Определение № 1286 от 20.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2181/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на СД „Зазьови”, гр. Велинград, срещу въззивно решение № 32 от 27.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 704/2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд e потвърдил решение № 258 от 14.10.2022 г. по гр. д. № 278/2022 г. на Велинградския районен съд, с което по предявения от Община Велинград срещу касатора иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 67 ЗС, е прието за установено, че учреденото на ответника с договор от 05.06.2003 г. /№ 219 от 24.07.2003 г./ право на строеж на търговски обект по одобрен архитектурен план - върху петно № 3, с площ от 37 кв. м, находящо се в УПИ V - за търговия, кв. 142, по ЗРП на гр. Велинград, който имот е с идентификатор 10450.502.1517 по КККР, е погасено по давност. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор от 24.07.2003 г. ищецът е отстъпил на ответника право на строеж на търговски обект по одобрен архитектурен план върху петно № 3, с площ от 37 кв. м, находящо се в УПИ V – търговия, кв. 142, по ЗРП на гр. Велинград за сумата от 1221 лв., изплатена изцяло на 30.05.2003 г., като е определен тригодишен срок, в който правото следва да бъде реализирано, считано от датата на подписване на договора. С анекс към този договор от 2015 г. е предоговорен срокът за реализиране правото на строеж, като е предвиден срок от още пет години, считано от 31.03.2011 г. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че в поземлен имот с идентификатор 10450.502.1517, с площ от 727 кв. м, стар номер 7132, кв. 142, парцел V, са разположени пет броя сгради в сключено застрояване с търговско предназначение. На мястото, на което е отстъпено правото на строеж на ответника, се намира имот с иднитификатор 10450.502.1517.3, с функционално предназначение - сграда за търговия на един етаж, със застроена площ от 25,00 кв. м. За този обект е издадено разрешение за ползване № 7 от 11.02.1994 г. на кмета на общината като „Кафе-аперитив”- КФ „Зазьови”, находящ се в УПИ V -за търговия /общински/, кв.142, петно № 3, по плана на гр. Велинград, собственост на Ю. Т. З. На 09.05.2001 г. гл. архитект на Община Велинград е издал на основание чл.133 и чл.141 ЗУТ скица-виза, с която е разрешено проучване и проектиране на идеен инвестиционен проект за седем броя павилиони по чл. 120а ППЗТСУ/отм./ и чл.56 ЗУТ, с цел разширение в западната посока с 2,00 м на съществуващите на място в УПИ-V, кв.142, павилиони. Взето е решение № 37/21.02.2001 г. на ОбС- Велинград да се започне процедура за изменение на градоустройствения план с цел създаване на постоянен статут на постройката, собственост на СД „Зазьови” в парцел V, кв. 142, като впоследствие общинският съвет е взел решение № 139/18.07.2001г. да се учреди право на пристрояване върху площ от 15 кв. м, западно към съществуващия търговски обект, собственост на дружеството. С разрешение за строеж № 161/18.11.2015г. е позволено на СД „Зазьови” да извършат преустройство на съществуващия кафе-аперитив в офис по изготвени и одобрени строителни книжа, което не е реализирано. При огледа на място експертът е констатирал, че върху петното, означено с идентификатор 10450.502.1517.3 на площ от 25,00 кв. м, е изпълнена основа от бетон, вкопана в земята до 0,50 см и над нивото на прилежащият терен до 0,40 см, върху която е поставен метален павилион, трайно прикрепен и вграден в бетоновия фундамент, със застроена площ от 24,28 кв. м и светла височина от 2,77 м. Същият е изграден от метална конструкция - колони, греди и ферми, с ограждащи стени от остъклени метални витрини и плоскости от етернит и ПДЧ, тип „сандвич”. Обектът представлява едно основно търговско помещение с под от настилка с теракот и обзавеждане с бар- плот и кухня, като е захранен с ток и вода. За съществуващия на място обект е разрешено поставяне като преместваем обект - павилион по чл.120а ППЗТСУ /отм./ и по чл. 56 ЗУТ, описан в скицата-виза от 09.05.2001 г. на гл. архитект на Община Велинград. Според вещото лице той представлява строеж съгласно изискванията на § 5 от ДР на ЗУТ, т. 38, по следните показатели:надземна постройка-тип павилион, бунгало, трайно свързан с терена, върху който е вграден в бетонов фундамент; не може да се отдели от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура и да бъде преместен в пространството, без да губи своята индивидуализация и възможност да бъде ползван със същото предназначение, тъй като ще се разруши и ще измени трайно субстанцията на ползването на земята под него; издадените строителни книжа и документи са за преустройство на строеж от категория на кафе-аперитив в офис. След приемането на решение № 37/21.02.2001 г. на общинския съвет няма данни за извършено изменение на градоустройствения план с цел създаване на постоянен статут на постройката. В действащия план на града от 2002 г. процесната сграда е означена като едноетажна паянтова сграда със застроена площ от 25 кв. м, а по действащата кадастрална карта е заснета като сграда за търговия и е обозначена с идентификатор. В имота има пет подобни търговски обекта, които не работят. Тези обекти са функционирали като търговски, когато в близост е била разположена автогара, като след преместаването й са прекратили дейността си. В кадастралната карта обектите са означени като сгради и за тях не е изготвена схема от гл. архитект. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че за съществуващия на място обект е разрешено поставянето му като преместваем обект - павилион по чл.120а ППЗТСУ /отм./ и по чл.56 ЗУТ. По отношение на законно изградените в държавни или общински терени временни строежи е създаден особения режим по § 50а от ПЗР на ЗТСУ /ДВ, бр. 124 от 1998 г./, като е дадена възможност в определен срок ползвателите на такива сгради да поискат установяване на постоянен градоустройствен статут, след което да придобият правото на строеж или правото на собственост върху терена, която възможност не е осъществена. В § 17 от ПР на ЗУТ отново е предоставена възможност в шестмесечен срок, т. е. до 02.07.2001 г. временните строежи по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) да придобият траен устройствен статут, след което на собственика им да се учреди право на строеж при условията и по реда на ЗДС и ЗОС, в противен случай същите могат да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план, когато се премахват без да подлежат на заплащане. Следователно нормативната уредба е създала изключение от правилото, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е възможно само при наличие на право на строеж. В този срок е взето и решението на ОбС, касаещо процесния имот, за започване на процедура за придобиване на траен градоустройствен статут, която процедура не е доведена до край. Въпреки това, през 2001 година е отстъпено право на пристрояване на същия обект, който е с неустановен статут за 15 кв. м. Правото на строеж е отстъпено с договор едва през 2003 г., и то за 37 кв. м, без да има данни преди това да е проведена процедурата по § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. От данните по делото не може да се направи извод, че правото на строеж е отстъпено като последица от приложението на тази разпоредба, като по този начин вече съществуващият обект да е получил траен градоустройствен статут и съответно ответникът да е придобил право на собственост върху него, въз основа на последващото отстъпване право на строеж. В този договор е уговорен срок за реализиране на строежа, който впоследствие е предоговорен и е изтекъл към момента на предявяване на иска, като обектът е във вида, в който е съществувал тогава и ответното дружество не е предприемало каквито и да било действия по отношение на него. През 2015 година е издадено разрешение за строеж и е изготвен инвестиционен проект за преустройство на обекта в офис, което не е реализирано. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че правото на строеж е отстъпено върху земя - частна общинска собственост по общия ред, а не е резултат от прилагане на специалния ред, предвиден в § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ, поради което нереализираното му в уговорения срок, предвиден и в закона, води до погасяването му по давност съгласно чл. 67 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в противоречие с решение № 917 от 03.02.2010 г. по гр. д. № 5147/2008 г. на ВКС, І г. о., по което обжалването е било допуснато на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК във връзка с проблемите в съдебната практика, които поставя приложението на разпоредбата на § 17, ал. 2 от ПР на ЗУТ. Ответникът по жалбата не е подал писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта му по допускане на делбата, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран конкретен, обуславящ изхода на спора правен въпрос, поради което и съгласно дадените в посоченото тълкувателно решение задължителни разяснения касационното обжалване не следва да се допуска на релевираното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, а освен това не е и налице противоречие на въззивното решение с посоченото решение на ВКС, отнасящо се до различна от настоящата хипотеза. Разгледаният в това решение въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване и по настоящото дело /дори да се приеме, че той се поставя от касатора/, тъй като същият е общо формулиран, извън конкретиката на настоящия спор и решаващите мотиви на въззивния съд. По направените в изложението доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,