Определение № 4577 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1581/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7512/19.03.2025 година, подадена от Прокуратурата на Република България, против решение № 224/04.03.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2966/2023 година. С касационната жалба въззивното решение на Софийския апелативен съд се оспорва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 4559/18.08.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-15 състав, постановено по гр. д. № 2593/2022 година, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. В. А., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ сумата от 15 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод повдигнато срещу А. обвинение, за което е оправдан с присъда по в. н. о. х. д. № 1332/2019 година по описа на Софийския апелативен съд, потвърдена с решение № 107/28.06.2021 година, постановено по н. д. № 426/2021 година по описа на ВКС, НК, ІІІ н. о., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 15.03.2022 година до окончателното плащане. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в обжалваната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на В. В. А. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационна жалба В. В. А. е подал отговор на същата с вх. № 10 634/17.04.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 224/04.03.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2966/2023 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на въззивното решение в оспорваната му част. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 13.03.2025 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 7512/19.03.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че приема за установено, че с постановление от 03.07.2013 година по д. п. 44/2012 година на Окръжна прокуратура [населено място] В. А. бил привлечен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 4, вр. ал. 1, във връзка с чл. 26 ал. 1 от НК. Спрямо обвиняемия била взета мярка за неотклонение „подписка“, отменена с постановление от 05.10.2015 година. С постановление от 07.07.2017 година производството по делото било частично прекратено, като деянието било преквалифицирано като извършено по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 от НК и делото било изпратено на Районна прокуратура В.. Във връзка с обвинителен акт от 21.05.2018 година било образувано н. о. х. д. № 264/2018 година по описа на Окръжен съд Враца. На 02.07.2019 година била постановена присъда, по силата на която В. А. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1, във връзка с чл. 26. ал. 1 от НК и му било наложено наказание четири години и шест месеца лишаване от свобода, което да бъдело изтърпяно при първоначален общ режим, лишен бил от право да заема държавна и обществена длъжност за същия срок, както и да упражнява материално-отчетническа длъжност. Подсъдимият бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 206, ал. 4, вр. ал.1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Присъдата била отменена в осъдителната част с присъда № 1017/28.07.2020 година по в. н. о. х. д. № 1332/2019 година по описа на Софийския апелативен съд и подсъдимият В. В. А. бил признат за невинен в това, че от 06.02.2012 година до 27.04.2012 година в качеството си на управител на „Тедвик сийдс“ ООД при условията на продължавано престъпление, противозаконно бил присвоил чужди движими вещи: 1431.38 тона слънчогледово семе и 1311.48 тона. пшеница, всичко на обща стойност 1 319 206.50 лева, които владеел и пазел (на основание договор за отговорно пазене, сключен на 22.11.2011 година), като обсебването било в големи размери, с оглед на което и на основание чл. 304 от НПК бил оправдан по обвинението по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 във връзка чл. 26, ал. 1 от НК. С решение № 1017/28.06.2021 година на ВКС, НК, III н. о. по касационно дело № 426/2021 година била оставена в сила въззивна присъда на Софийски апелативен съд № 1017/28.07.2020 година, постановена по в. н. о. х. д. № 1332/2019 година. Не се спорело, че в съдебна фаза били проведени общо 14 съдебни заседания, като само две от тях били отложени, поради влошено здравословно състояние на подсъдимия и професионална ангажираност на защитника му. Останалите заседания били отлагани поради невъзможността да се осигури явяване на всички призовани свидетели, респективно вещи лица. Пред първата инстанция бил приета и неоспорена комплексна съдебномедицинска и психологична експертиза, изготвена от вещите лица д-р Д. Р. Меламед (кардиолог), д-р Е. Н. М. (психиатър) и А. П. А. (клиничен психолог). Вещите лица сочели, че в периода 2013-2021 година А. страдал от посттравматично стресово разстройство и от по-продължителни адаптационни затруднения (разстройство в адаптацията). Излагали становище, че през периода на наказателното дело В. В. А. бил потиснат, тревожно-депресивен, бил отслабнал Вещите лица отговаряли, че настъпилите последствия са били по-интензивни през първите няколко години, но и към настоящия момент била налице повишена тревожност и депресивност, имало наличие на посттравматични стресови симптоми, известна промяна в ежедневните и социални навици и в професионален план. Давали становище, че към момента при А. продължавали да персистират тревожни и депресивни симптоми, които можели да бъдат описани в рубриката тревожно-депресивно разстройство. Според мнението на експертите можело да се предположи, че споделеното от А. покачване на артериалното налягане, както и възникването на диабет били психосоматични прояви и заболявания в контекста на преживения стрес. Давали заключение, че към момента те били овладени и не налагали лечение извън диетолечението. В съдебно заседание вещите лица установявали, че посттравматичното разстройство траело около шест месеца-тогава били най-тежките симптоми, като пояснявали, че в конкретния случай ставало въпрос за по-продължителни събития, поради което то можело да продължи и по-дълго. Излагали становище, че в момента при А. симптомите били слабо изразени и по тази причина отговаряли на тревожно-депресивно разстройство, като били налице данни за хроничен стрес. При А. не бил започнат психотерапевтичен процес за преработка на травмата. Д-р М. конкретизирал, че по амнестични данни промените в кръвното налягане били за кратко време и не били оказали въздействие върху организма с дългосрочен ефект. Давал заключение, че към момента В. В. А. нямал оплаквания във връзка със сърдечно-съдовата система и не приемал медикаменти. Поддържал твърдение, че хипертонията, от която В. В. А. бил страдал, най-вероятно била психогенна. Пояснявал, че по делото нямало медицинска документация за страдание от диабет, като коментарът на диабета в заключението бил по амнестични данни. Пред първата инстанция били събрани гласни доказателства, чрез разпит на двама свидетели на В. В. А.. Свидетелят Димитров установявал, че познава А. от ученическите им години. Знаел за воденото срещу него наказателно производство–бил е обвинен, че нанесъл вреди към една фирма за зърно. Споделял, че преди наказателното производство приятелят му бил социален човек, а в момента бил променен–в лошо психическо състояние, не излизал от къщи. По време на наказателното дело ищецът не ходел на работа и в момента бил безработен. В. В. А. се издържал чрез пенсията на майка му, получавал и помощ от приятели. Свидетелят И. установявал, че бил приятел на А.. Последният бил много притеснен по повод наказателното дело. Сочел, че преди образуването на наказателното производство А. бил жизнерадостен и усмихнат човек, от началото на делото коренно се бил променил, отслабнал, станал избухлив и нетърпим като приятел, нямал желание да комуникира с хора, да се облича и да излиза. Свидетелят излагал, че въпреки това бил продължил да общува със своя приятел и да настоява да се виждат. Твърдял, че В. В. А. не работел от 2015 година, издържал се от наемни вноски от отдаване под наем на семеен апартамент. Установявал, че В. В. А. живеел заедно с майка си. Споделял, че вече се наблюдавали стъпки на подобрение у А.-започнал да ходи по-прилично облечен, но все още не бил преживял обвинението. Въззивният съд кредитирал свидетелските показания в тези части, тъй като били дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления, като се подкрепяли и от останалите събрани по делото доказателства. Въззивният съдебен състав не възприемал показанията на свидетелите в частта, в която сочели, че В. В. А., поради воденото срещу него наказателно производство бил уволнен от болница „София мед“ и от „Инвестбанк“, тъй като подобни твърдения липсвали в исковата молба, поради което показанията били ирелевантни. Съдът не кредитирал показанията на свидетеля Димитров и в частта, в която установявали, че в началото на процеса спрямо В. В. А. било имало физическо посегателство и психически тормоз от неустановени лица. Такива твърдения не били изложени в исковата молба, поради което показанията в тази част били неотносими. Въззивният съд не кредитирал показанията на този свидетел и в частта им, в която установявал здравословни проблеми на А., свързани с високо кръвно налягане, тъй като по делото липсвали медицински документи във връзка с твърдените проблеми, нито били налице данни В. В. А. да бил посещавал лекар, нито да са му били предписвани лекарства във връзка с този твърдян проблем. При така установените фактически обстоятелства, въззивният съд намирал, че от анализът на събраните доказателства обосновавал извод, че В. В. А. бил претърпял вреди, които били пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежали на обезщетяване от ответника-Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, т. 3, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ. Във връзка с това въззивният съд намирал за неоснователно възражението на жалбоподателя-ответник за недоказаност на претърпените от В. В. А. вреди, както и причинната връзка с воденото против него наказателно производство. На следващо място, въззивният съд приемал, че основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ бил обективният факт, че лицето било обвинено в извършване на престъпление по НК и било оправдано. В този смисъл без значение за обективната отговорност било това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са били спазени всички предвидени процесуални правила. Затова и отговорността била налице дори и от страна на Прокуратурата на Република България да са били спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да било отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на съответния служител. Основният спорен въпрос пред въззивната инстанция бил свързан с приложението на чл. 52 от ЗЗД. За да определял размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съдебен състав следвало да вземе предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, както и да приложи обществения критерий за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД, както и константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 година, т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година на ОСГК на ВКС, както и във формираната по приложението на чл. 52 ЗЗД практика на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а било свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следвало да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди били: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то било за едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на наказателното производство, включително дали то било в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали била взета, както и вида на взетата мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се било отразило на ищеца-имало ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид било то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо-цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му професия, професионална реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и други. Обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определяло глобално-за всички претърпени неимуществени вреди от това увреждане. В този смисъл, неимуществените вреди били конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следвало да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следвало да било достатъчно по размер за репарирането им-в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, но най-вече-с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно, обезщетението не следвало да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Предвид на тези принципни постановки, въззивният състав вземал предвид следните конкретно установени обстоятелства: От една страна, тежестта на повдигнатото обвинение -за тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода от три до десет години, лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК и възможна конфискация на част или цялото му имущество“. На следващо място, въззивният съд вземал предвид че в наказателното производство пред първоинстанционния съд са били проведени множество съдебни заседания–общо 14 на брой, на които В. В. А. бил присъствал, което обстоятелство му било създало напрежение, притеснение, несигурност и страх, че можело да бъде осъден. Въззивната инстанция съобразявала, че на първа инстанция В. В. А. бил осъден, като му е било наложено наказание: лишаване от свобода и лишаване от право да заема държавна и обществена длъжност, както и да упражнява материално-отчетническа длъжност, което обстоятелство безспорно било повишило интензитета на неговите отрицателни психо-емоционални изживявания. Вземал предвид, че отменената от Софийски апелативен съд присъда била протестирана от Прокуратурата, което допълнително било повлияло в негативен план на психоемоционалното състояние на А.. От анализа на събраните доказателства въззивният съд приемал за установено, че претърпените от В. В. А. вреди, изразяващи се в повишена тревожност и депресивност, наличие на данни за хроничен стрес, промяна в ежедневните и социални навици, и в професионален план били вследствие на повдигнатото обвинение. Вземал предвид продължителността на наказателното производство. От друга страна, съобразявал, че наложената мярка за неотклонение „подписка“ била най-леката, като по делото нямало данни същата реално да била ограничила свободата му на придвижване. Отчитал и обстоятелството, че въпреки описаните негативни последици върху психоемоционалното състояние на В. В. А. при него не били налице трайни психически увреждания, нито били налице медицински данни за настъпили здравословни проблеми–промените в кръвното налягане и страданието от диабет били по амнестични данни без приложени медицински документи за поставена диагноза от лекар-специалист в съответната област. С оглед тези конкретно установени данни и като съобразявал социално-икономическата обстановка в страната към процесния период, определяща обществения критерий за справедливост на този етап от нейното развитие, въззивният съд намирал че сумата от 15 000 лева била справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди, като съдът разграничавал в две групи обстоятелствата, които го мотивирали да определи именно този размер. Върху така определеното обезщетение Прокуратурата на Република България дължала законна лихва, считано от 15.03.2022 година (датата на подаване на исковата молба в съда) до окончателното плащане. Заявените от жалбоподателя-В. В. А., съответно от жалбоподателя- Прокуратура на Република България искания за присъждане на обезщетение в по-висок, съответно в по-нисък размер от посочената по-горе стойност, били неоснователни, тъй като това щяло да доведе до противоречие с нормативното изискване за определянето на същия по справедливост, както и до несъобразяване с доказаните в дадения случай конкретни обстоятелства, имащи значение относно преценката във връзка с размера на това вземане, в какъвто смисъл били разясненията, дадени в т. 11 на ППВС № 4/1968 година За да отхвърли въззивната жалба на В. В. А., въззивният съд съобразявал, че спрямо А. е била взета най-леката мярка за неотклонение, като не са били наложени и административни мерки, ограничаващи свободата му на придвижване. От събраните гласни доказателства, въззивният съд приемал за установено, че въпреки повдигнатото обвинение, приятелите на В. В. А. били останали до него и са го били подкрепяли в трудните за него моменти. По делото останали недоказани твърденията на А. за значително влошаване на отношенията му със семейството, за отдръпване на негови приятели, за възникнали здравословни проблеми. В отговор на възражението на В. В. А., че не било в негова тежест да докажел всяко свое негативно изживяване била създадена практика на ВКС, според която, когато ищецът претендирал вреди над обичайните, които били обусловени от конкретни, специфични обстоятелства, той следвало да ги посочи в исковата молба и безспорно да ги докаже. Съдът на свой ред трябвало да се мотивира защо присъжда обезщетение над обичайния размер. Такъв бил и настоящият случай, В. В. А. претендирал обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000.00 лева, който надхвърлял обичайно присъжданите обезщетения в подобни случаи. За да отхвърли жалбата на Прокуратурата на Република България, въззивният съд съобразявал, че наказателното производство се било развило в досъдебна и съдебна фаза пред три инстанции, като въпреки оправдателната присъда на втората инстанция, прокуратурата била протестирала и се било стигнало до касационно производство. В този смисъл било неоснователно възражението на Прокуратурата на Република България, че наказателното производство било приключило в досъдебната фаза. Неоснователно и неотговарящо на данните по делото било възражението на Прокуратурата на Република България, че А. бил обвинен в извършването на документно престъпление. Както, по безспорен начин било установено по делото, В. В. А. е бил обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление–обсебване в големи размери. Наказателното производство спрямо А. било започнало в период, в който той бил в активна възраст, като, по безспорен начин се установило, че този процес бил рефлектирал върху неговите социални контакти. Несъстоятелно било възражението на Прокуратурата на Република България, че първостепенният съд бил ангажирал отговорността й за медийни публикации по повод наказателното производство против А.. По делото нямало нито твърдения, нито били ангажирани доказателства, нито било налице произнасяне на първостепенния съд в този смисъл. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационен контрол по процесуално правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществените вреди по справедливост след като извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, който бил разрешен от състава на Софийския апелативен съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. Наред с това се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която ' норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 60 289/15.12.2021 година, постановено по гр. д. № 837/2021 година, решение № 145/27.09.2022 година, постановено по гр. д. № 3365/2021 година и решение № 527/14.08.2024 година, постановено по гр. д. № 880/2023 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от В. В. А. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от А. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от А. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди, освен ако не се касае до много сходни случаи, което в случая не е така. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 224/04.03.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2966/2023 година по подадената против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 7512/19.03.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Прокуратурата на Република България ще трябва да заплати на В. В. А. сумата от 766.94 €, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение