Определение № 3281 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3782/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Г. (правоприемник на починалия на 6.11.2024 г. в хода на въззивното производство А. С. Г.) чрез пълномощника му адвокат М. Ц. против решение № 1885 от 28.03.2025 г., постановено по гр. д. № 10527 по описа за 2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20028972 от 11.04.2022 г. по гр. д. № 60311/2020 г. на Софийски районен съд в частта за отхвърляне на предявения от А. С. Г. против Н. В. В., В. Д. Д. (починал на 24.01.2025 г., в чиито права са конституирани наследниците му по закон Т. В. Д. и Д. В. Д.) и Н. С. Г. насрещен иск за собственост на сграда с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район П., [улица] със застроена площ от 55 кв. м. и за допускане на съдебна делба на имот с идентификатор *** находящ се в [населено място], ул. Д. С.” № 8А с площ от 334 кв. м., район П. с трайно предназначение на територията-урбанизирана; начин на ползване – ниско застрояване; предходен идентификатор – няма; номер по предходен план – *, кв. 270 съгласно скица ПИ № 15-1105160/03.12.2019г. на СГКК София и на построените в него жилищни сгради с идентификатор *** и с идентификатор *** между съделителите и при права в съсобствеността: Н. В. В. – 1/3 ид. ч., В. Д. Д. (в чиито права са конституирани наследниците му Т. В. Д. и Д. В. Д.) – 1/3 ид. ч., А. С. Г. (в чиито права е конституиран наследника му С. А. Г.) – 1/6 ид. ч. и Н. С. Г. – 1/6 ид. ч. Отговори по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали Н. В. В. чрез пълномощника си адвокат Н. М. и Т. В. Д. лично в качеството й на адвокат и като пълномощник на Д. В. Д., с които оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения насрещен иск от Н. С. Г. против Н. В. В., В. Д. Д. и А. С. Г. за собственост на сграда с идентификатор ***. находящ се в [населено място], район П., [улица] със застроена площ от 53 кв. м., е влязло в сила като необжалвано. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че ищците са основали съсобствеността на наследство от Н. С. Г.. А. С. Г. е предявил насрещен иск за собственост на построената в поземления имот сграда с идентификатор *** като придобита по давност, тъй като живее в нея от раждането си, като от 1990 г. само той я владее и никой друг няма достъп до нея и не е претендирал за права върху нея. Въззивният съд е приел за установено, че съделителите са наследници на Н. С. Г., починал на 31.08.1956 г. На 23.08.1923 г. с нотариален акт № 193, том 17, дело № 2948 от 1923 г. Р. А. продал на М. Д. и Н. Г. 500 кв. м. от собствената си нива от 10 дка в [населено място], махала П., местност „К.“. На 7.12.1950 г. с нотариален акт № 20, том ХІІ, дело № 2155/1950 г. Н. С. Г. закупил от М. Д. 122 кв. м. от място с площ от 500 кв. м. в [населено място], махала П., местност „К.“, съставляващо имот пл. № *, включено в парцел *, кв. 270, местност „Л.“. Писмените доказателства (Протокол от 26.05.1955 г. на СГНС, отделение Техническо, скица от 04.06.1974 г. издадена от СГНС, сочеща че е копирана от скица от 1961 г., удостоверение и комбинирана скица, издадени от „Мапекс” ООД, скица № 15-1105160/03.12.2019 г. и скици от 03.12.2019 г., издадени от СГКК) и заключението на съдебно-техническа експертиза установяват, че по кадастралния план от 1947 г. процесният имот бил с пл. № * и с площ от 244 кв.м., а по регулационния план от 1947 г. той бил в кв. 270, парцел *,* с площ от общо 531 кв.м. – имот * бил с площ от 214 кв.м., по този план имот вече е бил застроен с две сгради (като стойността му, заедно със сградите и насажденията е била 37 % от стойността на отредения за имоти пл. № * и пл. № * съсобствен парцел *). Към парцел * са придадени 49 кв.м. от разположения от изток имот пл. № * и 22 кв. м. от разположения от изток имот пл. № *, като всички те са приобщени към имот с идентификатор ***. По регулационен план от 1971 г. и процесният имот бил в кв. 270 с пл. № * и около 1/3 част от него попадал в отреждане за „Резервен терен за комуникации“. По плана от 11.04.1983 г. – ЗРКП, имотът попадал в кв. 90, парцел * - за обществено и жилищно строителство, търговия, комплексно обслужване, гаражи, озеленяване, което не било реализирано, както не било реализирано и отреждането по регулационния план от 1977 г. – за етажни гаражи. Действащия регулационен план е одобрен със заповед от 27.05.1997 г. потвърден с решение на СОС от 06.08.2003 г., издадена била и заповед от 31.10.2019 г. на главния архитект за очевидна фактическа грешка. По него имотът е УПИ *,* кв. 270. В разписна книга към кадастралния план от 1971 г. за имот пл. № *, образуван от имоти * и *, са записани като собственици С. Н. Г. и Г. Д. В.. Съдът е възпроизвел и показанията на разпитаните по делото свидетели: Д. В., син на ищцата Н. В. В. (че през годините майка му няколко пъти водила разговори с А. Г. и Н. Г., а и с баща им за доброволна делба, но нямало резултат и получавала заплахи, като след последните разговори и отправени към нея заплахи, предявила иска за съдебна делба), Д. Ш., живееща на същата улица, В. Й., съсед и приятел на А. и Н. Гергови и Г. Ж., непосредствен съсед на имота (че имотът се обитавал от С. Г., а после от неговите синове, които ремонтирали и поддържали сградите и градината, направили бетонни стълби в него, както риболовен басейн, други не са идвали в имота и не са предявявали претенции). При така възприетите за установени факти въззивният съд е счел, че е установена собствеността на съделителите върху процесния имот, отразен в кадастралната карта с идентификатор ***, като неоснователно е възражението, че собствеността не е установена, тъй като в разписния списък към плана от 1971 г. като собственици са посочени С. Г. и Г. В.. Посочил е, че процесният имот е съставлявал имот пл. № *, придобит от Н. С. Г.. Г. Д. В. е бил собственик на съседния имот с пл. № * въз основа на друго придобивно основание (нотариален акт, посочен в скицата, издадена през 1974 г., копирана от скица от 1961 г., която засвидетелства, че Г. В. владее имот пл.№ *, а Н. Г. – имот пл. № *). В разписните списъци към другите планове като собственици на процесния имот според експертното заключение са записвани страните (техните наследодатели). Съдът е приел за неоснователна претенцията на А. С. Г. за собственост въз основа на придобивна давност на сграда с идентификатор ***. Сградата е съществувала още приживе на Н. С. Г. и е станала съсобствена между наследниците му още преди раждането на А. Г.. Съдът се е позовал на разясненията в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС и в Тълкувателно решение № 1 от 1.06.2012г. по т. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. Посочил е, че по делото е установено от еднозначните гласни доказателства, че А. Г. е живял в имота още от раждането си заедно с родителите си, като баща им е син и един от наследниците на Н. С. Г. и съсобственик на имота заедно с останалите наследници на Н. Г.. А. Г. твърди, че е установил фактическа власт през 1990 г., още приживе на баща си С. Г., за когото не се твърди да е придобил сградата по давност, нито да я е завладял за себе си, като е демонстрирал завладяването на правата им на другите наследници на Н. Г.. А. Г. също не доказва подобно завладяване чрез отричане правата на другите сънаследници (събраните гласни доказателства еднозначно установяват, че е ремонтирал и подобрявал сградата, но това са действия на управление и то с оглед ползването, които не демонстрират отричане правата на останалите съсобственици). Нито един от свидетелите не е посочил А. Г. да е заявявал пред останалите съсобственици претенция, че сградата е само негова. Разписките за платени данъци и такси установяват, че данъчната партида е на името на наследниците на Н. С. Г. – Ц. Н. С., С. Н. Д. и С. Н. Г.. Недопускането до имота не е равнозначно на демонстриране на намерение да се завладеят правата на съсобствениците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. А. Г. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в частта, с която въззивният съд е отхвърлил насрещния иск за собственост и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК в частта, с която е допусната съдебната делба между страните по делото. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: 1) трайното и последователно намерение на установилия фактическа власт върху имота наследник, изразяващо се в противопоставяне на опитите на останалите наследници да навлязат в имота води ли до промяна в намерението за владение и съставлява ли явно и недвусмислено намерение за своене на същия; 2) декларирането на имота в данъчната служба от наследниците оборва ли намерението за своене на установилия фактическа власт върху него наследник. По първият въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС по решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г., І г. о., като са посочени и решения на Върховния съд на Република България, разрешенията по които са възприети в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК (даваща тълкуване, че за преминаване на държането във владение трябва да има външно проявени действия, които недвусмислено показват намерението на държателя да свои вещта и такива действия могат да бъдат отказ от допускане на други съсобственици в имота, заключване на имота и смяна на ключалки, както и че, за да се придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, като тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се отрича владението на останалите съсобственици). Твърдяното противоречие е обосновано с доводите, че от смъртта на Н. С. Г. през 1956 г. ищцата не предприела действия, с които да демонтрира пред ответниците, че притежава права върху имота; в продължение на десетилетия сградата се е владеела от А. Г. без други наследници да му пречат или оспорват собствеността; показанията на сина на ищцата установяват, че той и ищцата не са посещавали имота, защото е бил заключен, а недопускането в имота показва намерението на установилия фактическа власт съсобственик да го свои. По първия въпрос изводите на въззивния съд, че давност не е текла, тъй като А. Г. не е демонтрирал завладяване правата на останалите наследници, е в съответствие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията е изначално оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Съсобственикът владее за сметка на всички съсобственици, щом е установил фактическата власт на основание, което не отрича правата им. За да превърне владението в самостоятелно, т.е. само за себе си е необходимо да „отнеме“, да „отблъсне“ владението на другите, а не е достатъчно само да манифестира неопределено самостоятелността на владението. Във връзка с тезата на касатора следва да се отбележи, че действията, с които се демонстрира завладяването изискват активно поведение на владелеца и е неотносимо дали съсобственика е заявявал пред него правата си (активно поведение на владелеца не е необходимо само ако не знае че има съсобственик). Самото активно поведение на съсобственика, завладяващ правата на останалите, следва да е насочено към отричане вещните права в съсобствеността, доколкото владението е част от правомощията на вещното право на собственост. Затова и заключването на ползван като жилище имот, препятства достъпа на всички правни субекти и не демонтрира завладяването на правата на другите съсобственици, щом не е съпроводено с отричане на тези права и изричен отказ да ги допуска в имота. В този смисъл е и решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр. д.№ 1405 от 2009 г., І г. о. (на което се позовава касаторът), решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр. д. № 2760 от 2008 г., ІІ г. о., решение № 171 от 14.03.2024 г. по гр.д. № 1095 от 2023 г., II г.о., решение № 113 от 8.08.2019 г. по гр. д. № 3243 от 2019 г., I г. о., решение № 87 от 7.05.2015 г. по гр. д. № 6486 от 2014 г., І г. о. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен въпрос, по който се поддържа противоречие с решение № 97 от 19.12.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г., І г. о. (че от декларациите за местни данъци и такси не може да се прави извод за изявено намерение за своене или липса на такова). Въззивният съд не е отдал самостоятелно правно значение на обстоятелството, че данъчната партида е на името на всички наследници на Н. Г., а е отчел това обстоятелство като допълнително съображение за извода му, че не са ангажирани доказателства А. Г. да е демонстрирал пред останалите съсобственици завладяването на правата им. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК е обосновано с доводите, че имот с идентификатор *** е образуван от стар имот пл. № * с площ от 244 кв. м., като по регулацията от 1971 г. е с пл. № * и част от него е предвидена за отчуждаване и в разписния списък към кадастралния план от 1965 г. имот пл. № * е записан на С. Н. Г. и Г. Д. В., като е образуван от имоти * и *. Следователно поземлен имот с идентификатор *** не е изключителна собственост на наследодателя на страните, тъй като съсобственик е записано и трето лице и липсват данни съсобствеността да е прекратена. Имот с идентификатор *** е с площ 344 кв. м., а през 1950 г. наследодателят е придобил 122 кв. м., поради което въззивният съд е следвало да констатира, че в делбата не участват всички съсобственици. При посочената обосновка не е налице основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Тезата на касатора не отчита, че през 1950 г. наследодателят Н. Г. е придобил правата на съсобственика си М. Д., с когото заедно са закупили имота през 1923 г. Към 1950 г. имотът, тогава с пл. № * е бил урегулиран в съсобствен парцел със съседния имот пл. № *, собственост на Г. Д. В. според посочената от съда скица от 4.06.1974 г. По плана от 1971, 1977 и 1983 г. двата съседни имота са били предвидени за отчуждаване и са нямали самостоятелно урегулиране. Имотът не са били отчуждени за мероприятията по регулациите от 1971, 1977 и 1983 г. По действащата регулация от 1997 г. двата имота с пл. № * и пл. № * са били урегулирани в съсобствен парцел *, * в кв. 270 (чл. 28, ал. 1, б. „в“ и чл. 30 ЗТСУ-отм.), видно от посочената от съда комбинирана скица за пълна или частична идентичност на „Мапекс“ АД, като с оглед непосредственото отчуждително действие на дворищната регулация (чл. 29, ал. 3 ЗТСУ-отм.) и малкоетажното застрояване правата в съсобствеността на собствените на включените в парцела имоти са били равни (чл. 31, ал. 1 ЗТСУ-отм.) и същите са си дължали обезщетение за изравняване на правата с оглед различната стойност на имотите. Никоя от страните не твърди, че регулацията от 1997 г. е била приложена, поради което на основание § 8 ПР на ЗУТ е отпаднало отчуждителното й действие и понастоящем имот с идентификатор *** (идентичен с имот пл. № * по плана от 1997 г.) е самостоятелен обект на вещни права, собственост на страните по делото като наследници на Н. Г., макар да има общ градоустройствен статут със съседния самостоятелен имот с идентификатор *** по подробния устройствен план като включени в УПИ *, * от кв. 270. Именно в тази насока са фактическите констатации на въззивния съд и направените от него правни изводи (макар някои от съображенията и приложимата нормативна уредба да не са изрично посочени в мотивите). Тезата на касатора не отчита част от доказателствата (придобиването през 1923 г. и прехвърлянето правата на съсобственика през 1950 г.) и нормативната уредба, приложима към фактите относно кадастралното заснемане и регулационните отреждания за процесния имот и съседния имот, с който понастоящем имат общ градоустройствен статут, но не и съсобствено УПИ. При липса на основание за допускане на касационно обжалване С. А. Г. следва да възстанови направените по повод касационната жалба разноски на Н. В. В. в размер на 613.55 евро, равностойност на заплатеното на адвокат Н. М. възнаграждение от 1200 лв. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение