Определение № 134 от 11.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 198/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Г. Б. от [населено място] против определение № 1776 от 10.08.2020 г. по ч. гр. д. № 2200/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-15 състав определение от 24.02.2002 г. по т. д. № 2555/2017г. за оставяне без уважение искането на същото лице за освобождаване от държавна такса по подадената от него въззивна жалба. Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода, че не е изпълнил указанията да представи в пълен обем информация за имущественото си състояние. Освен това счита, че представените от него писмени доказателства във връзка с релевантните за преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК обстоятелства са тълкувани превратно. Искането за допускане на касационното обжалване е аргументирано с твърдението, че: въззивното определение е „постановено в противоречие с практиката на съдилищата у нас и че разглеждането му е от съществено значение по споровете, касаещи своевременното отстраняване на нередовности по молби за освобождаване от държавна такса“; постановено е в противоречие с практиката на ВКС и че „от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е съдилищата у нас да се съобразяват с вече постановената съдебна практика по предпоставките за освобождаване от държавна такса, като задължително се обсъжда и се съпоставя реалното материално състояние на страната с дължимата държавна такса“. Като релевантна съдебна практика частният касатор посочва Тълкувателно решение № 1 от 17.907.2001 г. на ОСГК на ВКС (т. 5) и определение № 276 от 21.05.2009 г. по ч. гр. д. № 298/2009 г. на I г. о. Ответникът по частната касационна жалба – „БМ Лизинг“ ЕАД, [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да потвърди определението на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на П. Г. Б. за освобождаването му от държавна такса за въззивно обжалване на постановеното по делото решение, въззивният съд е приел, че същият не е изпълнил дадените му подробни и ясни указания да представи декларация, в която да отрази собственото си материално положение, доходи, имущество и здравословно състояние, както и доходите на членовете на семейството му. Според него, представената декларация не съдържа вида и обема на притежаваното от молителя имущество, а единствено твърдението му, че имуществото е „незаконно блокирано“ по изпълнително дело; в нея не е посочен размерът на получаваните от молителя и съпругата му доходи и техният източник; липсват данни на каква възраст са трите лица, посочени като издържани от молителя, и какво е основанието за предоставяне на издръжката им; не са посочени какви са заболяванията на лицето, заради които то заплаща месечно сумата 360 лв. С оглед липсата на достатъчно данни за имущественото състояние на молителя и съобразявайки, че същият е в трудоспособна възраст, без да са ангажирани доказателства за влошено здравословно състояние, което да препятства полагането на труд, решаващият състав е направил извод, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от държавна такса по подадената от него въззивна жалба. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Напълно достатъчно за недопускане на касационния контрол е непосочването на конкретен въпрос – материалноправен и/или процесуалноправен, по отношение на който да бъде извършена дължимата преценка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Депозираното към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа единствено оплаквания за неправилност на обжалвания акт, но не и конкретно формулирани въпроси, в какъвто смисъл са указанията в задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това, дори и при надлежно формулирани въпроси, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато, тъй като твърдяното от частния касатор противоречие с практиката на ВКС е недоказано. Преди всичко, необходимо е да се посочи, че т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 17.907.2001 г. на ОСГК на ВКС, на която същият се позовава, е ирелевантна за случая, тъй като в нея е даден отговор на въпроса за обжалваемостта на акта, с който съдът се произнася по искането за освобождаване от държавна такса, а не на въпроса относно предпоставките за освобождаване. Що се отнася до определение № 276 от 21.05.2009 г. по ч. гр. д. № 298/2009 г. на I г. о., същото е относима съдебна практика, но не може да се счете, че обжалваният акт е в противоречие с нея, доколкото фактите по двете дела са различни – в цитираното определение съдът е преценил, че общото материално състояние на молителя не позволява поемането на дължимата за спора държавна такса, докато в случая отказът за освобождаване е мотивиран с това, че действителното материално състояние на молителя не е установено, т. е. изобщо не би могла да се извърши съпоставка между него и размера на дължимата държавна такса. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото е заявено само бланкетно – с цитиране на законовата разпоредба, без аргументиране на формиращите това основание две кумулативни предпоставки. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение