Определение № 3605 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1603/2026 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Т. Б. З.-Л. чрез адв. Б. Б. от АК-Варна срещу решение № 206 от 20.11.2025 г. по в.гр.д. № 267/2025 г. на Апелативен съд Варна, с което се потвърждава решение № 58 от 17.03.2025 г. по гр.д. № 437/2023 г. на Окръжен съд Добрич и същата е осъдена по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД да заплати на С. Я. Л. сумата 118 650 евро, получена без основание, ведно с обезщетение за забавено изпълнение считано от датата на предявяване на иска – 07.04.2023 г. Според касатора допуснатият правен резултат от въззивната инстанция е неправилен и необоснован като изведен в нарушение на относимите процесуални и материални правни норми, задължителните указания на ВС и ВКС по тяхното приложение и в сериозно противоречие с доказателствата по делото. Поддържа, че са налице предпоставки по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване при формулирани въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да определи правната квалификация на предявения иск въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения и петитума, независимо от правната норма, посочена от ищеца и представлява ли съществено процесуално нарушение квалифицирането на иска по чл.55 ЗЗД при твърдения за договорно правоотношение (договор за поръчка)?; 2. „Допустимо ли е съдът да игнорира съществени фактически твърдения на ищеца, релевантни за правната квалификация на иска, и да постанови решение, без да се произнесе по действително въведения спор, и това води ли до недопустимост на съдебния акт като постановен по непредявен иск?“; 3. „Налице ли е „липса на основание“ по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД, когато от събраните по делото доказателства се установява, че паричните преводи са извършени като дарение във връзка с годеж и религиозен обред („никях“), включително при наличие на обещание за дар (махир), произтичащо от религиозни и морални норми?“; 4. „Следва ли при преценка на основанието за имуществено разместване по чл.55 ЗЗД съдът да отчете религиозните, морални и семейни норми, когато тези норми имат реално значение за характера на престацията, особено в контекста на съвременните обществени отношения и на семейства, изповядващи ислямското вероизповедание?“; 5. „Изключва ли приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД разпоредбата на чл.55, ал.2 ЗЗД, когато е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг, произтичащ от религиозни и морални убеждения, споделяни от страните?“. Отделно от това се позовава и на очевидна неправилност – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В писмен отговор ответникът по касация С. Я. Л., представляван от пълномощника си адв. Е. Я. от АК-Благоевград, оспорва жалбата по съображения за неоснователност и отсъствие на основания за допускане на касационното обжалване. Прилага договор за правна защита и съдействие заедно със списък, като претендира за присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение. При проверка за допустимост на производството, настоящият състав на Върховния касационен съд констатира, че касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт, с оглед на което е редовна и процесуално допустима. За да се произнесе по наведените основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съобразява следното: Апелативният съд приема за безспорно между страните, а и установено от събраните писмени доказателства, че същите са поддържали близки лични отношения и на 03.04.2021 г. са извършили религиозен обред „никях“, който за мюсюлманите (каквото вероизповедание имат и двете страни) представлява религиозен брак. По смисъла на издаденото в тази връзка свидетелство от Мюсюлманското настоятелство при обреда е даден мехир в размер на сумата 400 лева. След този обред страните не заживели заедно – ищецът се върнал в Испания, а ответницата в [населено място]. На 10.12.2021 г. между тях бил сключен и граждански брак в Генералното консулство на РБ в гр. Барселона. Няколко дни по-късно ответницата се върнала в България и в началото на 2022 г. подала молба за развод. През същата година отношенията им претърпели подобрение, което довело до оттегляне на молбата за развод, но в края на същата година отношенията им окончателно се влошили и в началото на 2023 г. всеки от тях подал молба за развод. Като безспорно е отразено в мотивите към обжалваното решение и че в периода 19.04.2021 г. – 25.11.2021 г. (преди сключване на брака) от С. Л. са преведени по банкова сметка на Т. З. суми в общ размер на 118 650 евро. Посоченото основание за първите 35 000 евро е „в полза“, а на останалите парични преводи – „покупка на къща С. Л.“. Установено е, че с парите Т. З. закупила апартамент на свое име в [населено място] за сумата 60 000 лева, както и лек автомобил марка „Мерцедес“ за 35 000 лева. Страните са единодушни, че останалата част от парите били използвани за плащане на такси и разноски във връзка с придобиването на апартамента и за ремонт на същия. С оглед така установените факти, за да постанови решението апелативният съд приема, че е в тежест на ответницата да установи наличието на валидно основание за задържане на получената сума. При съобразяване изслушаните свидетелски показания и заключението по приетата СТЕ с обект на изследване чат-кореспонденцията по телефон между страните, съдебният състав намира, че не се установява поддържаното от ответницата твърдение процесната сума да е преведена като дар във връзка със сключения годеж. Същото противоречи на съдържанието на съставения от ходжата документ при извършване на ритуала „никях“, както и на посочените основания за превод на сумите и показанията на свидетелите С. и Н. Н.. Като неустановено е посочено и между страните да е имало уговорка ответницата да намери апартамент, който ищецът да одобри, след което да ѝ изпрати пълномощно, за да може тя да го закупи на негово име или да му го прехвърли впоследствие. Ангажираните в тази насока свидетелски показания съдът намира за недопустими, доколкото към момента на извършване на преводите страните не са били в брак и намира приложение забраната на чл.164, ал.1, т.3, пр.2 ГПК. Прието е още, че от съвкупния анализ на доказателствения материал не може да се изведе по никакъв начин категоричен извод относно действителното съдържание на договореностите между страните, в това число и като са отчетени противоречивите обяснения на самата ответница. Предвид размера на сумата е изтъкнато също така, че не може да се приеме, че става въпрос за обичайно дарение по повод годежа. Отхвърлена е и защитната теза на ответницата, че се касае до изпълнение на морално задължение по съображения, на първо място, че условието за това дарение не е сбъднато, тъй като страните никога не са заживели заедно като семейство и не са имали присъщите на съпрузи отношения, а на второ място, защото „откупът на жена“ е напълно чужд институт за българското позитивно право и противоречи на морала и добрите нрави. При тези съображения за уважаване на предявения иск настоящият съдебен състав намира, че не се обосновават предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият въпрос е обуславящ решаващите изводи на съда по предмета на спора, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с утвърдената съдебна практика. Съгласно приетото в нея, искът по чл.55 ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е съответно да установи на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. В този смисъл: определение № 142 от 21.02.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. № 103/2012 г., IV г.о., решение № 60152 от 15.06.2021 г. на ВКС по гр.д. № 3755/2020 г., III г.о., решение № 50077 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр.д. № 3413/2022 г., III г.о., решение № 10 от 13.01.2025 г. на ВКС по гр.д. № 19/2024 г., IV г.о. и др. Несъмнено е установено в съдебната практика, в това число и задължителната такава, обективирана в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС, че начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД е налице в случаите, когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, в това число и в хипотезата на получаване на нещо въз основа на нищожен акт. В разглежданата хипотеза съдът е приел за неустановено наличието на договор за поръчка между страните, като е съобразено, че дори и същите да са коментирали устно клаузите на такава сделка, то тя би била нищожна по аргумент от чл.292, ал.3 ЗЗД поради липса на изискуемата от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите. От друга страна е отхвърлена и защитната теза на ответницата, като е прието, че получаването на процесната сума срещу поемане от страна на нея на задължението да сключи брак с ищеца противоречи на устоите на българското право, добрите нрави и морала (т.е. такава сделка, дори и да е сключена между страните, то тя би била недействителна по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД). Съответно не би могло да се говори и за приложение на изключението по чл.55, ал.2 ЗЗД, което изключва правото да се търси връщане на онова, което е изплатено в изпълнение на нравствен дълг. Внушенията на жалбоподателката в тази насока освен това и са категорично опровергани като недоказани с оглед наличието на събраните доказателства, че мюсюлманският обичай допуска извършването на дар (мехир) по повод ритуала „никях“ до размер на сумата 400 лева (или даряване на парче земя), която сума е и вписаната в издаденото свидетелство за никях от мюсюлманското настоятелство в с. Слащен. Нещо повече, в него изрично в графа „други условия“ е посочено „няма“. Ето защо по първия от поставените въпроси не е налице поддържаното противоречие с практиката на ВКС, тъй като същият е разрешен в пълно съответствие с трайно установеното тълкуване на закона, съгласно което даденото при начална липса на основание, в това число и в хипотезата на недействителна сделка, подлежи на връщане по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД. Изложеното изключва допускането на касационното обжалване по повод останалите четири поставени въпроса, доколкото същите са формулирани в контекста на различна оценка на събрания доказателствен материал и напълно противоположни фактически констатации по правнорелевантните факти, които не кореспондират на възприетите в мотивите към обжалваното решение. В случая при очертания предмет на спора не се поражда съмнение относно допустимостта на постановеното решение (като постановено по непредявен иск – въпрос № 2), нито е прието въз основа на събраните доказателства да е установено, че „паричните преводи са извършени като дарение във връзка с годеж и религиозен обред никях“ – въпрос № 3. Съответно некоректно касаторката се позовава на породена нужда съдът „да отчете религиозните, морални и семейни норми, когато тези норми имат реално значение за характера на престацията“ – въпрос № 4, както и на нарушение на материалния закон поради неприлагане на чл.55, ал.2 ЗЗД, доколкото „било налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг, произтичащ от религиозни и морални убеждения, споделяни от страните“ – въпрос № 5. В практиката си съставите на ВКС последователно приемат, че формулираните правни въпроси, за да удовлетворяват очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, следва да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Въпроси, мотивирани с фактически констатации каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда - те представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, чието обсъждане е допустимо само и единствено във фазата по чл.290 ГПК. След като първият въпрос намира трайно разрешение във вече установената съдебна практика, включително и задължителна такава, то няма как да се приеме, че са налице допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с този въпрос. Изследването на последните е изключено и по отношение на останалите въпроси предвид достигната констатация за тяхната неотносимост към конкретно формираните правни изводи по предмета на спора. При този изход в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 7 120 евро, за която е посочено, че е платена при подписване на представения договор за правна защита и съдействие от 01.04.2026 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,