Определение № 5406 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2783/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 6831/20.12.2023г., подадена от Ф. А. М., Е. Д. М. и А. Д. М., чрез процесуалния представител адвокат Методи Соколов от САК, срещу решение № 182 от 12.10.2023г. по в. гр. д. № 253/2023г. на Великотърновския апелативен съд, в частта, с която след като е потвърдено първоинстанционното решение № 260047 от 27.10.2022г. по гр.д. № 626/2020г. на Ловешкия окръжен съд, са отхвърлени предявените от касаторите срещу [община] осъдителни искове с правна квалификация чл. 50 и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумите над уважения размер от 100 000 лева до пълно предявения размер от 300 000 лева, за всеки един от касаторите, представляващи обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от смъртта на К. М. П. – М. - майка на касаторите Ф. А. М. и Е. Д. М. и съпруга на касатора А. Д. М., настъпила в резултат на срутище, станало на 06.11.2015г. в природна забележителност „М.“, [населено място], собственост на [община] и стопанисвано от нея, както и са отхвърлени исковете по чл. 86 ЗЗД за лихвата върху претендираните главници за периода от 06.11.2015г. до 05.11.2017г. и са присъдени разноски по делото.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени изцяло със законните последици. Твърди се, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд е преповторил установената от първоинстанционния съд фактическата обстановка, без да изложи собствени мотиви по спора. Сочи се, че неправилно след като първата инстанция е отменила допуснатата съдебнопсихиатрична и психологическа експертиза, въззивният съд също не допуснал такава.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторите твърдят, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение противоречи на съдебната практика, без да се посочват конкретни съдебни актове, по въпросите:

1. Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт;

2.Какви са процесуалните способи за доказване на неимуществени вреди, а именно болки и страдания на преживелите лица, при изминал дълъг период от време от деликта, довел до смъртта на близкото им лице;

3.Има ли право съдът да откаже допускането на съдебна психологическа и/или психиатрична експертиза и ако е така, в този случай свидетелските показания достатъчно доказателствено средство ли ще бъдат.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба [община], чрез процесуалния си представител адвокат С. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че е сезиран с искове с правна квалификация чл. 50 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от наследниците на пострадало лице за вредите, произлезли от каквито и да са вещи против солидарно отговорният собственик и/или лицето, под чийто надзор те се намират. За установени са приети правопораждащите спорното материално право юридически факти, а именно че инцидентът - срутване на скални маси, при който е загинала К. М. П. - М., наследодателка на ищците, е станал на територията на природна забележителност „М.“, която е публична общинска собственост и се стопанисва от [община], включително направената в нея екопътека. Посочено е, че е налице причинна връзка между свойствата, качествата на вещта и вредите като вредите са „произлезли“ от вещта по смисъла на чл. 50 ЗЗД. Прието е, че правният спор, пренесен пред въззивната инстанция, е относно приложението на критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение.

Посочено е, че ищците Ф. А. М., роден на 12 юни 1995г. и Е. Д. М., родена на 13 юни 1999г., са деца на К. М. П. - М., починала на 08.11.2015г., а ищецът А. Д. М. е неин съпруг. Констатирано е, че на 06.11.2015г. К. М. П. заедно с Й. А. Д. и Ц. К. М. са отишли на посещение на природната забележителност „Крушунски водопади” в местността „М.”, [населено място], [община]. Времето било приятно топло, било валяло много през сезона и почвата била по-мека. При преминаването по първия мост над реката се чул страхотен тътен и в следващия момент Ц. М. била затрупана. Мъж, намиращ се наблизо, помогнал на Ц. М. да се измъкне от дупката, в която попаднала. Труповете на К. М. П. и Й. А. Д. били открити след проведени издирвателни мероприятия на 08.11.2015г. Установено е, че К. М. П. е затрупана от откъсналия се огромен къс скала, смъртта й е настъпила в резултат на острата кръвозагуба, вследствие на травматично разкъсване на важен перенхиматозен орган - бял дроб.

Посочено е, че от събраните гласни доказателства - показанията на св. Я. Ц. В. (приятел на семейството на ищците), е установено, че свидетелят познавал К. от близо 40 години и тъй като бизнесът му бил свързан с Англия, ги е посещавал често. Не си спомнял кой му се е обадил за случая в [населено място], но на следващия ден отишъл да посрещне на летището семейството на К., като не си спомня дали и тримата са пристигнали заедно или първо Ф. и баща му, а после и дъщеря й. Когато пристигнали били в шок. А. бил вдигнал захарта и пиел хапчета. Състоянието им било доста зле - момичето плачело непрекъснато, а момчето - само мълчало. Разказал, че семейството е било щастливо. През 2015г. бизнесът им вървял добре - имали ресторант в Л., а К. имала отделно и магазин за модни стоки. Твърдял, че по принцип К. се е занимавала с децата, водела ги е на училище и те били повече привързани към нея, тъй като А. бил ангажиран повече с бизнеса си. Според свидетеля всичко им се е отразило зле - над 10 000 паунда дали само за ковчега, много пари им е струвало и погребението на К. в Англия. На самото погребение всички плачели. По отношение на момчето Ф. имал наблюдение, че е станал агресивен и прекъснал училище, не помагал и на баща си, а дъщерята Е. станала по-затворена и посещавала психолог. За съпруга на К. - А. споделил, че 2-3 години след случилото се не държал вече ресторанта, който бил под наем и не искал да идва в България. Определил отношенията между съпрузите като близки - не са се карали пред свидетеля и са си гледали децата отговорно.

Съобразено е, че свидетелката М. М. И. (приятелка на починалата) е заявила, че познава К. от 15-годишна и двете били близки приятелки. След като се омъжила двете продължили да поддържат близки отношения, а свидетелката била работила в Англия и била живяла известно време в дома им; семейството водило нормален живот, двамата са си гледали децата, Т. бил много духовит и не е имало причини да има психологически травми в семейството. Описала подробно начина, по който е научила за инцидента в [населено място]. Помолила дъщеря си да се обади на Т., но да не му казва какво се е случило, а само че има инцидент и да дойде възможно най-бързо. Той пристигнал с дъщеря си, а синът им останал в Л., заради бизнеса. Когато кацнали на летището, свидетелката обяснила на А. какво е станало, а той се надявал до последно, че К. ще се спаси. Детето плачело през целия път, а Т. звънял на телефона на К. с надежда, че тя ще му се обади. Свидетелката продължила да контактува със семейството и след инцидента чрез своята дъщеря, тъй като свидетелката не говори английски. Е. й пишела по Ф., питайки защо е станало това и какво е направила майка й. Посочила, че децата преглъщат мъката си, но не са вече като преди жизнерадостни. Описала К. като много добра майка и че е била по- близка с децата от съпруга си, който бил зает с бизнеса им. И двете деца са споделяли с нея много. След смъртта й Ф. станал агресивен, а Е. се затворила в себе си. Загубила желание за живот и не искала да ходи на училище. Е. споделила със свидетелката, че и баща й не е добре, затова свидетелката я окуражавала да му бъде подкрепа, тъй като той бил с 20 години по-възрастен от К.. След смъртта на К. семейството й не е идвало в България.

Въззивният съд е кредитирал свидетелските показания, като касаещи лично възприети от свидетелите факти, житейски логични и не опровергаващи се от останалите доказателства по делото.

Посочено е, че в трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968г. на Върховния съд, както и по-новата такава, се приема, че „справедливостта“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив. Съгласно т. II на ППВС № 4/1968г. при определяне на същото съдът следва да съобрази възрастта на увредения, общественото му положение и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Посочено е, че при определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на близък - в процесния случай на майка и съпруга, е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищците психически страдания от загубата на близкия родственик, неговата възраст, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на увредата - в края на 2015г. Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда.

При определяне на това заместващо обезщетение, въззивният съд е взел предвид, че загубата е на близък родственик - майка и съпруга, (на 45 навършени години), дейна, работоспособна и морална опора на всички в семейството, поела домакинските дейности, за да облекчи живота на близките си. Посочено е, че е била всеотдайна майка и съпруга, която с грижите си за децата е допринасяла за благополучието на семейството, тъй като мъжът е бил основно ангажиран с бизнеса, свързан с наетия ресторант в Л.. Поддържала е и собствен бизнес - магазин за модни стоки. След смъртта й семейството е било финансово затруднено. Посочено е, че загубата на майката и съпруга, към която ищците са били силно привързани, ще ги съпътства през целия им живот, те ще бъдат лишени, както от емоционалния контакт, така и от нейната морална подкрепа. Прието е, че болките и страданията, които ищците ще продължат да изпитват от загубата на починалата си майка и съпруга, трябва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото обезщетение. Посочено е, че изводите на първата инстанция за изградената силна духовна връзка между ищците и тяхната майка/съпруга, се споделят и от въззивната инстанция и в тази си част на основание чл. 272 ГПК е препратила към тях.

Прието е, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди за всеки един от ищците при съобразяване на начина на настъпване на смъртта на К. М. П. - М., нейната възраст, продължителността и интензитета на претърпените от Ф. А. М., Е. Д. М. и А. Д. М. страдания, вследствие нейната внезапна смърт в резултат на срутището, станало на 06.11.2015г. в природна забележителност „М.“, собственост на [община] и стопанисвано от нея, обществено-икономическите условия в страната в края на 2015г. при настъпване на вредите, възлиза на сумата от 100 000 лв., до който размер са уважени предявените осъдителни искове на всеки един от касаторите.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторите са длъжни да формулират този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо да обосноват и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, формулиран в изложението, тъй като по въпроса е даден принципен отговор със задължителната практика на Върховния съд в ППВС 4/68г., с която въззивният съд се е съобразил. Съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС (т. 11) при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и съдилищата трябва да посочват конкретно обстоятелствата и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд - за необходимост от точно очертаване на всички релевантни за определяне на размера на обезщетението обстоятелства, които са различни за всеки конкретен случай, и тяхното оценяване. В случая въззивният съд е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства, релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението, които са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е посочил кои факти и обстоятелства приема за установени от събраните по делото доказателства, след което е посочил кои от тези факти и обстоятелства имат съществено значение за определяне размера на дължимото обезщетение, приемайки, че именно тези обстоятелства в случая са определящи. При това следва да се отбележи, че детайлен анализ на всяко едно от тези обстоятелства или само на някои от тях е необходим само ако е налице оспорване значението на конкретни обстоятелства за определяне на обезщетението, а в случая подобно оспорване не е налице.

Действително, в практиката на ВКС по прилагането на чл. 52 ЗЗД се сочи, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените неимуществени вреди и паричното им обезвъзмездяване - решение № 190 от 23.12.2019г. по гр. д. № 4378/2018г. на ВКС, III-то г. о.; решение № 278 от 14.12.2018г. по т. д. № 2347/2017г. на ВКС, II-ро т. о.; решение № 55 от 11.03.2013г. на ВКС по гр. д. № 1107/2012г., IV г. о. По настоящото дело въззивният съд е посочил изрично, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразява и обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането през 2015г.

Процесуалноправните въпроси, формулирани в изложението към касационната жалба, свързани с доказването на неимуществени вреди-претърпени болки и страдания на преживелите лица при деликт, не са от обуславящо за изхода на спора значение, доколкото не са обсъждани в мотивите на въззивното решение и не е налице каквато и да е неяснота, непълнота или вътрешни противоречия, които да се преодоляват по тълкувателен път /т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК/. В случая, за да уважи исковите претенции в определения размер въззивният съд се е позовал на всички събрани по делото доказателства при приложение на критериите по чл. 52 ЗЗД, а не на това, че претърпените болки и страдания от ищците, вследствие на трагичния инцидент, в който е загинала тяхната майка и съпруга, не са доказани. Не е формиран извод, че за доказването е било необходимо и изслушване на съдебна психологическа и/или психиатрична експертиза. Изложените в този смисъл мотиви изцяло кореспондират със задължителната практика на ВКС, според която изслушването на подобни експертизи не е задължително.

Задължението на съда да основе фактическите си констатации на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 235, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл. Поначало въззивният съд няма задължението да подлага на самостоятелно обсъждане събраните пред първата инстанция доказателства и да формира въз основа на тях собствени правни изводи, доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на въззивната проверка до оплакванията в жалбата. Само когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с установяване на фактите, или оплакване за необоснованост на фактическите й изводи, въззивният съд разполага с правомощието да променя фактическите констатации на първоинстанционния съд, като подлага на собствена преценка събраните от последния доказателства /ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК/. Пълнотата и обосноваността на мотивите обаче, доколкото същите не отразяват произнасяне по въпросите за правомощията на въззивния съд, отклоняващи се от посочените по-горе задължителни указания, не са в състояние да обуславят исканото допускане на касационното обжалване, тъй като биха били релевантни едва за стадия на касационното производство, при който се разглежда касационната жалба по същество.

В касационната жалба се съдържа искане за отмяна на решението на първоинстанционния съд, в частта за разноските, в която съдът е приел претендирания адвокатски хонорар за прекомерен и го е намалил. Поддържа се, че първоинстанционното решение е обжалвано и в частта за разноските, но въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос. Настоящата касационна инстанция констатира, че въззивната жалба, действително е съдържала оплакване срещу първоинстанционното решение и в частта за разноските, поради което жалбата в тази и част е препратена за произнасяне по реда на чл. 248 ГПК от първата инстанция. Постановено е определение № 260012 от 19.04.2023г. по гр.д. № 625/2020г. на Ловешкият окръжен съд, с което постановеното по делото решение е изменено в частта за разноските. Определението е връчено на процесуалния представител на ищците като същото не е обжалвано в законноустановения срок. Настоящата касационна инстанция не може за първи път да ревизира неговата законосъобразност, а по искането на ищците за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските вече има произнасяне по предвидения процесуален ред, съгласно чл. 248 ГПК.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение