 1.880% ид.ч. от общите части, както и на предварителен договор за покупко-продажба, сключен на 16.10.2012г. относно апартамент А 3.33, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ... по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], Л., ет..., ап..., с площ от 42.01 кв.м.,ведно с прилежащи 1.581% ид.ч. от общите части и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Марсбилд“ООД в несъстоятелност, представлявано от синдик Г., чрез процесуалният представител адвокат С., с който се изразява становище за нейната недопустимост и неоснователност. Счита, че липсва поставен конкретен въпрос като надлежно общо основание за допустимост. Излага доводите си и по същество, като намира постановеният въззивен акт за правилен. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9 000лв Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за неоснователни предявените искове с правно основание чл.19, ал.1 ЗЗД. Страните са сключили два предварителни договора за общо три апартамента. Първият договор за покупко-продажба е подписан на 2.04.2012г. и е за апартаменти А 2.15 и А 2.16, находящи се в [населено място] /представени са договор, в които са посочени различни цени, но доколкото съгласно установената практика неплащането на цената по договора е обстоятелство, което само по себе си не води до разваляне на договора, съдът е посочил, че няма да се концентрира на въпроса за цената/. На 22.11.2012г. страните са сключили Анекс 1, с който са декларирали, че цената, платена по банков път по предварителния договор е 16 260 евро /а не както е посочено в договора от 2.04.2012г. -32 520евро/ и че се съгласяват продавачът да прехвърли собствеността само върху ап.А 2.16, а задължението му за апартамент А 2.15 отпада, както и отпада задължението на купувача да го закупи. Безспорно е, че между страните е воден иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД с предмет – апартамент А 2.16, който е уважен и договорът е обявен за окончателен. Въззивният съд е приел, че доколкото двата документа /предварителния договор от 2.04.2012г. и анекса към него от 22.11.2012г./, са представени и обсъждани пред орган на държавна власт, без да бъдат оспорени от страните, на основание чл.180 ГПК, следва да се зачете тяхната формална доказателствена сила относно авторството и съдържащите се волеизявления. Посочено и че не са представят доказателства, установяващи подписването им при заплаха, поради което съдът е приел за установено, че по отношение на апартамент А 2.15 отношенията между страните са били уредени и не подлежат на последващо обсъждане, а за апартамент А 2.16 е налице сключен окончателен договор. Относно вторият предявен иск за обявяване за окончателен на сключения на 16.12.2012г. предварителен договор за покупко-продажба на апартамент А 3.33, въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор е действителен. Той съдържа изрични договорки относно предмета на продажбата и цена, като не се спори, че продавачът е бил собственик на имота. За неоснователно е възприето възражението за липсата на краен срок, в който продавачът се задължава да прехвърли собствеността, с оглед постигнатата договорка, че „цената не подлежи на изменение през вземе на действие на договора, т.е. до 31.10.2014г.“ Ищецът е представил допълнително Споразумение от 10.08.2015г., с което е продължен крайния срок за сключване на окончателен договор до 2023г. То е било оспорено от ответника като антидатирано, съставено за целите на процеса. На ищеца – при разпределение на доказателствената тежест, с доклада е указано, че следва да установи, че това споразумение е сключено на посочената дата и при липса на ангажирани от него надлежни доказателства, въззивният съд е приел за действителна уговорката, постигната в предварителния договор, който не е бил оспорен от никоя от страните. Позовал се е и на обстоятелството,че допълнителното споразумение е подписано за „Марсбилд“ ООД само от управителя Г., а ведно от протокол на ОС на съдружниците от 19.08.2014г., те са постигнали съгласие занапред дружеството задължително да се представлява заедно от двамата управители. Разгледано е направеното възражение за погасяване на правото по давност, което е намерено за основателно, пред вид изтичане на общият петгодишен давностен срок за сключване на окончателния договор до предявяване на иска на 12.10.2023г. В представеното изложение, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, във връзка с посоченото от него основание за допустимост чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Изложените доводи са за допуснати от съда процесуални нарушения, които са в две насоки. Първата е във връзка с доклада по делото, като се твърди, че не са дадени надлежни указания за попълване на делото с релевантни доказателства в противоречие с приетото в ТР № 1 по т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВКС. Според касатора е следвало да се приеме за разглеждане възражение за унищожаване на договора, поради сключване на споразумение в резултат на заплаха. Второто процесуално нарушение, което се твърди от касатора е свързано с неизпълнение от страна на въззивния съд на задължението му да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба доводи на страните, а именно за това, че предварителният договор и споразумение- анекс 1 към него са унищожаеми, защото подписалият ги е бил въведен в заблуждение от ответното дружество и е бил заплашван да ги подпише. Касаторът се позовава и на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК, което обосновава с твърдение за вътрешна противоречивост на постановените от въззивния съд, доколкото от една страна се твърди, че поради липса на направено възражение за осъществена заплаха съдът не дължи произнасяне, а от друга, че това възражение е недоказано. Настоящият съдебен състав намира, че при липса на конкретно поставени въпроси не може да се допусне касационно обжалване, защото съгласно дадените указания в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС – „касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес“. „Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът“. Отделно – не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и противоречие с ТР № 1 по т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВКС няма. Съгласно т.2 от същото - въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, но само когато във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. Настоящият случай не е такъв, защото не се установяват допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото въззивният съд е приел, че липсва надлежно сезиране на първата инстанция с искане за произнасяне по иск по чл.30 ЗЗД. Видно от исковата молба, единствените предявени от ищеца искове са с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД. Предметът на спора се определя от ищеца въз основа на заявените от него факт и обстоятелства. В случая- нито са навеждани факти и обстоятелства, обосноваващи искане за унищожаване, нито е предявяван иск с правно основание чл.30 ЗЗД. Съгласно посоченото в мотивите на цитираното от касатора ТР № 1 по т.д.№ 1/2013г.на ОСГТК на ВКС - по силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Заявените едва във въззивната жалба искания в тази насока са преклудирани и не могат да бъдат обсъждани. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. За да е очевидно неправилен въззивния акт, същият следва да страда от особено тежък порок /да е постановен contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика/, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата за касационния контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените съдопроизводствени действия, а в случая нищо подобно не се установява. В случая, няма вътрешно противоречие в мотивите на въззивиня съд, доколкото той не е разглеждал и не се е произнасял по иск с правно основание чл.30 ЗЗД, доколкото подобно сезиране няма. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд