Определение № 1164 от 21.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 18/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. А. Б. срещу решение № 1139 от 01.10.2025 г. по в. гр. д. № 515/2025 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решение № 4 от 02.01.2025 г. по гр. д. № 8424/2023 г. на Софийски градски съд, I ГО, 28 състав, с което е отхвърлен предявеният от касационната жалбоподателка срещу „Макроадванс“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че Б. не дължи на „Макроадванс“ АД, поради погасяване по давност, сумите по изп. д. № 261/2010 г. на ЧСИ Г. Д., образувано по изпълнителен лист от 18.01.2010 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 57/2010 г. на Районен съд – Лом, както следва: 530 908, 51 лв. главница, ведно със законната лихва, считано от 07.08.2023 г. до окончателното й изплащане; 508 956, 90 лв. лихви и 222 лв. неолихвяемо вземане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационната жалбоподателка оспорва извода на съда, че е уведомена за договора за прехвърляне на вземане, с който ответникът се легитимира като неин кредитор. Излага доводи, че обратната разписка, на която съдът е основал извода си за уведомяването й за цесията, не съдържа подпис или друго отразяване, удостоверяващо получаването й от Б.. Счита, че тъй като по делото не е доказано да е уведомена за цесията, всички изпълнителни действия по образуваното за удовлетворяване на процесното вземане изпълнително дело, предприети преди подаване на исковата молба, са невалидни и не са годни да прекъснат погасителната давност за вземането. В жалбата се мотивира становище, че доколкото С. Б. не е била уведомена за цесията, за времето от 19.01.2018 г /датата на предприемане на последното валидно изпълнително действие от взискателя „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД/ до 24.07.2023 г. /датата на предявяване на иска по чл. 439 ГПК/ е изтекъл петгодишният давностен срок и процесното вземане е погасено по давност. Касационната жалбоподателка моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В раздел І на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Какво представлява достигането на съобщението за извършената цесия до длъжника и как се разпределя доказателствената тежест?; 2. Прекъсва ли се погасителната давност по чл. 116, б. „в“ ЗЗД от искане за изпълнителни действия, направено от цесионер, който към момента на искането не е „кредитор“ спрямо длъжника поради липса на съобщение по чл. 99, ал. 4 ЗЗД?“. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като следва: по въпроса по т. 1 – в противоречие с решение № 50257 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 2714/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 210 от 09.08.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г. о. и по въпроса по т. 2 – в противоречие с решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о. и Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. В раздел II от изложението, касационната жалбоподателка поддържа, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВС и ВКС относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и доказателствата по делото и да изложи мотиви, съответстващи на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като се позовава на ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 373 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г., IV г. о., решение № 68 от 24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г., II т. о., решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г., I т. о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, II г. о. и др. Сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Макроадванс“ АД, [населено място] е депозирал отговор на жалбата, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд, съответно – че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за съществуване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно между страните и се установява от писмените доказателства, че: срещу С. Б., въз основа на изпълнителен лист по влязла в сила заповед за незабавно изпълнение от 18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 57/2010 г. на Районен съд – Лом, е образувано изп. д. № 261/2010 г. на ЧСИ Г. Д., по което взискател е бил „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, за вземане за сумата от 284 902, 99 евро или левовата им равностойност 556 985, 35 лв., включващо главница, лихви и разноски; по искане на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД на 19.01.2018 г. е предприето изпълнително действие и на 27.03.2018 г. взискателят е прехвърлил вземането си, предмет на принудителното изпълнение, на „Макроадванс“ АД, който е конституиран като нов взискател по изпълнителното дело с постановление на ЧСИ от 04.06.2018 г. Съдът е констатирал, че с пълномощно с нотариална заверка на подписа peг. № 1569 от 12.04.2018 г. на нотариус Ц. Д., „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е упълномощило цесионера „Макроадванс“ АД да уведоми по законоустановения ред всички длъжници по вземанията, посочени в Приложение № 1 А към договора за цесия, за извършеното прехвърляне. По спорните по делото въпроси съдът е формирал извод, че ищцата Б. е узнала за цесията на 11.06.2022 г., когато лично е получила уведомление за нея от 30.05.2022 г. съгласно удостовереното в представената и неоспорена от ищцата обратна разписка. Като се е позовал на правилото на чл. 429, ал. 1 ГПК, че частните правоприемници на взискателя могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист, след като установят правоприемството с писмени доказателства, въззивният съд е намерил, че ответникът „Макроадванс“ АД въз основа на договора за цесия от 27.03.2018 г. надлежно е конституиран като взискател по изпълнителното дело, по което длъжник е ищцата. В атакуваното решение е отразено, че процесното вземане, включващо главница, лихви и разноски, е установено с влязла в сила на 08.04.2010 г. заповед за изпълнение, поради което на основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД давността за него е петгодишна. Като е съобразил задължителните указания на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че с образуване на изпълнителното дело по молба на длъжника на 01.04.2010 г. давността е спряла да тече и е започнала да тече отново от 26.06.2015 г., когато с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. По въпроса за действията, с които давността се приема за прекъсната /след като отново е започнала да тече/ в изпълнителния процес, съдът е взел предвид дадените в мотивите към т. 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемане на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ по инициатива на ЧСИ или по възлагане от взискателя. Съобразил е и задължителните постановки по т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС, че за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора взискател и че „до прекъсване на давността води всяка молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл. 426, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 129 ГПК“. В атакуваното решение е обобщено, че след като давността за процесното вземане е продължила да тече - след 26.06.2015 г., независимо от перемпцията, течението й е прекъснато с всяко искане на взискателя за предприемане на изпълнителни действия, а именно: искане за изпълнително действие, направено на 19.01.2018 г. от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД; искане, направено с молба вх. № 16944/12.09.2018 г. от „Макроадванс“ АД, за извършване на справка за наличие на трудов договор на Б. и при наличие на такъв за налагане на запор върху трудовото й възнаграждение; искане по молба вх. № 04781/28.03.2019 г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на Б., запори върху откритите й банкови сметки и за извършване на опис на движими й вещи; искане по молба вх. № 13345/22.08.2019 г. на взискателя за извършване на справка за наличие на трудови договори на длъжницата и за налагане на запор върху евентуално получаваното от нея трудово възнаграждение, по което на 23.08.2019 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя на Б.; искане по молба вх. № 13260/04.11.2020 г. на взискателя за извършване на опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжницата, и искане по молба вх. № 05345/21.04.2022 г. за налагане на запор върху евентуално регистрираните МПС, собственост на Б., и върху банковите й сметки. Въззивният съд е изтъкнал, че всяко от тези действия води до прекъсване на давностния срок за процесното вземане, като от тях е започнала да тече нова погасителна петгодишна давност, която не е изтекла нито към момента на подаване на исковата молба на 24.07.2023 г., нито по-късно. По изложените съображения съставът на Софийски апелативен съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения иск по чл. 439 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т. 1 от изложението на касационната жалбоподателка не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Съставът на въззивния съд не е изразил становище, че тежестта за доказване на уведомяването на ищцата длъжник за цесията се носи от нея, в какъвто смисъл са доводите, в контекста на които е въведено питането. Въпросът не държи сметка за формираното въз основа на преценка на събраните по делото доказателства заключение на състава на апелативния съд, че ищцата е била надлежно уведомена за цесията на процесното вземане, тъй като цесионерът е бил упълномощен от цедента да уведоми длъжницата за цесията и е сторил това на 11.06.2022 г. съгласно удостоверяването в представената по делото от ответника и неоспорена от ищцата обратна разписка. Както се сочи в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ищцата /касаторка в настоящото производство/ е оспорила уведомяването си за цесията, извършено на 21.09.2018 г., доколкото известието от посочената дата, е подписано от „г-жа И.“ без отразяване на качеството й и връзката й с адресата. Истинността на обратната разписка от 11.06.2022 г., поставена в основата на преценката на съда, не е била оспорена от ищцата. Що се отнася до правилността на изводите на съда за доказателственото значение на този документ за факта на уведомяване на длъжницата за прехвърлянето на вземането, към оспорване на която явно е насочен поставеният въпрос, то тя не би могла да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. Както е изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2020 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, не може да се произнесе по правилността на изводите във въззивното решение. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/, като проверката за правилността на обжалвания съдебен акт се осъществява едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Вторият въпрос на касационната жалбоподателка, който се отнася до това дали се прекъсва погасителната давност на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД от искане за изпълнителни действия, направено от новия взискател, на когото вземането е цедирано, преди цесията да е съобщена на длъжника, съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на въпроса обаче не е обосновано допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява той да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. В т. 3 на Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС и в решение по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV г. о., с които касационната жалбоподателка аргументира въведеното допълнително основание за достъп до касация, не се дава разрешение на поставения въпрос. В тях е прието, че за прекъсването на давността водещо значение има искането на кредитора-взискател, като въззивният съд изцяло се е придържал към тези постановки, тъй като е изразил становище, че на основание чл. 429, ал. 1 ГПК ответникът „Макроадванс“ АД в качеството на легитимиращ се с договор за цесия от 27.03.2018 г. частен правоприемник на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е бил конституиран в изпълнителния процес на мястото на стария взискател /цедент по визирания договор/ и неговите искания за извършване на изпълнителни действия са прекъснали давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. В тази връзка и с оглед поставения въпрос следва да се посочи, че в известната на настоящия състав практика на ВКС - решение № 50128 от 20.03.2024 г. по гр. д. № 1106/2021 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о. се застъпва становище, че частните правоприемници на взискателя, също могат да упражнят придобитото право, удостоверено като изпълняемо в изпълнителния лист. Валидността и основателността на искането за промяна на взискателя се преценява от съдебния изпълнител и съответно неговата преценка подлежи на контрол, в това число и чрез ангажиране на личната му отговорност за причинени вреди – арг. и от чл. 74 ЗЧСИ, ако органът е частен съдебен изпълнител. След като съдебният изпълнител като орган е натоварен с реализиране на признатото право и носи отговорност за неговото удовлетворяване, то длъжникът не може да реализира защита чрез оспорване на това право, с оглед предприети действия от съдебния изпълнител по изпълнението му. Ако длъжникът изпълни в изпълнителното производство, той се освобождава от дълга. Основателността на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК не може да бъде свързана с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. По изложените съображения с решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г. на ВКС, I т. о. е дадено разрешението, че без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга. Поставеният в раздел II от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е значим за изхода на спора, поради което съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се установява обаче да е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като решението на състава на Софийски апелативен съд съответства на формираната задължителна / ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 01/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и константна практика на ВКС, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка, като изложи мотиви към решението си в съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК. Неоснователни са доводите на касационната жалбоподателка, във връзка с които е въведен процесуалноправният въпрос, че решаващият въззивен състав не се е произнесъл по оплакванията й относно надлежното й уведомяване за прехвърлянето на процесното вземане и годността на исканията на новоконституирания взискател /цесионер/ да прекъснат давността. Не е налице и игнориране на тезата на касационната жалбоподателка за настъпило прекратяване по право на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 19.01.2020 г., тъй като решаващият състав не е намерил за основателно фактическото твърдение на ищцата, че след 19.01.2018 г. не са предприемани действия за удовлетворяване на процесното вземане, като подробно е посочил кои са исканията на взискателя и осъществените въз основа на тях изпълнителни действия в периода 2018 г. - 2022 г. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касационната жалбоподателка не е обосновала съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност на въззивния акт, доколкото при аргументиране на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК повтаря оплакванията си за допуснати от въззивния съд нарушения на закона и необоснованост на обжалваното решение, съответно за наличието на основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 150 евро. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение