Определение № 2052 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 178/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 1119 от 16.09.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 279 по описа на съда за 2025 г., поправено с решение по същото дело № 1441 от 04.12.2025 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 4444 от 23.07.2024 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 6196 по описа на съда за 2021 г. в обжалваната му част, с която е осъден касаторът да заплати на Т. К. В., ЕГН: [ЕГН], сумата 24 289.58 лв., представляваща дължима неустойка за неизпълнение по чл. 21 от сключения между страните Предварителен договор за покупко-продажба и строителство на недвижим имот от 01.03.2006 г., начислена за периода от 12.11.2018 г. - когато е изтекъл 24-месечният срок за строителството на договорените обекти, до 05.12.2019 г., когато ответникът се е снабдил с разрешение за ползване на сградата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 14.05.2021 г., до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Оспорва се като неправилен изводът на въззивния съд, че по отношение на възраженията, че неизпълнението от страна на касатора в срочно отношение се дължи на забава на трети лица – „Топлофикация София“ ЕАД и „ЧЕЗ Разпределение България“ ЕАД, сe установява, че са извършвани промени в проекта, което е довело до забавяне на одобряването на документацията от тези дружества относно изграждане на съответните съоръжения. Оспорва се и изтъкнатото от съда, че действително в т. 2 от нотариалния акт е уговорено, че задължението за получаването на разрешение за ползване не е обвързано от посочения срок, ако забавянето се дължи на вина на трети лица, но в случая забавянето от третите лица е във връзка с извършени промени в първоначалния проект от страна на строителното дружество, които не са били наложителни или предписани от съответни органи по строителството. Според касатора изводът на съда, че са извършвани промени в проекта, което е довело до забавяне на одобряването на документацията от тези дружества относно изграждане на съответните съоръжения, е немотивиран. Сочи се, че никъде по делото не се е установило и липсват доказателства, че поведението на „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ АД е попречило на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД да въведе своя обект в експлоатация (Акт 16). Напротив, по делото има точно обратната констатация на вещото лице по СТЕ, която съда оставя без коментар, а именно - че „обектът на ЧЕЗ в конкретния случай е с отделно разрешение за строеж и би могъл да се въведе преди сградата да има акт 16, тъй като той представлява външна инфраструктура, по която трябва да се достави електроенергия на сградата.“ (стр. 2 от протокол № 6906 от открито съдебно заседание, проведено на 19.06.2024 г.). Според касатора сроковете на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД са посочени в договора от 01.02.2016 г. и те не са обвързани с поведението на „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ АД. Настоява се, че електроразпределителното дружество е набавило за неговите съоръжения разрешение за строеж № 38 от 28.11.2016 г., влязло в законна сила на 13.12.2016 г. Последващо разрешение, което да допълва това разрешение за строеж не е издавано (видно от Констативен акт за установяване годността за приемане на строеж с възложител „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД от 02.07.2019 г., в който е посочена прегледаната от комисията строителна документация), което води до извода, че допълването на разрешението за строеж на сградата на „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ АД не е повод за забавяне на одобряването на документацията от дружеството (ЧЕЗ) относно изграждането на неговото съоръжение, не е повод за забава от страна на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД за набавяне на Акт 16 за собствения му обект. Според касатора въззивният съд не само не е коментирал основното възражение на въззивника, но наред с това е оставил констатацията на вещото лице без обсъждане, ведно с останалите доказателства в тяхната съвкупност, а именно - че с Разрешение за ползване № СТ-05-1481/05.12.2019 г. са въведени в експлоатация строежите по трите разрешения за строеж: за сградата (многофамилна жилищна сграда с офиси, магазини, заведения за обществено хранене, подземни гаражи и сградни ВиК отклонения), за външно електрозахранване (обектът на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД по договор от 01.02.2016 г.) и външно топлозахранване, а обектът на ЧЕЗ в конкретния случай е с отделно разрешение за строеж и би могъл да се въведе преди сградата да има акт 16, тъй като той представлява външна инфраструктура, по която трябва да се достави електроенергия на сградата, откъдето следва и изводът, че неизпълнението в срок от страна на „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ АД, е производно от действието на трети лица, тъй като съгласно вещото лице строежът (сградата) не може да бъде въведен в експлоатация от „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ АД, преди да са изпълнени условията по договора с ЧЕЗ и въвеждането в експлоатация на неговия обект. Сочи се, че съгласно договорите между „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ АД и „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД, последното е следвало да изгради своя обект до 13.08.2017 г., но е сторило това едва на 02.07.2019 г. Преди тази дата, „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ АД не е било във възможност да въведе в експлоатация своя обект, поради което не следва да носи отговорност за неустойка в случай на неизпълнение, съгласно чл. 92 от ЗЗД и договорките между страните. Касаторът излага, че съдът не е коментирал сроковете, предвидени в договора от 01.02.2016 г. между „БИЛД СИСТЕМС БЪЛГАРИЯ“ АД, и „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД за присъединяване на обекти на клиенти към разпределителната електрическа мрежа на последното и поетите от него ангажименти. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и отхвърлянето на предявения срещу касатора иск в цялост, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпросите: 1/. „Длъжен ли е въззивния съд, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора? Следва ли съдът, приемайки, че забавянето от трети лица („ЧЕЗ Разпределение България“ АД) е във връзка с извършени промени в първоначалния проект от страна на строителното дружество (ответника), да се мотивира, посочвайки въз основа на кои доказателства извършва тази преценка, въз основа на кои законови разпоредби, и обсъждайки възражението на въззивника, че обектите на трети лица подлежат на самостоятелно изграждане и въвеждане в експлоатация, каквато констатация има и от вещото лице по СТЕ? 2/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора? Следва ли въззивният съд да посочи защо не приема като забава на трето лице поведението на ЧЕЗ по снабдяване на Акт 16, с оглед извода на вещото лице, че сградата на „Билд системс България“ АД не може да бъде въведена в експлоатация преди въвеждането в експлоатация на обекта на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, при наличието на Разрешение за ползване № СТ-05-1481/05.12.2019 г., с което са въведени в експлоатация едновременно строежите по трите разрешения за строеж - на сградата, на ЧЕЗ и на Топлофикация, като наред с това липсва издаване на последващо разрешение, което да допълва първоначалното разрешение за строеж на ЧЕЗ разпределение?“ Поддържа се противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/2015 г., Г.К., III Г.О. на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. - т. 19, ТР № 1/2013 г. и множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, напр. - решение № 157/ 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение №134/30.12.2013 г. по т.д. №34/2013 г. II т.о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр.д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 283/14.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1609/2014 г., IV г.о. и др. Ответникът по касация в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд е приел в относимите им към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение /тук, с оглед конкретното съдържание на касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, не се възпроизвеждат съответните части от мотивите на съда, относими към претендираните пред първата и въззивната инстанции от касатора, причини за неговата забава, като дължаща се на топлофицирането на сградата и неоказано съдействие от насрещната страна по договора – ищцата/, че: В чл. 10 от сключения между наследодателя на ищцата и ответното дружество на 01.03.2006 г., договор за покупко-продажба и строителство на недвижим имот е уговорено, че дружеството се задължава да изгради изцяло за своя сметка цялата сграда, предмет на договора, в срок от двадесет месеца от деня на даване на строителна линия за обекта, като в този срок не се включват дните, в които по данни на Централната метеорологична служба минималната температура е под 0 градуса, и да въведе във владение собственика-учредител в избраните от него имоти. В чл. 18 от договора е уговорено, че при забава или спиране на строителството по причини, неможещи да се вменят във вина на дружеството, то срокът за строителство спира да тече до момента на отпадане и отстраняване на причините. При тези условия срокът за строителство се продължава автоматично с толкова, с колкото е продължила забавата или спирането, като страните могат да договорят и нов срок за строителство. В чл. 21 от договора е уговорена неустойка при неизпълнение от ответника на задължението му по чл. 10 от договора, съответно в т. 2 от НА № 100/21.04.2016 г. е уговорено, че за неизграждане на сградата в уговорения срок, се дължи неустойка в размер на 1000 евро месечно. В чл. 2 от договора за учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу задължение за построяване на сграда от 21.04.2016 г., отразен в посочения нотариален акт, дружеството се е задължило да построи цялата сграда, съгласно договореното и одобрените проекти в срок от 24 месеца, считано от датата на откриване на строителната площадка, като в този срок не са включени дните, в които по данни на НИМХ към БАН минималната денонощна температура е под 0 градуса, и да организира за своя сметка получаването на разрешение за ползване на сградата, което не е обвързано от посочения срок само в случай, че забавянето на получаването на разрешението за ползване е по вина на институции, като ЧЕЗ Разпределение, Топлофикация или Софийска вода. Според съда безспорно е, че строителната площадка е била открита на 19.05.2016 г. видно от Протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа; че е било издадено разрешение за строеж № 210/8.10.2015 г. и разрешение за ползване на 5.12.2019 г. видно от Разрешение за ползване № СТ-05-148/5.12.2019 г. Въззивният съд посочва, че между страните се спори дали забавата се дължи на обстоятелства, които изключват виновно поведение на ответника. В тази връзка излага, че по делото е представен договор за присъединяване на обекти на клиенти към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД от 1.02.2016 г., с който е уговорен срок за изграждане и въвеждане в експлоатация на съоръженията за присъединяване - 8 месеца от издаване на разрешението за тяхното изграждане и 10 месеца от датата на подписване на договора, като дружеството се е задължило да подаде документи за снабдяване с разрешение за строеж по ал. 2. С Констативен акт за установяване годността на приемане на строежа от 2.07.2019 г. е прието, че строежът е изпълнен съгласно одобрените инвестиционни проекти. Видно е от Заповед № РА 51-154/8.08.2019 г., издадена от гл. архитект на СО, че е допълнено разрешение за строеж № 210/8.10.2015 г., като е допуснато съществено изменение в одобрения архитектурен проект на обекта. Според съда от заключението по СТЕ, изготвено от в.л. А. И. Б., се установява, че Констативен акт образец 15, установяващ годността на приемане на строежа съгл. чл. 176, ал. 1 ЗУТ, е основание за съставяне на окончателен от лицето, упражняващ строителен надзор и с него се извършва предаването на строежа. Строежът не може да бъде въведен в експлоатация преди да са изпълнени условията по договора с ЧЕЗ. Приложеният на л. 189 и л. 105 по делото чертеж „План етаж 2“ от проекта по част „Архитектура“, заверен на 08.08.2019 г., не съдържа подписите на собствениците на имота, не е приложена декларация за съгласие от ищцата във връзка с изменението на проекта, като е прието, че такова е дадено в НА № 100, том V, рег. 8111, дело № 714/2016 г. Посочено е, че съоръженията подлежат на въвеждане в експлоатация. В акт образец 15 за строеж: „Външно електрозахранване с кабели НН 1 kV“ за процесната сграда, са описани протоколи от контролни изпитвания с дата 30.01.2019 г. Съдът е намерил заключението по приетата СТЕ за обективно и компетентно дадено и като съответстващо на събраните доказателства и го е кредитирал изцяло. Според въззивния състав другите отговори в заключението касаят правни въпроси, които са предмет на произнасяне на съда, а не на СТЕ. С оглед на обсъдените доказателства, въззивният съд е намерил от правна страна следното: Между страните по договора е уговорен срок за изпълнение 24 месеца, които следва да се отчетат от 19.05.2016 г., когато е била открита строителната площадка. Страните не спорят, че следва да се приспаднат установените 177 дни с температура под 0 градуса и срокът за изпълнение на договорното задължение се установява, че е изтекъл на 12.11.2018 г., като към тази дата сградата не е била въведена в експлоатация и обектите не са били предадени във владение на собствениците. На 5.12.2019 г. ответникът се е снабдил с разрешение за ползване на сградата, а на 24.02.2020 г. е предадено фактически владението на изградените обекти на ищцата, поради което след тази дата ответникът не е бил в забава за изпълнение. Прието е, че не се спори между страните по делото, че изпълнителят не е предал в уговорения срок обектите на възложителя-купувач по договора. Според съда от значение е и какви са причините, поради които длъжникът и съответно кредиторът са допуснали забава и как тя се е отразила върху изпълнението - дали е попречила или го е отложила. По отношение на възраженията, че неизпълнението се дължи на забава на трети лица - „Топлофикация София“ ЕАД и „ЧЕЗ Разпределение България“ ЕАД, според въззивния съд се установява, че са извършвани промени в проекта, което е довело до забавяне на одобряването на документацията от тези дружества относно изграждане на съответните съоръжения. Съдът сочи, че действително в т. 2 от НА е уговорено, че задължението за получаването на разрешение на ползване не е обвързано от посочения в договора срок, ако забавянето се дължи на вина на трети лица, но според въззивния състав в случая забавянето от третите лица е във връзка с извършени промени в първоначалния проект от страна на строителното дружество, които не са били наложителни или предписани от съответни органи по строителството. Сочи се, че съдебната практика приема, че при договор за изработка /строителство/, когато кредиторът е в забава при изпълнение на поетото от него задължение да построи и предаде в определен срок жилищен обект, рискът преминава върху него и той следва да понесе неблагоприятните последици от собственото си неизпълнение /решение № 428 от 18.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1097/2010 г., III г.о., ГК./ Според съда не се установява и да са били налице обстоятелства, които да са попречили на изпълнителя на започналото строителство /да го завърши/ в срок. Такова основание ще е налице, ако в процеса на изпълнението на договора за строителство възникне необходимост от съпътстващо действие, което попада в обхвата на спирането по чл. 135, ал. 6 от ЗУТ. Ако необходимостта възникне в процеса на изпълнение на договора за строеж и същият не може да бъде изпълнен само поради тази причина, то ще е налице основание за освобождаване на строителя, респективно на продавача, от отговорност по реда на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД. Такова основание няма да е налице, ако необходимостта е възникнала след като строителят вече е бил в забава, респективно и когато поради предприети от него действия са се наложили допълнителни съгласувания и одобряване от трети лица по договора, поради което основната причина за забавянето е поведението на строителя /в този смисъл се цитира решение № 322 от 4.04.2017 г. на ВКС по гр.д. № 1410/2016 г., IV г.о., ГК./ Въз основа на изложеното според въззивния съд се установява, че следва да се ангажира отговорността на ответника за неизпълнение на уговореното му задължение в срок и да се присъди уговорената в чл. 21 от договора неустойка. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая по делото не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. И двата, поставени от касатора въпроса, във вторите им части – в които същите се обосновават с твърдения относно конкретни, според него – установени или неустановени, обстоятелства по делото от фактическа страна /включително конкретно посочени писмени доказателства и части от заключението на ВЛ по СТЕ, и тяхното действително съдържание/, именно поради това, че отговорите им зависят от конкретните обстоятелства по делото, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, но са относими към правилността на решението, схващана като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК. Същата правилност може да бъде преценявана едва в последващо допускането на касационно обжалване производство по чл. 290 от ГПК, но е извън възможния предмет на преценка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК по проверка само наличието или не на основания за допускане на такова обжалване. В останалите им /първи/ части, поставените от касатора въпроси са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. По въпросите в тези им части обаче, не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, и да изложи съответни мотиви за това, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора. В случая според касационния състав, видно от частично възпроизведеното в настоящите мотиви съдържание на тези към въззивното съдебно решение, въззивният съд в достатъчна за изясняването на действителното му становище по твърденията и възраженията на страните, и на подкрепящите/отричащи ги доказателства, както и за проверка на изводите му по съществото на правния спор степен, е обсъдил тези от тях, които са своевременно релевирани и ангажирани от страните по делото, като в мотивите си е изложил фактически и правни изводи по основателността на иска, с който е сезиран. При обсъждането на изтъкваното в оплакванията на касатора, заключение на СТЕ, въззивният състав е обективирал и становището си досежно възраженията на ответника, а обосноваността на конкретните му фактически изводи в тази им част, със съответното им значение за възникването и съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право на ищеца, са относими към правилността на въззивното решение, а не към наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Видно от конкретното съдържание на въпросите на касатора и обосноваването им, същите в цялост изразяват всъщност несъгласието му с решаващите за изхода на спора, изводи на въззивния съд в съответните им части. Само общо заявеното, чрез посочване на правната норма от процесуалния закон, която го урежда, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, не се обосновава с конкретни твърдения измежду посочените в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., сочещи на наличието му, поради което и касационно обжалване на същото основание не следва да се допусне. При този изход на делото касаторът няма право на разноски за производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в същото. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение