Определение № 568 от 25.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1695/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], срещу решение № 991/ 18.06.2012г. по т.д. № 2397/2009г. на Апелативен съд - София, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 114/ 10.02.2009г. по т.д. № 1695/2008г. на Софийски градски съд, ТО, за обявяване за нищожни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на извършените на 23.02.2006г. и 28.02.2006г. от длъжника [фирма] на [фирма] плащания в размер на 250 150,66 лева, съответно на 227 854,20 лева, както и за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 478 004,86 лева, получена на нищожно основание, ведно със законна лихва, от 17.07.2008г. до окончателното плащане на главницата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решения е неправилно, поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени атакуваното решение и се отхвърлят исковете по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ /редакция до изм. с ДВ бр.20/1213г./, както и обусловения иск по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД. Ответниците, синдикът Р. Т. и [фирма] не депозират отговор на касационната жалба Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционния акт, с който са уважени пасивно субективно съединените искове по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ /стара редакция/ и обусловения иск, въззивният съд е приел, че плащанията, предмет на исковата молба, са извършени в периода между началната дата на неплатежоспособността и датата на решението по чл.630, ал.1 ТЗ, като без значение за нищожността им по отношение на кредиторите на несъстоятелността е дали те са извършени на годно правно основание и дали увреждат масата на несъстоятелността, каквото условие законът не поставя. Допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката ВКС /основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ по обуславящия изхода на спора процесуалноправен въпрос относно обема на доказателствата, които следва да бъдат събрани по делото за обективно установяване на фактическата обстановка. Съгласно дадените указания в т.1 от Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съдът служебно допуска касационен контрол на обжалваното въззивно решение, при констатация за вероятна недопустимост на атакувания акт, без касаторът да се е позовал и формулирал въпрос по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на нея. С оглед тези правомощия на ВКС, решението следва да бъде допуснато до касация, поради неговата евентуална недопустимост, предвид изменението с пар.8 от ПЗР на ЗИД на ТЗ /ДВ бр.20/ 28.02.2013г./ на разпоредбата на чл.646, ал.2, т.1 ТЗ, с което извършеното от длъжника изпълнение на парично задължение след началната дата на неплатежоспособността, съответно свръхзадължеността, може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, намиращо приложение, на основание пар.14, ал.1 от ПЗР от цитирания закон, и спрямо заварените от изменението искови производства по чл.646, ал.2, т.1 ТЗ /стара редакция/ за прогласяване на нищожността на изпълнение на парично задължение спрямо кредиторите на несъстоятелността. На основание чл.649, ал.6 ТЗ, държавната такса не се внася предварително. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд