Определение № 5050 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2471/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 394/23.03.2026 г. по в.гр.д. № 3098/2025 г., с което Окръжен съд – Пловдив, изменяйки решение № 3925/10.08.2025 г. по гр.д. № 6205/2024 г. на Районен съд – Пловдив, на основание чл. 50 ЗЗД е осъдил З. В. Ш. да заплати на Г. И. Д. сумата 1 533.88 евро (равностойни на 3 000 лв.) – обезщетение за неимуществени вреди, причинени на 21.12.2023 г. около 16:30 ч. от собственото на ответника куче с име Б., порода немска овчарка, ведно със законните лихви от 21.12.2013 г., определяйки отговорността на страните за разноските по делото. Решението се обжалва от З. В. Ш. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуалноправни въпроси, които конкретизирани според разясненото в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния: Длъжен ли е въззивният съд при спор за причината за увреждането по предявения иск за деликтна отговорност, който спор е пренесен с оплаквания в жалбата, че свидетелските показания за релевантния факт са противоречиви и основани на противоречия, в мотивите на решението си да обясни на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не, включително като подходи със засилена критичност при обсъждане на показания на свидетел по чл. 172 ГПК? Касаторът счита въпросите, включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с ППлВС № 1/13.07.1953 г. т. 9 ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. ОСГК на ВКС при ограниченията, произтичащи от изходната позиция в т. т. 1 – 3 ТР № 1/09.02.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС – по правило, въззивният съд решава спора, ограничен от оплакванията в жалбата, и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 269, изр. 2, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 172 ГПК. Касаторът повдига въпрос и за приложението на чл. 52 ЗЗД и също се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – общата и допълнителната. По същество се оплаква за необоснованост на решението, включително за допуснато съществено нарушение на чл. 236, ал. 2 и чл. 172 ГПК, които според него са причината да е нарушен чл. 50 ЗЗД, а и чл. 52 ЗЗД – касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира направените разноски по делото. Ответникът по касация Г. Д. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. В обстоятелствената част на исковата молба искането за пресъждане на сумата 6 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди, ищецът Г. Д. е обосновал с твърдения, че на 21.12.2023 г. около 16:30 ч. се прибирал в дома си в [населено място], [улица] след разходка със своето куче Г., порода немска овчарка, когато кучето на ответника Б., също немска овчарка, изскочило от входната врата на живущия в съседство ответник и се нахвърлило върху Г., опитвайки да я захапе за врата. Докато ищецът се опитал да издърпа Г., за да я предпази от нападението, Б. се нахвърлил върху него. Захапал го в горната част на бедрото на десния крак, в близост до слабините. Нахапал дясната му ръка. Причинил оток на десния му глезен. Ищецът усетил и болки в дясното око. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска по основание с твърдения, че не е очевидец на инцидента, но при динамична борба между двете сдавили се кучета е невъзможно действията им да се разграничат, и е възможно травми да е причинило собственото на ищеца куче, а не кучето на ответника при опитите на ищеца да ги разтърве. В жалбата срещу първоинстанционното решение, с което искът е бил изцяло уважен, ответникът се е оплакал, че инцидентът не е доказан, така както го твърди ищецът. С жалбата ответникът/сега касатор е твърдял, че четиримата разпитани свидетели са дали показания, че на 21.12.2023 г. двете кучета са се сдавили, но единствено съпругата на ищеца Д. е засвидетелствала да е видяла как кучето на ответника е нахапало тяхното куче и съпруга й. В жалбата ответникът се е оплакал, че показанията на съпругата са вътрешно противоречиви, основани на предположения, а верността им се опровергава от другите събрани доказателства, но първата инстанция не ги е обсъдила критично съгласно чл. 172 ГПК. За да приеме иска за доказан и да го уважи частично, въззивният съд е преразказал показанията на четиримата свидетели, заключил е, че единствено Д. е видяла как кучето на ответника е нахапало съпруга й, и не се е произнесъл по оплакванията в жалбата за вътрешно противоречие в показанията на съпругата, нито за това, че използваният от Д. изказ при разпита сочи на изнесени пред съда предположения, а не на пряко възприемане на релевантния факт. При извършената оценка на показанията на съпругата на ищеца, която е сред свидетелите по чл. 172 ГПК, въззивният съд е добавил, че по делото има писмени доказателства, че Б. е добродушен, дружелюбен и с уравновесен характер, а не сочат кучето на ответника да е агресивно. Така извършеният анализ по-скоро обосновава извод за недостоверност на показанията на Д., но въззивният съд е направил обратното заключение. Следователно повдигнатите процесуалноправни въпроси обуславят решението, а по тях са налице общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Актовете на нормативно тълкуване, на които касаторът се позовава, обсъдени във връзка с ограничението, произтичащо от т. т. 1 – 3 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. ОСГТК на ВКС, изисква при оплакване в жалбата за необоснованост на първоинстанционното решение, въззивният съд да реши спора след прецизен анализ на събраните доказателства по релевантните факти, включени в обсега на доказване, включително критично да обсъди показанията на свидетел по чл. 172 ГПК. Повдигнатият материалноправен ще бъде разгледан с касационното решение с оплакването, че въззивното решение е неправилно и поради нарушение по чл. 52 ЗЗД. С тези мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд