Определение № 60379 от 23.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1812/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Националната агенция за приходите, [населено място], чрез процесуален пълномощник, обжалва частично решение № 93 от 14.04.2020 г. по в. т. д. № 463/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд, а именно, с което е потвърдено решение № 40/21.05.2019 г. по т. д. № 51/2018 г. по описа на Окръжен съд – Търговище в частта, с която е признато за установено несъществуването на приети вземания на НАП в производството по несъстоятелност на АКСИС ООД /н/ по т. д. № 34/2017 г. по описа на ТОС в общ размер на 91 641.62 лв., както и с което за други вземания на НАП в общ размер от 177 900.22 лв., след отмяна на първоинстанционното решение, е признато за установено, че същите не съществуват, на основание чл.694 ал.1 т.1 ТЗ. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Моли решението в обжалваните части да бъде отменено като необосновано и незаконосъобразно и предявените срещу него искове по чл.694 ал.1 т.1 ТЗ да бъдат отхвърлени, с присъждане на разноските. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК. В първата се поставя въпросът, приложима ли е разпоредбата на чл.171 ал.2 ДОПК, съгласно която с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността, в случаите, когато публичните задължения са предявени пред съда по несъстоятелността и давността е прекъсната и спряна, на основание чл.685 ал.1 ТЗ /вероятно се има предвид чл.685а ал.1 ТЗ/. Във втората хипотеза се твърди очевидна неправилност на извода на въззивния съд, че постановленията за налагане на обезпечителни мерки не са сред изпълнителните действия, които водят до спиране на давността, доколкото, противно на нормата на чл.172 ал.1 т.5 ДОПК съдът е приел, че с налагането на последните обезпечителни мерки по ДОПК през 2011 г. давността е прекъсната. Насрещната страна – АКСИС ООД /н/, [населено място] - не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287 ал.1 ГПК. Становища не са представили също третите лица – помагачи - Община Антоново и Община Търговище, както и синдикът на несъстоятелното дружество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока за обжалване по чл.283 ГПК, против въззивно решение, подлежащо на касационен контрол, поради което е допустима. Във връзка с въпроса по чл.280 ал.1 т.3 ГПК в обжалваното решение е посочено, че основният правен спор между страните, пренесен и пред въззивната инстанция, е относно приложението на чл.171 ал.2 ДОПК в производството по несъстоятелност. Приходната агенция поддържа във въззивната си жалба оплакване срещу извода на първоинстанционния съд, че част от публичните вземания са недължими поради погасяването им с абсолютната 10-годишна давност по чл.171 ал.2 ДОПК, както и че отразеното в справката за погасени по давност публични задължения отписване на същите е достатъчно основание за признаване на тяхната недължимост. Тезата се основава на разбирането, че абсолютната 10-годишна давност не намира приложение в производството по несъстоятелност, предвид изричната разпоредба на чл.685а ал.1 и ал.2 ТЗ, предпоставяща прекъсване на давността по отношение на предявените от нея публични вземания с молба изх.№ 24-03-215-23 от 11.10.2017 г. НАП счита, че нормата на чл.685а ТЗ се явява специален закон по отношение на нормата на чл.171 ал.2 ДОПК. Въззивният съд не е споделил горните съображения, излагайки следното: Съгласно чл.171 ал.2 ДОПК, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. Тази разпоредба представлява санкция за бездействието на органите по приходите и публичните изпълнители, на които е възложено обезпечаването и събирането на публичните вземания. Съдебната практика еднозначно приема, че тя се явява специална норма спрямо разпоредбите на чл.685а ТЗ, предвид което последните не могат да я дерогират. Абсолютната давност за публични вземания настъпва автоматично с изтичането на 10 години от началото на течението на давностния срок и е независима от спирането или прекъсването на давността през този период. Съгласно чл.173 ал.2 ДОПК вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл.171 ал.2. Ако абсолютната давност не е била настъпила при първоинстанционното разглеждане на делото, а в хода на второинстанционното производство, въззивният съд следва да съобрази този новонастъпил факт и да я приложи по отношение на вземанията, които разглежда. Тези правни изводи са обусловили крайния изход от спора, но по въпроса за приложението на чл.171 ал.2 ДОПК в производството по несъстоятелност и как разпоредбите на чл.171 ал.2 ДОПК и чл.685а ал.1 ТЗ се съотнасят една към друга не са налице основания за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Разпоредбата на чл.171 ал.2 ДОПК е ясна и не се нуждае от тълкуване, доколкото изключенията от въведеното правило за погасяване на всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността, с изтичането на абсолютната 10-годишна давност, са изчерпателно посочени и не могат да бъдат разширявани по пътя на тълкуването /по тази причина с изменението на чл.171 ал.2 ДОПК /ДВ, бр.105/2020 г., в сила от 01.01.2021 г./ изрично е въведено ново изключение за погасяване по този способ на публичните вземания, а именно – когато вземането е предявено в производство по несъстоятелност, но изменената разпоредба действа ех nunc и не намира приложение в настоящия казус/. От друга страна липсва спор в правната теория, както и противоречива съдебна практика (наличие за такава не се твърди и от касатора) относно становището на въззивния съд, че нормата на чл.171 ал.2 ДОПК се явява специална спрямо разпоредбите на чл.685а ТЗ, предвид което последните не могат да я дерогират. Поради това не може да се счете, че формулираният въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не са налице и предпоставки да се приеме, че обжалваното решение е очевидно неправилно в частта, в която съдът е намерил част от вземанията на НАП за погасени с 5-годишната давност по чл.171 ал.1 ДОПК. С оглед доводите на касатора следва да се посочи, че по начало самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице тогава, когато от съдържанието на обжалвания съдебен акт е видно, че съдът е приложил превратно закона /в неговия обратен смисъл/, или е формирал изводите си в грубо нарушение на правилата на опита и формалната логика. В случая решаващите изводи на съда са основани на постановките на т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като съдът изобщо не е обсъждал разпоредбата на чл.172 ал.1 т.5 ДОПК и нейното приложение, за да се приеме, че се е произнесъл в обратен на посочената правна норма смисъл. Липсата на мотиви по даден въпрос би могла да представлява процесуално нарушение, но от нея не може да се изведе извод за превратно приложение на закона. С оглед гореизложеното не се доказват основанията на чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 пр.3 ГПК, на които касаторът се позовава, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение