Определение № 1426 от 30.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1970/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Б. Д. срещу решение №3808/11.07.2023г. по в.гр.д.№14766/2021г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение от 08.10.2021г. по гр. д. №6073/2021г. на Софийски районен съд, 169 състав, с което е отхвърлен предявеният от В. Б. Д. против „Юробанк България“ АД иск за прогласяване нищожността на разпореждане за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 19.11.2015г. по гр.д. №8444/2015г. на Пернишки районен съд. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Касационната жалбоподателка поддържа, че посочването на името й в заявлението по чл.417 от ГПК като лице, което се е задължило да отговаря солидарно за изпълнението на всички задължения по договор за потребителски кредит от 27.05.2008г., без съответно да е направено искане за осъждането й, не води до недопустимост на издадената заповед за изпълнение, а до нейната нищожност поради пълна липса на правораздавателна компетентност на съда да постанови акт по правния спор. Поддържа, че при констатирана нередовност на заявлението, съдът е следвало да го отхвърли изцяло, без да дава указания за отстраняване на нередовностите му, а РС Перник е издал атакувания акт, макар да не е имал правомощията за това. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационната жалбоподателка се позовава на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 пр.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност и да вземе предвид всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните? 2/При наличието на какви предпоставки едно съдебно решение следва да бъде прогласено за нищожно? Касационната жалбоподателка поддържа, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разясненията в ППВС №1/1953г., ППВС№7/1965г., ТР №1 от 04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и с решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №17/23.07.2014г. по т.д.№811/2012г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №111/03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №136/06.11.2015г. по т.д. №2483/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; решение №161/04.10.2016г. по т.д. №2220/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, а по втория въпрос - в противоречие с приетото в решение №668/15.11.2010г. по гр. д. №1790/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №73/18.05.2015г. по т. д. №5113/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение №27/22.04.2019г. по гр. д. №1321/2018г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД поддържа, че същата не отговаря на изискванията за допустимост, тъй като не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на СРС, като е посочил, че изцяло споделя същите. Изброил е пороците, за които в съдебната практика се приема, че водят до нищожност на съдебния акт, като е констатирал, че в случая не се твърди или доказва наличието на някой от тях. Изтъкнал е, че единственият релевиран довод в исковата молба е за липса на редовност на заявлението по чл.417 от ГПК, респ. за произнасяне на заповедния съд срещу длъжник, който не е посочен надлежно като ответник в заповедното производство. Приел е за несъстоятелна тезата на ищцата, че подобен порок обуславя липсата на правораздавателна власт на съда. Изтъкнал е, че ищцата е посочена като солидарен длъжник в заявлението по чл.417 от ГПК, а обстоятелството дали заявлението е редовно не е предмет на производството по чл.270 от ГПК. Изложил е съображения, че този порок не може да обоснове нищожност на съдебния акт на заповедния съд, тъй като образуваното частно гражданско дело по процесното заявление е в правораздавателната компетентност на гражданския съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК засяга правомощията на въззивната инстанция във връзка с обсъждане на доказателствата и доводите на страните и се поставя с оглед касационното оплакване на жалбоподателката, че съдът не е обсъдил въведените с въззивната жалба доводи относно липсата на искане на заявителя за осъждане на длъжника В. Д., нито е обсъдил съдържанието на приложеното писмено доказателство – заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Съобразно постановките по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр.1 от ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл.269, изр.2 от ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Съгласно константната практика на касационната инстанция, включително и цитираната от касационната жалбоподателка, въззивният съд е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им в рамките на наведените от страните оплаквания във въззивната жалба и доводи в писмения отговор. В настоящия случай решаващият състав на Софийски градски съд е обсъдил релевантните за спора доказателства и доводи на страните, които са били редовно въведени в процеса. Противно на твърденията на жалбоподателката, в мотивите на решението съставът на СГС е обсъдил съдържанието на подаденото от „Юробанк България“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение, както и е изразил становище относно правните последици на евентуално произнасяне на заповедния съд срещу длъжник, който не е посочен надлежно като ответник в заповедното производство. Вторият въпрос в изложението е относим към предмета на спора, но не отговаря на общия критерий за достъп до касация, доколкото не е единствено обуславящ по отношение на извода за неоснователност на предявения иск. По поставения процесуалноправен въпрос е формирана практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните решение № 355 от 03.10.2012г. по гр.д. №35/2012г. на ВКС, I г.о., решение № 363 от 21.10.2015г. по гр.д. №3154/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 248 от 11.06.2012г.по гр.д. № 572/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 139 от 25.08.2015г. по гр.д. № 1493/2015г. на ВКС, I г.о. Съгласно тази практика нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав /еднолично вместо от съдебен състав; с участие на лице което не е било избрано за съдия; с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора/, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Същевременно, решение, постановено при липса на мотиви относно релевантен въпрос, не е нищожно, а е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление. При постановяване на решението си съставът на въззивния съд е съобразил изведените в практиката на ВКС критерии за валидност на съдебните актове, като е сподели извода на първоинстанционния съд, че не е налице нито един от съществените пороци, който да обуслови нищожност на издадената заповед за незабавно изпълнение. Следва да се отбележи, че становището на касационната жалбоподателка, че произнасянето на съда без да е надлежно сезиран, съставлява основание за нищожност на съдебния акт, не намира подкрепа и в цитираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК решения на ВКС. Последователно и непротиворечиво е възприетото в практиката на ВКС становище, че разглеждането на иск, който не е предявен, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Не е налице и соченото основание за достъп до касационно обжалване по чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Очевидна неправилност би била налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика, както и когато актът е явно необоснован. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая касационната жалбоподателка не излага доводи за съществуването на нито една от посочените възможни проявни форми на основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, а се позовава на него само бланкетно. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд