Определение № 2429 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 34/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение № 1157/15.11.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 848/2024 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Ответникът М. С. К. (с юридическо образование), с писмен отговор, оспорва жалбата. Излага, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването, тъй като въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС по поставените въпроси. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – София потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. С. К. сумата от 26 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди настъпили от образувано и впоследствие прекратено наказателно производство за извършено престъпление 28-СЛ/2022г. на ВОП, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 29.05.2020г. било образувано ДП №28-СЛ/2020г. на ВОП – София, по което спрямо М. С. К. били извършени следните действия: 1/ Претърсване и изземване на вещи (подробно описани) от жилището на К., на 09.07.2020г., които с постановление на ВОП от 04.12.2020г. били върнати на ищцата, на 10.12.2020г.; 2/ Издадена заповед за задържане на М. К. №513зз-187/09.07.2020г. за срок от 24 часа. Същата била отменена с решение по НАХД №9373/2020г. на СРС, потвърдено с решение по адм.д.№752/2022г. на АССГ. В същите съдилищата приели, че не са били налице основания за задържане на М. К., тъй като то било извършено след приключване на следствените действия по претърсване и изземване на вещи в жилището на лицето, за които не били създадени пречки на разследващите органи; задържането било осъществено преди повдигане на обвинението; принудителната мярка не била оправдана, засегнала е неправомерно и сериозно правата на задържаното лице. 3/ На 10.07.2020г. М. С. К., бивш служител а ДА „Разузнаване“, била привлечена като обвиняем за тежки престъпления по чл.321, ал.6 от НК и чл.282, ал.1 от НК вр. чл.20, ал.2 от НК. Било извършено предявяване на обвинението и на ищцата била наложени мерки парична гаранция 5000лв. и „забрана за напускане на страната“. Посочените мерки били отменени на 09.12.2021г. с постановление на прокурор от ВОП. Съдът установил още, че в хода на производството били допуснати компютърна и технически експертизи, които не установили документи с гриф секретно на иззетите технически носители на информация. Констатирал, че производството спрямо ищцата било прекратено с Постановление на ВОП от 09.06.2023г., връчено на лицето на 26.06.2023г., без да е влизало в съдебна фаза. Прекратяването било обосновано с обстоятелствата, че деянията не съставляват престъпление и констатираната невъзможност обвиняемите да осъществят състава на престъплението, тъй като са имали разрешен достъп до класифицирана информация. Въззивният съд установил, че във връзка с образуваното срещу ищцата наказателно производство, със Заповед от 25.06.2020г. от председателя на ДА „Разузнаване“ на К., заемаща на длъжност „главен юрисконсулт“ на ДАР, временно преназначена на длъжност „старши експерт – разузнавателна дейност“, било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното ѝ правоотношение прекратено. Тази заповед била отменена с решение по адм.д.№С-20/2021г. на ВАС. Впоследствие ищцата отново била уволнена поради отнет достъп до класифицирана информация. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел И. В. П., от които приел за установено, че след повдигане на обвинението ищцата К. се върнала в родния си [населено място] за период около година и половина, където живеела и свидетелката. През този период ищцата имала кожни, очни и гинекологични проблеми, не е можела да спи, станала раздразнителна, загубила всички служебни контакти в [населено място], тъй като колегите ѝ се страхували за себе си. Отбелязал, че за посочените обстоятелства свидетелката имала преки впечатления, тъй като поддържала контакт с ищцата К.. Приел за установено, че в Пловдив ищцата поддържала контакти само с две свои приятелки и рядко пътувала до София. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, предл.1 от ЗОДОВ – повдигнато на ищцата обвинение, поддържано в период от 2г. и 11 месеца, което намерил за прекомерно, с оглед обема на извършените процесуално-следствени действия и прекратяването му в досъдебна фаза. Направил извод, че по делото са установени и претърпените от ищцата неимуществени вреди – понесла тежко и болезнено образуването и развитието на производството, преживяла стресово извършваните спрямо нея процесуални действия, отлива на приятели и познати, както в личните така и в служебните отношения. Прибрала се е в [населено място], където общувала със старите си приятелки; станала нервна, нетърпелива, избухлива, с влошено здравословно състояние, не можела да спи. Въззивният съд приел, че по делото е установена широката медийна разгласа на воденото производство; отчел обстоятелствата, че обвиненията били във връзка със служебната дейност на ищцата в областта на сигурността на страната, свързана с по-големи изисквания за почтеност и спазване на законите. Воденото наказателно производство поставило под съмнение професионалните качества на М. К., уронило името ѝ като професионалист; довело до прекратяване на служебното ѝ правоотношение. При определяне размера на обезщетението, съдът съобразил следните обстоятелства: възрастта на пострадалата в периода на започване на наказателното производство; неговата продължителност от почти три години; задържането ѝ за срок от 24 часа; наложените мерки за неотклонение – парична гаранция и забрана за напускане на пределите на страната; тежестта на престъпленията, за които било повдигнато обвинение на ищцата – две тежки престъпления по смисъла на чл.93 от НК. Съобразил и високият интензитет на търпените от ищцата К. вреди, обусловен от заеманата от нея длъжност и обстоятелството, че повдигнатото обвинение било свързано с професионалната ѝ дейност като главен юрисконсулт към Дирекция „Правнонормативна дейност“ в ДА „Разузнаване“. Изложил съображения, че изпълняваната от ищцата длъжност била в държавно учреждение, свързано с интересите на страната, сигурността на обществото и правовия ред, обусловило по-големия обществен интерес към наказателното производство, получило широка медийна разгласа, както и по-високите очаквания на обществото за почтеност и спазване на законите. Въззивният съд отчел и негативното отражение на наказателното производство върху личността, живота и професионалната дейност на М. К.. Посочил, че разследването повлияло на формиране на общественото мнение спрямо обвиненото лице, като поставило под съмнение неговите професионални качества, уронило името му като професионалист. Същото довело до прекратяване на служебното ѝ правоотношение, което допълнително засилило негативните емоционални преживявания. Изложеното обосновало крайния извод на въззивния съд, че ищцата е търпяла по-висок от обичайния интензитет на негативни емоции от образуваното срещу нея наказателно производство, намерило отражение в имуществената ѝ сфера и ограничило правото ѝ на придвижване до отмяна на забраната да напуска пределите на страната. В заключение направил извод за основателност на иска в предявения размер от 26 000 лв. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по правните въпроси: 1/ За определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Твърди противоречие с т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г.; т.3 и т.11 от ТР №3/2005г. на ОСГК на ВКС; т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за причинно-следствената връзка между претърпените вреди и незаконосъобразното обвинение. и 2/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в решение №97/15.02.2024г. по гр.д.№3909/2022г. на ІV г.о.; решение №138/13.07.2022г. по гр.д.№3764/2021г. на ІІІ г.о.; решение №50185/10.11.2022г. по гр.д.№4945/2021г. на ІІІ г.о.; решение №182/05.12.2016г. по гр.д.№1331/2016г. на ІІІ г.о. Поставените въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както и за необходимостта при уважаване на исковете да е налице причинна връзка между повдигнатото обвинение и претърпените от пострадалите вреди. По тези въпроси е формирана задължителна практика на ВС и ВКС (посочена в изложението) – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност (фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др.); интензитета на мерките на процесуална принуда – дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед на личността и начина му на живот – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от него. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивният съд е разрешил поставените въпроси в съответствие с константната практика на ВКС. В обжалваното решение съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а именно: възрастта на пострадалата; повдигнатите обвинения за тежки умишлени деяния; продължителността на наказателния процес и обема на проведените процесуално следствени действия с участие на обвиняемата; задържането на ищцата за срок от 24 часа, както и наложените ѝ мерки за неотклонение – забрана за напускане на страната и парична гаранция; отражението им в личния, професионалния и семейния ѝ живот; заеманата от ищцата длъжност свързана със сигурността на страната и обществото, натоварена с по-високи очаквания за почтеност и спазване на законите; връзката между повдигнатите обвинения и професионалната дейност на ищцата, довели до прекратяване на служебното ѝ правоотношение, поставили под съмнение нейните професионални качества, уронили името ѝ като професионалист, отразили се и на имуществената ѝ сфера. Съдът отчел още характера и интензитета на причиненото на К. увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт; факта, че за целия период на производството ищцата е чувствала притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, накърняване на доброто име; станала затворена и подтисната; допълнителното напрежение от широката медийна разгласа и обществен интерес. При определяне размера на обезщетението съдът отчел и липсата на предходни осъждания на обвиняемата К., имащо значение за личността на лицето, търсещо обезщетение. С оглед на изложеното съдът намира, че определеният от въззивната инстанция размер на присъденото обезщетение е основан на цялостната преценка на всички правно-релевантни обстоятелства, приети за установени по делото, при приложение на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с формираната съдебна практика. В тази връзка следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,