Определение № 2181 от 28.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2129/2025 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. Н., Н. Х. Н.-А. и М. Х. Н., чрез пълномощника им адв. И. Д., срещу въззивното решение № 343 от 23.12.2024 г. по в. гр. д. № 439/2024 г. на Смолянския окръжен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, към нея е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване и същата е насочена срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1. „какви са правомощията на въззивният съд при допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, когато е налице отсъствие, непълнота или неточност на дадените указания, както и неправилно разпределяне на доказателствената тежест“; 2. „длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи и при преценка на относимия към тях доказателствен материал по делото“; 3. „за задължението на съда да зачете материалната доказателствена сила на официалният свидетелстващ документ“. Сочи се противоречие с тълкувателно решение № 8/23.02.2016 год. по т. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 4, тълкувателно решение 1/2013 г. на ОСГТК, т. 2, решение № 63/24.02.2015 г. по гр. д. № 4054/ 2014 г. на четвърто г. о., решение № 74/26.07.2017 г. по т. д. № 1047/2016 г. на ВКС, първо т. о., решение № 104/28.06.2017 г. по гр. д. № 60061/2016 г. на ВКС, първо г. о. /по първия въпрос/, решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, четвърто г. о. и други /по втория въпрос/ и решение № 168 от 2.01.2017 г. по гр. д. № 823/2016 г. на първо г. о. /по третия въпрос/. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. От ответниците Б. Д. К., С. Н. К. и Д. Н. К. е получен писмен отговор със становище за недопускане на касационното обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на 23 кв. м., намиращи се в източната част на имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], който по регулационния план на [населено място] от 1982 г. представлява имот пл. № *, участващ в УПИ *, кв. 143 по ПУП, а по регулационния план от 1959 г. представлява имоти с пл. № № * и * в кв. 99, за които е отреден парцел *, която реална част е погрешно заснета като част от поземлен имот с идентификатор ***, който по регулационния план на [населено място] от 1982 г. представлява УПИ *-*, кв. 143 по ПУП, а по регулационния план от 1959 г. представлява парцел *-* в кв. 99, както и че е налице грешка в одобрената кадастрална карта от 2005 г. при отразяването на собствения на ищците поземлен имот, като тази реална част е погрешно заснета като част от поземлен имот с идентификатор ***. Отхвърлени са предявените искове за предаване владението на описаната реална част. Отхвърлени са и исковете с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които препятстват упражняването на правото на собственост на ищците, като премахнат незаконно изградения гараж със застроена площ 21 кв. м. върху имот с идентификатор ***. В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са собственици на имот с идентификатор ***, на основание наследствено правоприемство от Х. Н. Н. /Х. Н. Б./. Процесната реална част от 23 кв. м. е индивидуализирана като частта по цялото протежение на източната граница, придадена по регулация от имот пл. № *, към парцел *-* и * по плана на населеното място от 1959 г. Видно от нотариален акт № 8/14.04.1970 г. Х. Н. е закупил градина от 54 кв. м., която по регулационния план съставлява онази част от имот пл. № *, върху която заедно с имот пл. № * се отрежда парцел *. В първоинстанционното производство е представен препис-извлечение от нотариален акт № 13/21.05.1970 г. за право на собственост върху недвижим имот по регулация, съгласно който „Комисията при ГНС-З., е оценила части от недвижими имоти, които се придават към парцел *, отреден за имоти пл. № * и * в кв. 99, собственост на Х. Н., включително част от имот пл. № *, собственост на Р. И. К., а именно: 105 кв. м., по цени 2 лв. на кв. метър. След описанието на придаваемите реални части има многоточие и следва подпис на народен съдия. Представен е протокол за принудително отнемане на недвижим имот от 30.12.1970 г. по изп. д. № 104/1970 г. с взискател Х. Н., от който се установява, че са отстранени досегашните владелци /включително Р. К. – наследодател на ответниците/ върху описаната по-горе реална част. В исковата молба след описанието на цитирания нотариален акт и протокола, е посочено изрично: „с оглед наличието на горните титули за собственост, включително нотариален акт № 13, както и приключило изпълнително дело, е налице приложена регулация по отношение имота на ищците“. Изложени са и обстоятелства за погасяване на вземането за обезщетение. Ответниците са възразили, че при издаването на нотариален акт № 13/1970 г. не е удостоверено плащане. От скица № 3 към заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза на в. л. С., е видно, че границата по кадастралната карта и границата между имот пл. № * и № * не съвпада. По плана от 1959 г. /скица № 4/ имот пл. № * участва в образуването на п. *, *-*, *-*,*. В парцела на ищците участват площи от имоти с пл. № *, *, * и *. Имот пл. № * е с площ 142 кв. м. От имот пл. № * са придадени 114 кв. м. /измерени графично/. Установено е наличие на подпорна стена и метална ограда по границата на имоти с идентификатори *** и ***. Първоинстанционният съд е отказал да приеме като писмено доказателство заверен от Службата по вписванията препис от цитирания по-горе нотариален акт, в който на мястото на многоточието в документа се съдържа текста: „решението на Комисията е влязло в сила. Правоимащите лица са получили обезщетението си, видно от вносни бележки“. Приел е, че искането е преклудирано, предвид наличието на предпоставките на чл. 146, ал. 3 ГПК. Не са налице и случаите на чл. 147 ГПК, тъй като ищците са могли да се снабдят с искания препис. Във въззивната жалба са изложени доводи за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с разпределението на доказателствената тежест. Като писмено доказателство с въззивната жалба е представен заверения от Службата по вписванията препис от нотариален акт № 13/21.05.1970 г., който не е приет. Изложени са съображения, че за представянето му е настъпила преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК. В обжалваното въззивно решение е посочено, че независимо от позоваване на протокола за въвод ищците не са въвели твърдение за установяване на фактическа власт върху придаваемата площ. От гласните доказателства се установява категорично, че тя винаги е владяна от ответниците и техния наследодател. Оградата е изградена заедно от наследодателите на страните, а експертизата установява, че тя минава по границата между поземлени имоти с идентификатори *** и ***. Г. е изграден на границата от наследодателя на ответниците. Въпреки установеното от експертизата, че площта от 23 кв. м. /по плана от 1959 г./, съответно от 14 кв. м. /по плана от 1982 г./ е част от придаваемата площ от 105 кв. м. от имота на ответниците, не е настъпило стабилизиране на отчуждителното действие на дворищната регулация на предявеното в исковата молба основание. Протоколът за въвод се свързва с основанието погасяване по давност на вземането за обезщетение, а не с плащането. Въззивното решение не е процесуално недопустимо. Доводите за недопустимост в касационната жалба са обосновани с произнасянето по нередовна искова молба, както и с произнасянето по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, при наличие на предявен иск по чл. 108 ЗС по отношение на една и съща реална част, заснета като част от съседен имот. Не се разкрива нередовност на исковата молба. Независимо от непрецизното посочване на обстоятелствата, на които се основава същата, е ясно, че процесната реална част представлява придаваемо място по регулация, както и че регулацията е приложена чрез плащане на същото. В настоящата хипотеза твърденията, с които е обоснован правният интерес от исковете, са свързани с наличие на неточно отразяване на границите на правото на собственост в кадастралната карта. Основанието за заснемането на спорната площ към определен имот е правото на собственост, това е и смисъла на поправката на грешката в кадастралната карта. Тя е резултат от неправилно отразяване на пространствените предели на правото на собственост. Затова основният спор по такъв иск е правото на собственост на ищеца, а последица от разрешаването на този спор е поправка на грешката в плана. С оглед на горното не е налице недопустимо произнасяне по предявените искове. Налице е поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия процесуалноправен въпрос в изложението: „какви са правомощията на въззивната инстанция при допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, когато е налице отсъствие, непълнота или неточност на дадените на страните указания, както и неправилно разпределяне на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти“. Касационно обжалване следва да се допусне на горното основание, като се извърши преценка на съответствието на обжалваното въззивно решение с установената съдебна практика, включително и представената с жалбата. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.