Определение № 234 от 31.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2262/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез юрисконсулт Е. Д. срещу решение № 261079/09.11.2020 г. по гр.дело № 15323/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 23.10.2017 г. по гр.дело № 68630/2015 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по иск с правно основание чл.74,ал.1,т.1 от Закона за защита от дискриминация/ЗЗДискр./, предявен от Х. А. Х. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” населено място, че ответникът е извършил акт на дискриминация въз основа на признак „религия”, като не е предоставил на ищеца работа съобразно чл.77 ЗИНЗС. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, съответно неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се отхвърли. В изложението се сочи, че с обжалваното решение СГС се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона. Поддържа се, че касационните основания за обжалване на постановеното решение са неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение н съдопроизводствените правила и необоснованост. Според жалбоподателя обжалваното решение е неправилно, тъй като е признато за установено нещо, което не е доказано по безспорен начин, като фактите са възприети едностранно и без задълбочен анализ. Сочи, че доказателствата по делото не са преценени от съда в тяхната съвкупност. Според жалбоподателя видно от съдържанието на решението констатациите на съда се основават само и единствено на показанията на един свидетел, че напълно необосновано съдът е кредитирал изцяло и безусловно показанията му. Поддържа, че съдът не е изложил конкретни мотиви за потвърждаване на първоинстанционното решение, а само указва, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат и решението следва да бъде потвърдено. Ответникът по касационната жалба Х. А. Х., чрез адв. М. Й. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. С обжалваното решение съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Преценено е за неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника за постановено недопустимо решение поради подсъдност на иска през АССГ. Посочено е, че според тълкувателно постановление № 1/16.01.2019г., т.д.1/16г., ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, исковете с правна квалификация чл.71, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за защита от дискриминация за установяване на нарушението по този закон, респективно за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, са подсъдни на районния съд. Искът с правна квалификация чл.71, ал.1, т.3 от Закона за защита от дискриминация е подсъден на районния съд, като ТП № 2/2014г. на ВКС и ВАС в частта му по т.4 е обявено за изгубило актуалност. Прието е, че в мотивите към тълкувателното постановление е разяснено, че разпоредбата на чл.71 ЗЗДискр. съдържа хипотезите за защита правата на увредените лица във всички случаи, когато не е проведено производство пред Комисията за защита от дискриминация, без оглед на това дали дискриминационното поведение е осъществено от субект, равнопоставен на ищеца или дискриминацията е осъществена при или по повод административна дейност. Прието е, че разпоредбата на чл.71 ЗЗДискр. не е в противоречие с чл.74 от същия закон, тъй като последната и по двете алинеи е приложима само при проведено производство пред Комисията за защита от дискриминация. Съдът е приел, че в случая, предвид липсата на проведено подобно производство, искът за установяване на дискриминационно положение спрямо ГД „ИН“ е подсъден на Софийския районен съд като първа инстанция. Въззивният съд е преценил за неоснователно оплакването по жалбата на ответника за постановено неправилно решение по съществото на спора, т.к. на ищеца била предлагана работа, която той е отказвал. Прието е, че според показанията на свидетеля Х. А., същият изтърпява своето наказание лишаване от свобода в затвора – населено място през периода 2013г. – 2015г., че изтърпява в едно и също спално помещение с ищеца Х. А. Х., където има общо 12-13 души. По едно и също време – на 11.04.2014г., двамата са писали обща молба за предоставяне на работа, каквато е представена по делото с рег. № М-870/15.04.2014г. Свидетелства, че работа е предоставена на всичките 7-8 души, които са изявили желание и те не са мюсюлмани, за разлика от ищеца, който очевидно е такъв. Инспекторът г-жа Г. заявила, че те си знаят на кого да предоставят работа и на кого не. Прието е, че са недоказани доводите в жалбата за отказ на ищеца да приеме предложена му подходяща работа, обективиран в негови декларации вх. №№ Д-35/04.12.2014г. и 37/16.12.2014г., както и справка рег. № 1201/17.03.2016г. на затвора населено място. Посочено е, че такива писмени документи изобщо не са представяни, приемани и не се съдържат между кориците на делото. Според съда дори и хипотетично да съществуват горните откази за полагане на труд, те хронологично следват със 7 месеца молбата от 11.04.2014г. на ищеца за предоставяне на работа, че през този период свидетелят А. реално изпълнява предоставената му работа, която упражнява в спалното помещение. Приел е, че липсват доказателства на ищеца да е предоставена такава, при това подходяща по смисъла на чл.77, ал.1 ЗИНЗС. Посочено е, че даже и справката от 2016г. да е част от доказателствения материал, а тя не е такава същата е неотносима към спора, т.к. касае последващ извънпроцесен период, а не релевантния исков през 2014г. Изведен е извод за неблагоприятно третиране на ищеца по смисъла на § 1,т.7 ДР на ЗЗДискр., изразяващо се в отказът на затворническата администрация да му осигури възможност за упражняване на подходящ труд в съответствие с чл.77, ал.1 ЗИНЗС, което независимо от целта, пряко засяга чуждите права и законни интереси. Съдът е приел, че ищецът е по-неблагоприятно третиран от останалите лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода в затвора населено място през 2014г., на основа признака „религия“, чрез неосигуряване на поисканата работа като източник на доход, в сравнение с останалите лишени от свобода, които не са мюсюлмани, поставени при сравними или сходни обстоятелства. Приел е още, че на основата на същия признак по чл.4, ал.1 ЗЗДискр. са възникнали условия за накърняване на неговото лично достойнство и създаване на обидна среда в хипотезата на тормоз съгласно § 1,т.1 ДР на ЗЗДискр., който чл.5 ЗЗДискр. приравнява на дискриминация. Според въззивния съд, след като ищецът установява факти за упражнен спрямо него тормоз в затвора, съществува вероятност, че е обект на пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр. Посочено е, че на основание чл.9 ЗЗДискр. се обръща доказателствената тежест за ответника да установи, че правото на равно третиране не е нарушено. Съдът е приел, че ответникът не е провел успешно доказване в тази насока, поради което искът по чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДискр. за признаване на нарушението е основателен. Поради съвпадане на крайните изводи на възивния съд с изводите на районния съд решението на последния съд, с което искът е уважен е потвърдено. По правните въпроси: Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол и без това да е въведено от касатора като основание за допускане на касационно обжалване, а преценката за валидността и допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. В разглеждания случай не съществува вероятност въззивното решение на Софийски градски съд да е недопустимо. Въззивният съд е приел, че исковата молба отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК относно изложените фактически твърдения и заявено искане, съответно с обжалваното въззивно решение се е произнесъл по тях, като е посочил правната квалификация на предявения иск по чл.71,ал.1,т.1 ЗЗДискр. В изложението на жалбоподателя-ответник не е формулиран ясно правен въпрос, от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Формално е възпроизведен текста на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, без да е посочен конкретен правен въпрос, които е обусловил правните изводи на въззивния съд. Жалбоподателят е посочил основанията за касационна отмяна по чл.281,т.3 ГПК, като е изложил доводи, касаещи правилността на обжалваното решение. Тези доводи не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Същите Касационният съд следва да преценява само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В настоящото производство по чл.288 ГПК ВКС се произнася дали поставения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода на делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. С оглед на изложеното съдът приема, че в изложението на жалбоподателя не е формулирал правен въпрос – т.е. не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение