Определение № 714 от 12.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4107/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Р., чрез адв. К. Т. против решение № 966/19.07.2022 г. по в.гр.д. № 1080/2022 г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 532/02.03.2022 г. по гр.д. № 11300/2021 г. по описа на Районен съд Варна, с което предявените от касатора против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр. за установяване на дискриминационно отношение от страна на администрацията, изразяващо се в неравностойно третиране на ищеца като физическо лице по признак „лично положение“; за осъждането на ответника да преустанови дискриминационноно отношение и да се въздържа от такова за в бъдеще и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на дискриминационно третиране, ведно със законната лихва от 31.05.2021 г. до окончателното изплащане Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпроси, за които се поддържа, че са разрешени в противоречие с акт на Съда на ЕС и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. иска се допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като по отношение на първия допълнителен критерий се сочи решение на ЕСПЧ по делото С. срещу Република България от 12.07.2007 г., а по втория допълнителен критерий не е изложена мотивирана обосновка. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е формулиран въпроса „Съставлява ли непряка дискриминация по признак лично или обществено положение по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. по-неблагоприятното третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си“, а в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК въпросът „Какво следва да бъде съдържанието на понятието „държавни такси“, употребено в разпоредбата на чл.75, ал.2 ЗЗДискр. и в частност същото включва ли възнаграждението за адвокат или юрисконсулт.“ Ответникът ГД “Изпълнение на наказанията“ в отговор на касационната жалба излага доводи за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете по чл.71, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ЗЗДискр., при съобразяване на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел че неразрешаването от страна на администрацията на затвора, ищецът да внесе и да ползва кана за филтриране на вода, не представлява пряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр. Посочил е, че по делото е установено, че в периода от 02.06.2021 г. до 29.07.2021 г. друг затворник – М. Ж., изтърпяващ същото наказание в затвора в [населено място], е ползвал филтрираща кана за вода, а ползването на такава е било отказано на ищеца, както и че посочената вещ е ползвана от Ж. поради допусната от служител на затвора в [населено място] грешка и след нейното установяване, вещта е иззета, доколкото същата не е включена в списъка с разрешените лични вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват или държат при себе си или на определените за целта места, лишените от свобода и задържаните под стража по реда на НПК, утвърдена със заповед № ЛС-....../28.11.2018 г.. Прието е, че отказът на администрацията на затвора на ищеца да бъде разрешено да ползва подобна вещ обаче не е имал за цел именно той да бъде ограничен и да не получи правото да ползва филтрираща кана за вода, каквато е ползвал за определен период от време друг затворник, нито пък с този отказ ищецът е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с друго лице, изтърпяващо наказание в затвора в [населено място] и по-конкретно с М. Ж., ползвал подобна вещ за определен период, доколкото до този резултат се е стигнало поради допусната от служител на затвора грешка, след установяването на която, вещта е била незабавно иззета, тъй като не фигурира в списъка на разрешените вещи. На следващо място съдът е приел, че в конкретния случай не е налице и непряка дискриминация по смисъла на чл.4, ал.3 ЗЗДискр. – ищецът да е поставен на основата на признак „лично положение“ в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият въпрос, касаещ възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения, да бъдат субекти на сравнение, при твърдения за неравностойно третиране, не обуславя допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разяснено с т.4 от на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като на първо място този въпрос изобщо не е разрешаван от въззивния съд, т.е. не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а на второ място – не е налице и сочения допълнителен селективен критерий, той като по въпроса е налице трайна съдебна практика на ВКС, в която се приема, че за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл.4, ал.1 ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина, по който ищецът е третиран и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл.4, ал.1 ЗЗДискр., не е налице дискриминация. По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Вторият въпрос касае решението на въззивният съд в частта за разноските и по-конкретно за присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК. В тази част касационната жалба има характер на молба за изменение на решението в частта за разноските, по която компетентен да се произнесе е съдът, постановил въззивното решение съгласно чл.248, ал.1 ГПК, в който смисъл е и направеното с молба от 21.09.2022 г. уточнение от касатора. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на ответника по касационната жалба – ГД „Изпълнение на наказанията“ следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,