Определение № 96 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3758/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 534/28.02.2020 г. по гр. д. № 1648/2017 г. Софийският апелативен съд, гражданска колегия, Х-ти състав, потвърдил решение № 8669/30.11.2016 по гр. д. № 5135/2011 г. на Софийския градски съд, ГО, 19-ти състав, с което е признато за установено по отношение на Д. Л. С. и П. Д. С., че «Вавилон 2001» ЕООД е собственик на 88.8889% ид. ч. от гараж № 1 на кота -2.60 и кота -0.10, целият със застроена площ от 294.35 кв. м., състоящ се от избено помещение за паркиране на коли, автомобилен подемник и машинно помещение, при посочени съседи, който е идентичен с подземен гараж със застроена площ от 219.74 кв. м., състоящ се от 8 паркоместа, находящ се под повърхността на терена, под кота 0.00, с административен адрес: [населено място], [улица], в УПИ ........... от кв. ...., на основание реализирано право на строеж; със същото решение по иск на «Вавилон 2001» ЕООД е признато за установено, че Д. Л. С. и П. Д. С. не са собственици на 1/4 ид. ч. от подземен гараж със застроена площ от 219.74 кв. м., състоящ се от 8 паркоместа, находящ се под повърхността на терена, под кота 0.00, с административен адрес: [населено място], [улица], в УПИ .......... от кв. ...., който имот е идентичен с гараж № 1 на кота -2.60 и кота -0.10, целият със застроена площ от 294.35 кв. м., състоящ се от общо помещение за паркиране на коли, автомобилен подемник и машинно помещение, при посочени съседи.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Д. Л. С. и П. Д. С. с оплаквания, че същото е недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

Ответникът по касация «Вавилон 2001» ЕООД е подал отговор и отговор /допълнение/, с които оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Подадена е от К. Н. С. - едноличен собственик и управител на „Вавилон 2001“ ЕООД, искова молба с искане да се признае за установено, че Д. С. и П. С. не са собственици на 1/2 ид. ч. от подземен гараж с площ от 219.74 кв. м., състоящ се от 8 паркоместа и място за маневриране с площ от 79.59 кв. м., находящ се под повърхността на терена под кота 0.00, както и да бъде отменен н. а. № .../26.08.2010 г., както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен н. а. № ..../2010 г., издаден в полза на третия ответник Б. А..

По тази искова молба е образувано гр. д. № 60656/2010 г. по описа на Софийския районен съд.

Във връзка с дадени от съда указания ищецът е подал допълнителна молба с изявление за оттегляне на иска по чл. 124 ГПК срещу ответника Б. А. и искане производството срещу него да бъде прекратено. Направено е уточнение, че искането е да се признае за установено, че ищецът е собственик на 88.8889% ид. ч. от гараж № 1 на кота -2.60 и кота -0.10, целият с разгъната застроена площ от 294.35 кв. м., състоящ се от общо помещение за паркиране на коли, автомобилен подемник /ІІ и І спирка/ и машинно помещение, при посочени съседи, заедно с 12.7512% ид. ч. от общите части на жилищната сграда, който имот е идентичен с подземен гараж със застроена площ от 219.74 кв. м., състоящ се от 8 паркоместа, находящ се под повърхността на терена под кота 0.00, както и да се признае за установено, че ответниците Д. С. и П. С. не са собственици и нямат право да владеят собствената на дружеството 1/2 ид. ч. от подземен гараж със застроена площ от 219.74 кв. м., състоящ се от 8 паркоместа, находящ се под повърхността на терена под кота 0.00, който имот е идентичен с гараж № 1 на кота -2.60 и кота -0.10, целият със застроена площ от 294.35 кв. м., състоящ се от общо помещение за паркиране на коли, автомобилен подемник /ІІ и І спирка/ и машинно помещение, при посочени съседи, заедно с 12.7512% ид. ч. от общите части на жилищната сграда. Поискана е отмяна на н. а. № .../26.08.2010 г., както и да бъде постановено, че вписването му в Службата по вписванията е нищожно и/или недопустимо и на основание чл. 604 ГПК да бъде заличено.

С оглед тази молба и на основание чл. 232 ГПК с определение от 10.02.2011 г. съдът прекратил производството по делото срещу Б. А. по иск по чл. 124 ГПК.

Предвид представено удостоверение за данъчна оценка на процесната 1/2 ид. ч. от имота и съгласно чл. 104, т. 3 ГПК Софийският районен съд прекратил пред себе си производството по гр. д. № 60656/2010 г. и изпратил делото на Софийския градски съд, пред който е образувано гр. д. № 5135/2011 г.

С разпореждане от 29.04.2011 г. градският съд указал на ищеца, че доколкото има правен интерес от осъдителен иск, следва да формулира допустима искова молба.

С писмено допълнение ищецът уточнил, че е предявил два обективно съединени иска: положителен установителен иск и отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици и нямат право да владеят 1/4 ид. ч. от подземен гараж с площ от 219.74 кв. м., идентичен с гараж № 1 с площ от 294.35 кв. м.

С определение от 11.05.2012 г. по гр. д. № 5135/2011 г. градският съд приел за разглеждане положителен установителен иск за собственост на 88.8889% ид. ч. от подземен гараж с обща площ от 294.35 кв. м. и прекратил производството по отрицателния установителен иск поради недопустимост на претенцията.

С определение № 2587/28.11.2012 г. по ч. гр. д. № 3788/2012 г. Софийският апелативен съд отменил прекратителното определение и върнал делото на градския съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Прието е, че доколкото ищецът не е изключителен собственик на целия имот, но твърди, че владее обособена част от него по силата на договор за разпределение на ползването, сключен с друг съсобственик, той има правен интерес не само да установи обема на своите права срещу ответниците, които претендират право на собственост върху същия имот, но и да отрече тяхното право на собственост върху него. Прието е, че искът в частта за установяване, че ответниците нямат право да владеят процесния имот съразмерно на отреченото им право на собственост, е недопустим.

По делото е установено също така, че с искова молба, подадена пред Софийския градски съд от „Вавилон 2001“ ЕООД срещу Б. А., Д. С. и П. С., е поискано на основание чл. 576 вр. чл. 574 ГПК да се прогласи нищожността на н. а. №.../2010 г. за собственост по приращение и да бъде постановено, че вписването му в Службата по вписванията е нищожно и/или недопустимо и на основание чл. 604 ГПК да бъде заличено вписването. Поискано е да бъде обявено за нищожно и/или недопустимо и да бъде заличено вписването и на н. а. № .../26.08.2010 г.

По тази искова молба е образувано гр. д. № 14381/2010 г. по описа на Софийския градски съд. С определение от 22.07.2011 г. производството е прекратено, а исковата молба - върната.

С определение № 2122/21.11.2011 г. по ч. гр. д. № 3138/2011 г. на Софийския апелативен съд горното определение е отменено и делото е върнато на Софийския градски съд за по-нататъшни процесуални действия.

Със заявление от 23.02.2012 г. ищецът посочил, че не поддържа и оттегля предявения срещу ответниците Д. С. и П. С. иск с правно основание чл. 124 ГПК и моли на основание чл. 232 ГПК производството спрямо тях да бъде прекратено.

С определение от 28.03.2012 г. по гр. д. № 14381/201 1 г. Софийският градски съд прекратил производството на основание чл. 233 ГПК досежно Д. С. и П. С., като приел, че с горепосочената молба ищецът се е отказал от предявените искове срещу тях.

С определение от 22.06.2012 г. съдът приел за разглеждане иск на „Вавилон 2001“ ЕООД срещу Б. А. с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК- вписване в имотния регистър по реда на чл. 76 и сл. ЗКИР на несъществуващо обстоятелство - право на собственост на ответника върху част от недвижим имот, извършено от съдия по вписванията.

С протоколно определение от 22.10.2012 г.на основание чл. 118, ал. 1 и 2 вр. чл. 119, ал. 1 ГПК вр. чл. 104, т. 5 и чл. 103 ГПК съдът прекратил производството по гр. д. № 14381/2010 г. /след като приел, че е сезиран с иск по чл. 537, ал. 2 ГПК вр. чл. 88 и 90, предл. 3 ЗКИР/ и изпратил делото по компетентност на Софийския районен съд, пред който е образувано гр. д. № 54914/2012 г. С определение от 25.11.2013 г. районният съд приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 576 вр. чл. 574, пр. 1 ГПК вр. чл. 90, ал. 1, пр. 3 ЗКИР. Този иск е счетен за недопустим, поради което исковата молба е върната. Частната жалба срещу определението за връщане на исковата молба е оставена без уважение с определение № 5663/17.03.2014 г. по ч. гр. д. № 585/2014 г. на Софийския градски съд. Това определение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 543/07.07.2014 г. по ч. гр. д. № 3213/2014 г. на ВКС, III-то г. о.

Въззивният съд приел за неоснователен довода на ответниците /сега касатори/, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като ищецът е предявил за втори път искови претенции по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу тях, въпреки че по по-рано заведеното гр. д. № 14381/2010 г. на Софийския градски съд се е отказал от исковете си и с определение от 28.03.2012 г. съдът е прекратил производството поради отказ от исковете. Съдът приел, че по гр. д. № 14381/2010 г. ищецът е търсил защита, различна от защитата, предмет на настоящото производство. Независимо че ищецът е квалифицирал предявения тогава иск като такъв с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, посочвайки общата разпоредба, предвиждаща предявяването на установителен иск /квалификация, която не обвързва съда/, от петитума на исковата молба е видно, че заявената претенция е с правно основание чл. 576 вр. чл. 574, пр. 1 ГПК вр. чл. 90, ал. 1, пр. 3 ЗКИР, като искането е да бъдат прогласени за нищожни посочените нотариални удостоверявания. Предмет на настоящото производство е правото на собственост на ищеца върху посочените идеални части от описания недвижим имот и правото на собственост, което претендират ответниците. Доколкото отправеният в производството по гр. д. № 14381/2010 г. на Софийския градски съд петитум не съвпада с настоящото искане за защита, то липсва идентичност между предметите на двете производства. Действително производството по предходното дело е прекратено на основание чл. 233 ГПК, като е прието, че е направен отказ от предявените срещу Д. С. и П. С. искове. Установява се обаче, че с изявлението си ищецът е оттеглил исковете си срещу тези ответници, а не е направил отказ от тях. С оглед на това допуснатата от съда очевидна фактическа грешка, която според съда представлява техническа такава и данни за която могат да бъдат почерпени от досието на делото, не може да доведе до поставянето на страната в неизгодно положение, независимо че същата не е обжалвала постановения акт. Поправката може да бъде инициирана както от някоя от страните, така и служебно от съда без това да е ограничено във времето, тъй като правният мир не търпи актове, неотговарящи на данните по делото и волята на съда.

Въззивният съд приел за неоснователен и довода за недопустимост на първоинстанционното решение по съображения, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл с нарочен диспозитив по претенцията на ищеца по чл. 537, ал. 2 ГПК, макар да е направена такава констатация на стр. 2 от същото. Посочил, че от данните по делото следва да се приеме, че иск с правно основание чл. 537 ГПК не е бил предявен, поради което съдът не е дължал произнасяне по такъв, независимо че такова искане е посочено като заявено.

Въззивният съд приел за несъответстващо на данните по делото твърдението на ответниците /сега касатори/ във въззивната жалба, че ищецът в исковата молба претендира ответниците да не са собственици на 8 броя паркоместа в подземен гараж, които не представляват самостоятелни обекти по смисъла на ЗС и ЗУТ, а съдът се е произнесъл в диспозитива относно собствеността на 1/4 ид. ч. от подземен гараж с площ от 219.74 кв. м. Видно е от петитума на исковата молба от 11.12.2010 г., че ищецът е поискал да бъде признато за установено, че ответниците Д. С. и П. С. не са собственици на 1/2 ид. ч. от подземен гараж със застроена площ от 219.74 кв. м., състоящ се от 8 паркоместа и място за маневриране с площ от 79.59 кв. м. С оглед заявеното от ищеца по-късно установяване след справка в Агенцията по вписванията, че на 16.02.2011 г. ответниците са сключили н. а. № .../16.02.2011 г. за поправка на н. а. № .../26.08.2010 г., като посочената в същия идеална част от 1/2 да се чете 1/4 идеална част, ищецът е конкретизирал, че отрицателният установителен иск се отнася до 1/4 ид. ч., а не до 1/2 ид. ч. от имота. Предвид изложеното въззивният съд заключил, че липсва несъответствие между търсената защита и постановеното по делото съдебно решение.

Въззивният съд приел за неоснователни доводите за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на правен интерес от обективното кумулативно съединяване на положителния и отрицателния установителен иск за собственост, както и за недопустимост поради липса на активна и пасивна легитимация на страните.

Ищецът „Вавилон 2001“ ЕООД твърди, че е собственик по силата на учредено в негова полза и осъществено право на строеж, а ответниците Д. С. и П. С. твърдят, че са собственици по силата на разпоредителна сделка - договор за замяна, като техният праводател, в качеството му на собственик на идеални части от земята, е придобил по силата на приращението идеални части от правото на собственост върху гаража, които им прехвърлил.

Въззивният съд посочил, че обемът на отстъпеното право на строеж се определя от съдържанието на договора или на административния акт, с който то е учредено. Построеното извън тези рамки, макар и на основание утвърден архитектурен проект и издадено строително разрешение, е собственост или на собственика на земята, или на притежателя на правото на строеж, с оглед на това дали то може да се обособи юридически като самостоятелен обект на собственост или не - когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на земята по приращение на основание чл. 92 ЗС, а когато не е самостоятелен обект, става собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 или 98 ЗС. Съдът посочил, че когато е предвидена площ за паркиране в подземен етаж, но без изграждане на отделни гаражи с оградни стени, а са обособени само паркоместа, обект по смисъла на пар. 5, т. 39 от ДР на ЗУТ е целият паркинг, независимо дали е наименован така или като гараж по проекта, защото паркоместата не са самостоятелен обект на собственост - те представляват необособена и несамостоятелна реална част от обект в сграда или урегулиран поземлен имот.

По делото е установено, че с н. а. № .../12.08.2005 г. в полза на „Вавилон 2001“ ЕООД е учредено право на строеж за изграждането на жилищна сграда, състояща се от сутерен, партер, пет жилищни етажа и тавански жилищен етаж, с разгъната застроена площ 2 660 кв. м. и гаражи с разгъната застроена площ 105 кв. м. Договорът е сключен в изискуемата от чл. 18 ЗЗД нотариална форма, а правото на строеж е реализирано в срока по чл. 67 ЗС.

Въззивният съд определил като спорни по делото въпросите дали гараж № 1 с разгъната застроена площ 294.35 кв. м. е изграден в рамките на учреденото вещно право и представлява ли същият самостоятелен обект, който може да бъде придобит по силата на приращението от собствениците на земята и налице ли е идентичност между този гараж и подземен гараж със застроена площ 219.74 кв. м.

Въззивният съд приел, че правото на строеж е упражнено в границите на н. а. № .../12.08.2005 г. За този извод се позовал на приетото във въззивното производство заключение на техническа експертиза на вещото лице инж. Ч., според което основната жилищна сграда е с разгъната застроена площ 1 976.59 кв. м., а административната сграда от допълващото застрояване /надземни гаражи и офиси/ - 103.80 кв. м., като общата разгъната застроена площ на двете сгради без прохода от 50.78 кв. м. /покрито отворено пространство/ е 2 080.39 кв. м. Съдът се е позовал и на заключенията на техническата експертиза, приети от първоинстанционния съд, и приел, че достъпът до гаража се осъществява от две места: за автомобилите - през покрит проход до вътрешния двор и оттам чрез товарен подемник, а за хора - от входа на сградата по вътрешно двураменно стълбище от кота 0.00 м, като не е установено наличие на друго стълбище от кота ниво тротоар. Вещото лице инж. Ч. е установила, че автомобилът се вкарва през двор и асансьорът слиза на кота -2.63 и тогава се ползва гараж през голям асансьор, който се намира в партерния етаж на 7-етажната сграда, като няма друг подход.

От заключението на тройната техническа експертиза е установено, че гаражът не е изграден като самостоятелна сграда „подземен гараж“, а е част от жилищната сграда с магазини, гаражи, ателиета и подземни гаражи, представлява самостоятелен обект от жилищната сграда, ситуиран е в сутерена на сградата и съгласно одобрените проекти е предвиден като част от сутеренния етаж, има идеални части от общите части на сградата - вход /проход/, стълбище, покрив, инсталации и др., обхваща част от сградата и целия двор. Вещото лице инж. Ч. пък е определила спорния гараж като подземен етаж, който има самостоятелно предназначение, самостоятелно местоположение и самостоятелно наименование, посочила е, че има стълбище, което се свързва с магазините и се изкачва на горния етаж и освен с асансьора не може да се влезе по друг начин в подземния гараж; има два вида стълбища - едното през магазина надолу към подземния етаж, където е склад, и друго - вдясно на прохода за жилищната сграда.

От заключението на тройната техническа експертиза е установено, че подземният гараж обхваща част от сградата и целия двор.

В заключението на вещото лице инж. Ч. е посочено, че гаражът е разположен под свободната дворна площ на поземления имот и попада извън основите на жилищната сграда - попада под административната сграда от допълващото застрояване и под свободната дворна площ, а седеметажната масивна жилищна сграда попада извън очертанието на подземния гараж, който уплътнява вътрешната част на поземления имот по имотни и регулационни граници. Изяснено е, че свободната дворна площ е 102 кв. м. и се формира като разлика между застроената площ на административната и седеметажната сгради и общата площ на поземления имот /последното уточнено и допълнено от съда/, като основната сграда е с площ 278 кв. м., а административната - 116 кв. м. С оглед на това е заключено, че гаражът е по-голям в свободната дворна площ, тъй като е 302 кв. м. и е под земята и влиза под административната сграда. Съдът посочил, че не споделя този извод, тъй като същият противоречи на логическите и математическите правила. Като съобразил математическия сбор от площта на основната жилищна сграда - 223.34 кв. м., на административната сграда- 103.80 кв. м., на прохода - 50.78 кв. м., на неограденото покрито пространство - 10.20 кв. м. и на ограденото непокрито пространство - 4.70 кв. м., а на подземния гараж - 302.96 кв. м., съдът достигнал до извода, че свободното пространство извън застроената площ на поземления имот възлиза на 103.18 кв. м., при което необоснован се явява изводът на вещото лице, че подземният гараж е разположен под /неправилно записано „върху“/ административната сграда и свободната площ, изцяло извън основната жилищна сграда. Това е така, защото сборът от площта на административната сграда и свободната площ възлиза на 206.98 кв. м., а при геодезическото заснемане е установено, че площта на подземния гараж възлиза на 302.96 кв. м. От изложеното и предвид установеното по делото, че подземният гараж се разполага под повърхността на кота 0.00 на терена, в рамките на поземления имот и без да излиза извън неговите имотни и регулационни граници, логически следва, че част от подземния гараж се разполага под терена, върху който е изградена основната жилищна сграда. Този извод съответства на заключението на тройната техническа експертиза, съгласно което подземният гараж обхваща част от жилищната сграда и целия двор, поради което и представлява самостоятелен обект в нея, разположен на сутерена, а не е самостоятелна сграда. Съдът посочил, че в подкрепа на изложеното е и издаденото разрешение за строеж, което е за изграждането на една неделима жилищна сграда с подземни гаражи, а не за две отделни сгради. На този извод не противоречи установеното по делото, че подземните гаражи са със самостоятелна стоманено-бетонна конструкция, отделена на дилатационна фуга от основната сграда, тъй като вещите лица са изразили становище, споделено от съда, че отделянето с противоземетръсна шайба се налага с оглед антисеизмичната устойчивост на сградата.

Извод, че подземните гаражи не са самостоятелна сграда, а са самостоятелен обект, представляващ част от основната сграда, съдът формирал и като съобразил наличието на идеални части от общите части на седеметажната сграда, на товарен асансьор, разположен на партерния етаж на тази сграда, покрит проход и стълбище, разположени също в нея, липсата на отделно стълбище от кота ниво тротоар към подземния гараж.

Съобразно така установеното въззивният съд приел, че подземният гараж е самостоятелен по своя характер и предназначение обект, представляващ част от жилищната сграда и разположен в сутерена на същата и намерил за неоснователно твърдението на ответниците, че се касае за отделен и самостоятелен строеж, извън учреденото в полза на ищеца право на строеж. Спорният гараж е изграден в рамките на учреденото вещно право на строеж на суперфициарния собственик, поради което се явява негова собственост. Това изключва възможността собствеността да бъде придобита на основание чл. 92 ЗС от собствениците на земята, поради което и същите, в т. ч. Б. А. - праводател на ответниците /сега касатори/, не е придобил собствеността върху 1/4 ид. ч. от гаража по приращение. Ето защо и ответниците не са придобили собствеността върху процесната 1/4 ид. ч. от подземен гараж с площ от 219.74 кв. м.

Въззивният съд приел за необосновани възраженията на ответниците за липса на идентичност между гараж № 1 с площ 294.35 кв. м. и подземен гараж със застроена площ 219.74 кв. м., тъй като вещите лица от техническите експертизи, приети от първоинстанционния съд, категорично са установили идентичност между гараж № 1, описан в н. а. № ..../2008 г., и подземен гараж със застроена площ от 219.74 кв. м., описан в н. а. № .../2010 г. По оплакването за липса на идентичност по площ на посочените гаражи съдът отбелязал, че при съпоставка на двата нотариални акта се установява, че описаният в н. а. № .../2008 г. гараж № 1 на кота -2.60 и кота -0.10, целият с разгъната застроена площ 294.35 кв. м., обхваща и обслужващите помещения - подемник на кота -0.10 и на -2.60 и машинно помещение на подемника, а описаният в н. а. № ...../2010 г. подземен гараж със застроена площ 219.74 кв. м. обхваща само подземната част на кота -2.60 и място за маневриране, като описаните в двата нотариални акта паркоместа съвпадат. Това налага извод, че разликата в площта се дължи именно на разликата във вида и броя на помещенията, които са включени в подземните гаражи, идеални части от собствеността върху които претендират страните по делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК.

На първо място в изложението касаторите сочат: „Правни въпроси от значение изхода на делото, които са включени в предмета на спора и обуславят правните изводи на съда“.

Първият въпрос е: допустимо ли е в съдебното решение правните изводи на съда в мотивите относно притежаваните от една от страните идеални части от процесния недвижим имот вместо с цифри /числа/ да се означават със знаци /букви/ на чужд език, като по този начин в съдебния акт липсват мотиви досежно цифровата стойност на ид. част, по които се е произнесъл въззивният съд, вместо да е обратното, което е нарушение на императивната норма на чл. 4 ГПК.

За да поставят този въпрос, касаторите твърдят, че при изписването на идеалните части на стр. 5, 6 и 9 от мотивите към обжалваното решение въззивният съд е използват букви на чужд език, а именно S и j. Твърдението не отговаря на данните по делото, тъй като при прегледа на въззивното решение не се установява идеалните части да са изписани по описания начин. Като поставен при предпоставка, която не е налице, въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос е: допустимо ли е въззивният съд да не зачете влязъл в сила съдебен акт на друг съд по чл. 297 ГПК, а именно прекратително определение от 28.03.2012 г. на СГС 1-13 с-в, по по-рано заведеното и прекратено гр. д. № 14381/2010 г., по което ищецът е направил отказ от идентичен иск. Свързан с така поставения въпрос е третият въпрос: допустимо ли е въззивният съд в мотивите на съдебното решение да констатира ОФГ в друг съдебен акт - влязло в сила определение от 28.03.2012 г. на СГС, 1-13 с-в, по гр. д. № 14381/2010 г., по чл. 297 ГПК, постановено от друг съд, по друго дело, приключило с отказ от иск, и то извън инстанционния съдебен контрол, като правомощие на въззивния съд.

Въпросите са поставени във връзка с мотивите към обжалваното решение, според които при прекратяване на производството по гр. д. № 14381/2010 г. Софийският градски съд е допуснал очевидна фактическа грешка, като е прекратил делото на основание чл. 233 ГПК поради отказ от исковете вместо поради оттеглянето им, каквото е било изявлението на ищеца и каквато е била е волята на съда. Така мотивирани, и тези въпроси не отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като това съображение на въззивния съд е изложено като допълнително. Решаващо е другото съображение, че по гр. д. № 14381/2010 г. на Софийския градски съд ищецът е търсил защита, различна от защитата, предмет на настоящото производство. По тази причина съдът е приел за неоснователен довода на ответниците /сега касатори/ за недопустимост на първоинстанционното решение поради повторно предявяване на искови претенции по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Четвъртият въпрос е: допустимо ли е при предявен от ищеца иск за установяване право на собственост на 88.8889% ид. ч. от гараж № 1 /като самостоятелен обект на право на собственост/, въззивният съд да обуславя правните си изводи в мотивите, че подземният гараж е самостоятелен по своя характер и предназначение обект, но представлява част от жилищна сграда, разположен в сутерена, без да впише припадащите се ид. части от сградата за същия самостоятелен подземен гараж.

Така поставен, въпросът е свързан с правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби. Освен това този въпрос може да бъде поставен не от ответниците, а от ищеца по делото, ако същият твърди, че съдът не се е произнесъл по целия предмет на предявеното за защита субективно материално право.

Петият въпрос е: подземният гараж в жилищна сграда - етажна собственост, обща част ли е на жилищната сграда по предназначение или е самостоятелен обект и може да принадлежи на лица, различни от етажните собственици, които не притежават други имоти в същата сграда. Въпросът е поставен при предпоставка, която не е обсъждана в мотивите към обжалваното решение, а именно дали спорният обект представлява обща част на сградата - етажна собственост. Ето защо по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Шестият въпрос е: допустимо ли е въззивният съд и в правомощията на съда ли е да уточнява и допълва заключение на вещото лице, прието от същия като обективно, безпристрастно и компетентно изготвено. Въпросът изхожда от мотивите към обжалваното решение в частта, в която, при обсъждане заключението на вещото лице инж. Ч. въззивният съд е отказал да приеме извода на експерта относно местонахождението на спорния подземен гараж като изцяло извън основната жилищна сграда. С това обаче съдът не е уточнил, нито допълнил заключението, както твърдят касаторите, а е извършил математически изчисления, основавайки се на дадените от вещото лице данни. Ето защо въпросът не отговаря на общото основание по чл. 280, ал 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Тази предпоставка липсва и при поставянето на седмия въпрос: „допустимо ли е въззивният съд да приема заключение на вещо лице като обективно, безпристрастно и компетентно изготвено и от друга страна да не го възприема, без да впише това в мотивите на решението“. Видно е от мотивите, че въззивният съд е посочил именно това - кой от изводите на вещото лице не споделя и по какви съображения.

Осмият въпрос: „допустимо ли е присъединяване по чл. 97 ЗС на по-голямата площ на подземния гараж от 302 кв. м. към по-малката площ от 34 кв. м. /която се намира в основите на жилищната сграда/, когато подземният гараж е самостоятелен обект по пар. 5, т. 39 от ДР на ЗУТ, със самостоятелен вход, отделен от входа на жилищната сграда“, не е свързан с решаващите мотиви към обжалваното решение и затова не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е разглеждал хипотезата на чл. 97 ЗС, когато е изразил становище по въпроса: как се определя вещноправният режим на допълнително построеното, когато е надхвърлен обемът на учреденото право на строеж, при което е посочил, че когато изграденото представлява самостоятелен обект по строителните правила и норми, приложение ще намери разпоредбата на чл. 92 ЗС, а когато извършеното не представлява такъв обект, следва да се приложи правилото на чл. 97 ЗС. Този принципен въпрос обаче не стои в хипотезата, пред която страните са изправени, тъй като въззивният съд е приел, че в случая правото на строеж е упражнено в рамките на предвиденото между страните по договора за учредяване право на строеж в полза на ищеца.

Същият извод се налага и по отношение на деветия въпрос: „допустимо ли е разрешението за строеж /като административен акт по чл. 148 и сл. ЗУТ/ да има по-голяма правна сила и доказателствена тежест в гражданския процес от договора за суперфиция с н. а. № .../2005 г. /чл. 9 вр. чл. 20а ЗЗД/, в който не е уговорено изграждането на подземен гараж“. За да прецени дали обемът на учреденото право на строеж е спазен, въззивният съд е изходил от клаузите на договора за суперфиция, сключен с н. а. № .../2005 г., а не от разрешението за строеж. На него съдът се е позовал, само за да мотивира извода си защо подземният гараж представлява самостоятелен обект в жилищната сграда, разположен на сутерена, а не е самостоятелна сграда, като е посочил, че то е за изграждането на една неделима жилищна сграда с подземни гаражи, а не за две отделни сгради.

Същото разрешение следва да се даде и на десетия въпрос: „допустимо ли е /чл. 130 ГПК/ съдът да допуска до разглеждане положителен и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за право на собственост, когато ищецът не представя легитимиращ документ за собственост на недвижим имот при условията на чл. 77 ЗС и т. 1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС“. Въззивният съд е приел, че ищецът се легитимира за собственик с договора за учредяване право на строеж, който е сключен в изискуемата от чл. 18 ЗЗД нотариална форма, и предвид установеното в хода на процеса, че правото на строеж е реализирано в срока по чл. 67 ЗС и в рамките на учреденото.

Единадесетият въпрос е: допустимо ли е след образуване на делото по предявен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК с искова молба от 11.12.2010 г., с уточнителна молба от 07.02.2011 г. /която е осма по ред/ съдът да приема за разглеждане нов иск /положителен установителен иск за собственост/, който не е предявен от ищеца по реда на чл. 125 ГПК с отделна искова молба, както и няма изменение на иска по чл. 214 ГПК; не следва ли въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение в тази му част.

Данните по делото не дават основание да се приеме тезата на касаторите за недопустимост на обжалваното въззивно решение и на потвърдения с него съдебен акт като постановени по непредявен иск. Исковата молба с вх. № 60546/11.12.2010 г., въз основа на която е образувано гр. д. № 60656/2010 г. на Софийския районен съд, съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава предявеният с тази молба отрицателен установителен иск за собственост на подземен гараж с площ от 219.74 кв. м. С последващата молба, подадена по повод указания на съда за отстраняване на допуснати нередовности, ищецът е заявил, че предявява и положителен установителен иск за претендираното от него право на собственост в размер на 88.8889% ид. ч. от гараж № 1 с площ от 294.35 кв. м., идентичен с гаража, предмет на отрицателния установителен иск. С постъпването на тази молба в съда положителният установителен иск се счита предявен - чл. 125 ГПК. Разпоредбата на чл. 214 ГПК в случая е била неприложима, тъй като извършеното от ищеца процесуално действие не съставлява изменение на иска. Процесът е бил валидно учреден и за съда е възникнало задължение да се произнесе по обективно съединените искове. Диспозитивът на съдебния акт съответства на заявените спорни права, поради което постановеното първоинстанционно решение, както и актът на въззивния съд, не подлежат на обезсилване.

На второ място касаторите са записали: „Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК“.

Като въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС / чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /, е посочено, че атакуваното въззивно решение противоречи на т. 1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Според касаторите противоречието се състои в обстоятелството, че ищецът в исковата молба, както и в процеса по делото /пред СГС и САС/ не е доказал самостоятелно право на собственост върху подземния гараж /процесен имот/ - въззивният съд не е установил, а ищецът не е посочил придобивните способи на правото на собственост върху процесния имот съгласно чл. 77 ЗС и няма легитимиращ документ при условията на чл. 77 ЗС; ищецът не е представил доказателства за владение на процесния имот, без да се съобрази, че по делото има изпълнителен лист за въвод във владение на ответниците за същия имот; не е налице преюдициално значение за самостоятелно субективно право на ищеца, който преди това е направил отказ от иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу същите ответници, по друго дело, на същото основание и за същия имот; ищецът не е установил и доказал правния си интерес за предявяване на отрицателния установителен иск, както и правото на собственост за водене на положителния установителен иск, не е доказал фактите, от които произтича правният му интерес; въззивният съд недопустимо приел, че разрешението за строеж замества придобиването на собствеността по чл. 77 ЗС; въззивният съд не обсъдил в детайли и по същество н. а. № ..../2005 г., като дописал и допълнил договора за учредяване право на строеж, с което излязъл извън правомощията си като съдебен орган; въззивният съд се оставил да бъде въведен в заблуждение от ищеца с представяне на нотариални актове, които нямат за предмет спорния имот /н. а. № .../2008 г., н. а. № .../2007 г., н. а. № .../2007 г., н. а. № .../2009 г., н. а. № ..../2009 г./, които не са обсъдени от съда, който в противен случай е щял да стигне до извода, че за ищеца въобще не съществува материално право на собственост, поради което и на основание чл. 27, ал. 1 ГПК ищецът не може да бъде процесуално правоспособен, защото не е правоспособен по материалното право.

Така обосновано, поддържаното от касаторите противоречие с тълкувателния акт не е налице. При спазване постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС ищецът е доказал наличието на самостоятелно право върху 88.8889% ид. ч. от спорния гараж, което произтича от клаузите на н. а. № .../2005 г. /съставляващо придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС/ и установените по делото факти за осъществяване на правото на строеж в рамките на учреденото и в законоустановения срок, а оспорването на това право в размер на 1/4 ид. ч., на колкото възлизат претендираните от ответниците права, обуславя правния му интерес от водене на делото. Процесуалната правоспособност на ищеца е налице /чл. 27 ГПК/. О. в полза на ответниците въвод във владение не изключва правния интерес на ищеца от предявяване на установителен иск според приетото в тълкувателното решение. Не се разкрива пречка по чл. 233, изр. 2-ро ГПК, тъй като въззивният съд е приел, че по предходно дело ищецът е оттеглил иска си, а не е направил отказ от него. Останалата част от изложеното от касаторите не касае приложението на тълкувателното решение, а правилността на въззивното решение, която е извън предмета на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

По-нататък в изложението касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в предходна редакция /съгласно публикацията в ДВ, бр. 47/2009 г./, но тъй като не сочат противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз, а се позовават на практика на Върховния касационен съд, следва да се счете, че поддържат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

1. Касаторите представят решение № 628/05.10.2010 г. по гр. д. № 1684/2009 г. на ВКС, І-во г. о., според което искът се счита предявен с постъпването на исковата молба в съда; въвеждането на нови обстоятелства и нов петутим е предявяване на нов иск, което следва да се направи по реда на чл. 125 и сл. ГПК. Сочат, че в разглеждания случай с първоначалната искова молба не е предявен положителен установителен иск, който е следвало да бъде предявен с отделна искова молба по реда на чл. 125 ГПК.

Поддържаното противоречие не е налице. В отговора на единадесетия въпрос, поставен в графата „Правни въпроси от значение изхода на делото, които са включени в предмета на спора и обуславят правните изводи на съда“, е прието, че положителният установителен иск за собственост е предявен с молбата, подадена в изпълнение указанията на първоинстанционния съд за отстраняване нередовности на исковата молба, с което разпоредбата на чл. 125 ГПК е била спазена. Спазено е изискването и на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК - обстоятелствата, на които се основава положителният установителен иск, са изложени както в първоначалната искова молба при обосноваване на правния интерес от предявяване на отрицателния установителен иск, така и в последващата молба. Всичко това означава, че положителният установителен иск е предявен съобразно изискванията на процесуалния закон и в съотвествие с установената съдебна практика. Не се установява нарушение и на изискването на чл. 131, ал. 1 ГПК за изпращане на преписи от исковата молба заедно с приложенията на ответника, независимо, че в съобщенията до ответниците, приложени на л.л. 19 и 20 по гр. д. № 5135/2011 г. на Софийския градски съд, е записано, че се изпращат преписи от молба вх. № 49356/31.05.2011 г. /подадена по повод указания на градския съд по редовността на исковата молба/, а първоначалната искова молба вх. № 60546/11.12.2010 г. и последващата молба не са описани. Видно от записаното, подаденият от ответниците /сега касатори/ отговор по чл. 131, ал. 2 ГПК /л.л. 24-34 по гр. д. № 5135/2011 г. на Софийския градски съд/ е както на молба вх. № 49356/31.05.2011 г., така и първоначалната искова молба. Действително, последващата молба, с която положителният установителен иск е предявен, не е посочена, но от изложеното становище по допустимостта и основателността и на двата иска - положителен и отрицателен, следва категоричният извод, че ответниците са били запознати и с тази молба и са осъществили правото си на защита и по предявения с нея положителния установителен иск.

2. С решение № 360/13.06.2014 г. по гр. д. № 796/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., е прието, че недопустимостта на съдебния акт е свързана с пречки за надлежно развитие и разрешаване на правния спор, поради което е невъзможно при подобен порок произнасяне по съществото на спора; ето защо въззивната инстанция след обезсилване на недопустимото решение също не може да разгледа материалноправния спор, а с оглед порока дължи връщане на делото на същия съд, изпращане на делото на компетентен съд или прекратяване на производството. Тази практика на ВКС касаторите свързват с тезата си за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 297 и 299 ГПК, който не е зачел влязлото в сила определение от 28.03.2012 г. по гр. д. № 14381/2010 г. на Софийския градски съд за прекратяване на производството по искове, предявени от „Вавилон 2001“ ЕООД срещу Д. С. и П. С.. Както вече бе посочено, въззивният съд е приел, че процесуалното действие на ищеца е за оттегляне на исковете, поради което не съществува пречка за повторното им предявяване, а не за отказ от исковете, но което е по-съществено, прието е, че предметът на търсената по предходното дело защита е различен от предмета на защитата по настоящото дело. Ето защо не се касае за повторно заведено дело, съставляващо пречка за допустимостта на производството и вменяващо задължение на съда съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК служебно да го прекрати. Поддържаното противоречие с практиката на ВКС не е налице.

3. С решение № 90/05.05.2011 г. по гр. д. № 846/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че предметът на доказване и при положителния, и при отрицателния установителен иск е един и същ, а именно ищецът следва да докаже притежанието на правата, с които в исковата молба е обосновал правния си интерес, с което ще установи материалната си легитимация да се намеси в чужда правна сфера, отричайки правата на ответника и само ако установи наличието на тези права, съдът ще пристъпи към разрешаването на спора. Противоречието с това решение касаторите обосновават с твърдението си, че в случая липсва активна легитимация на ищеца за процесния имот, защото липсва придобито от него право на собственост - с договора, сключен с н. а. № .../2005 г., в полза на ищеца е учредено право на строеж за допълващо застрояване /гаражи от 105 кв. м. над повърхността на терена/, а не за изграждане на подземен гараж. Твърдяното противоречие не е налице, защото въззивният съд е приел, че учреденото на ищеца право на строеж е за изграждането именно на подземния гараж, което обуславя и неговата активна легитимация за защита на собствеността на процесния имот.

4. Според решение № 8/05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, І-во г. о., когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи или фактическите констатации на вещото лице са неясни или противоречиви, съдът има задължение съгласно чл. 201 ГПК да постави допълнителна задача на вещото лице или да допусне повторна експертиза. Хипотезата, пред която страните са изправени, е различна. Въззивният съд е приел, че заключението на вещото лице инж. Ч. е обективно, безпристрастно и компетентно изготвено, т. е. не е съществувала пречка то да бъде обсъдено като доказателство, заедно с другите доказателства по делото /чл. 202 ГПК/. Когато обаче е обсъждал отделните фактически констатации /които не са били нито неясни, нито противоречиви/, въззивният съд, вземайки предвид дадените данни, е извършил математически операции, които не са били извършени от вещото лице, поради което не може да се приеме, че е изменил, допълнил или уточнил заключението, както твърдят касаторите.

5. С решение № 316/20.05.2013 г. по гр. д. № 217/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е даден отговор на правния въпрос: построеното извън рамките на учреденото право на строеж, макар и на основание утвърден архитектурен проект и дадено строително разрешение и което има юридическо основание да бъде самостоятелен обект, придобива ли се по приращение от собственика на земята. Отговорът на този въпрос, че построеното извън рамките на договора, с който правото на строеж е учредено, се придобива по приращение от собственика на земята, ако има юридическо основание да бъде самостоятелен обект, е израз на трайната и последователна практика на ВС и ВКС. Ето защо не е съществувала пречка въззивният съд да се позове на това решение, независимо, че то е постановено в хипотеза на спор относно собствеността на таванско помещение, а не на подземен гараж, какъвто е разглежданият случай. Становището на касаторите, че съдът се е позовал на неотносимо решение, като по този начин се стига до обратно тълкуване на правна норма, е правно несъстоятелно.

6. Въззивното решение не противоречи и на решение № 36/06.03.2015 г. по гр. д. № 4994/2014 г. на ВКС, І-во г. о., според което, за да разреши спора за собственост, съдът трябва на първо място да установи дали правата, които предявяват страните, се отнасят за един и същ обект. В разглеждания случай такава идентичност е установена, а дали фактическите констатации, направени от въззивния съд, съответстват на събраните по делото доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на въззивното решение, която е извън предмета на производството по селекция на касационните жалби по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Извън този предмет е и твърдяната от касаторите нищожност на н. а. № ..../2008 г.

7. Касаторите се позовават на решение № 189/06.01.2015 г. по гр. д. № 2640/2014 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 1197/03.11.2008 г. по гр. д. № 3338/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 1474/09.01.2009 г. по гр. д. № 6441/2007 г. на ВКС, V-то г. о., решение № 602/26.06.1993 г. по гр. д. № 165/1992 г. на ВС, І-во г. о., решение № 96/07.03.2012 г. по гр. д. № 1148/2010 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 61/13.02.2012 г. по гр. д. № 291/2011 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 517/02.06.2009 г. по гр. д. № 2340/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Те са израз на трайната и непротиворечива съдебна практика, че обемът на отстъпеното право на строеж се определя от съдържанието на договора или на административния акт, с който е учредено; когато изграденото в повече е самостоятелен обект, то става собственост на собственика на земята по приращение на основание чл. 92 ЗС, а когато не е самостоятелен обект, съдът следва да установи неговия правен статут с оглед възможността да бъде придобит от притежателя на правото на строеж на основание чл. 97 и чл. 98 ЗС. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази съдебна практика, защото фактическите констатации по делото сочат, че правото на строеж е упражнено в границите на учреденото в полза на суперфициаря /ищеца/ с договора, сключен с н. а. № .../2005 г., като процесният гараж е самостоятелен по своя характер и предназначение обект, но представлява част от жилищната сграда, предмет на суперфицията. За обосноваване на този извод въззвният съд се е позовал на заключението на тройната техническа експертиза и не е споделил извода на вещото лице инж. Ч., че процесният гараж е изцяло извън основната жилищна сграда. За целта е извършил собствени математически изчисления, като не се установява те да са в нарушение на математически и логически закони, както твърдят касаторите, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. А щом е установено, че изграденото не е в повече от учреденото с договора, то няма основание придобитото от суперфициаря право да бъде отречено.

8. Касаторите се позовават на решение № 1575/12.10.2009 г. по гр. д. № 1907/2009 г. на Пловдивския окръжен съд, 6 гр. с-в, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 88/01.02.2010 г. по гр. д. № 81/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Това определение е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Касаторите се позовават и на решение № 602/26.06.1993 г. по гр. д. № 165/1992 г. на ВС, І-во г. о., и сочат, че в противоречие с тази практика въззивният съд е приел, че подземният гараж е „самостоятелен по своя характер и предназначение обект, но представляващ част от седеметажната жилищна сграда“, поради което кой знае как е станал идеална част от общите части на същата седеметажна сграда. Прегледът на мотивите към обжалваното решение показва, че въззивният съд не е формирал извод в посочения смисъл, а именно спорният гараж да е част от общите части на жилищната сграда, а и в решението от 1993 г. не е разгледана такава хипотеза.

9. В решение № 648/29.06.2011 г. по гр. д. № 915/2009 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че възникването на вещното право на строеж и индивидуализацията на имота, който ще бъде собственост на суперфициаря, се извършва с нотариалния акт; в него се посочва и обемът на отстъпеното право на строеж; всяко отклонение от договореното в нотариалния акт налага извод или за допусната грешка, която следва да се отстрани с друг нотариален акт, или за това, че не е възникнало правото на собственост, което се учредява само с формален договор. Въззивното решение не противоречи на тази съдебна практика, тъй като в хипотезата, пред която страните са изправени, правото на строеж е учредено с нотариален акт, а позоваването на чл. 98, ал. 2, т. 3 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони е с оглед обосноваване извода на въззивния съд, че обект на суперфицията е целият паркинг, независимо дали е наименован така или като гараж по проекта, предвид съдебната практика, че паркоместата, обособени в него, не са самостоятелен обект на собственост.

10. С решение № 98/06.04.2012 г. по гр. д. № 899/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е прието, че гаражът е самостоятелен обект на правото на собственост, а не представлява обслужващо помещение към жилище, намиращо се в същата сграда - етажна собственост, и може да бъде притежаван от дадено лице, без то да притежава жилище в същата сграда, както и да бъде предмет на прехвърлителни сделки. Не се констатира противоречие между това решение и обжалвания съдебен акт, в който въззивният съд също е приел, че гаражът представлява самостоятелен обект и не е приемал, че е обща част на жилищната сграда, както твърдят касаторите. Съдът е обсъдил и начина на изграждането на подземния гараж като отделен на дилатационна фуга от жилищната сграда, но е посочил, че това не променя извода, че е самостоятелен обект, разположен на сутерена на основната сграда. Тъй като е приел, че гаражът е придобит от суперфициаря, въззивният съд не се е произнасял по въпросите дали гаражът може да бъде притежаван от лице, което не притежава жилище в същата сграда, и дали може да бъде предмет на прехвърлителни сделки. Поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване не е налице.

11. Според решение № 22/02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, І-во т. о., в случай, чe с въззивната жалба или с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК страната не е релевирала конкретни искания, доводи и възражения, то въпросът дали за въззивния съд съществува задължение да ги обсъди в мотивите си, не стои.

Касаторите сочат, че въззивният съд не се е произнесъл по съдържащото се във въззивната жалба оплакване за нарушение от първоинстанционния съд на чл. 178, ал. 2 ГПК, предвид констатираната разлика между представения от ищеца и приет като доказателство архитектурен проект от 14.04.2008 г. за гараж № 1 и оригинала, представен по реда на чл. 183 ГПК, в който имало добавки между редовете. Въззивната жалба съдържала и друго оплакване, а именно по приетото от първоинстанционния съд, че подземният гараж е изграден в съответствие с идеен проект от 31.05.2006 г., който обаче е „преработка“ без съгласието и подписите на учредителите на правото на строеж, като е пренебрегнал факта, че учредяване правото на строеж с н. а. № ..../2005 г. е по идеен проект от 27.07.2005 г.

За да е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, е необходимо касаторите да посочат дали неизпълнението на задължението за обсъждане на оплакванията във въззивната жалба е свързано с решаващ извод на въззивния съд. В случая касаторите не са посочили във връзка с кой решаващ извод се позовават на противоречие на въззивното решение със съдебната практика, предвид на което касационното обжалване не може да бъде допуснато. Освен това- установява се, че разликата между представеното копие, находящо се на л. 194 по гр. д. № 5135/2011 г. на Софийския градски съд, и оригинала на архитектурен проект, представен в съдебното заседание на 30.05.2016 г. /л. 373 по същото дело/, е несъществена, тъй като се състои единствено в липсата на отбелязване в оригинала, че същият е приложение към договор за разпределяне ползването на съсобствен недвижим имот от 20.09.2008 г. между „Вавилон 2001“ ЕООД и В. В. Д.; в останалата си част проектът е идентичен. Що се отнася до наличието на проект от 31.05.2006 г., следващ този от 27.07.2005 г., съобразно който е учредено правото на строеж с н. а. № .../2005 г., то по делото е установено, че подземният гараж е предвиден по един и същ начин и по двата проекта от гледна точка на местоположение, конфигурация и граници, така че дори и това оплакване да бе обсъдено от въззивния съд, това не би променило крайния изход на спора.

12. Според решение № 684/28.09.2000 г. по гр. д. № 95/2000 г. на ВКС, І-во г. о., за да може едно лице да придобие право на собственост по отношение на построеното в чужд имот, собственикът на терена следва да отстъпи това свое право на третото лице чрез учредяване на суперфиция /чл. 63, ал. 1 ЗС/, в противен случай действа принципът на приращението /чл. 92 ЗС/; ако едно лице и изградило постройка върху чужда земя, без нейният собственик да му е учредил по надлежния ред право на строеж, собственик на постройката е собственикът на земята. Касаторите виждат противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика в това, че според въззивния съд правопораждащо за правото на собственост на ищеца е разрешението за строеж, въпреки че то е извън приложното поле на чл. 77 ЗС, в който не е предвидено, че разрешението за строеж е придобивен способ за право на собственост. Тази трактовка на мотивите към обжалваното решение не съответства на действителното им съдържание, според което правото на собственост на ищеца произтича от учредено в негова полза с нотариален акт и осъществено в рамките на учреденото право на строеж, а не от издаденото разрешение за строеж. Ето защо поддържаното противоречие не е налице.

13. Според решение № 1474/09.01.2009 г. по гр. д. № 6441/2007 г. на ВКС, V-то г. о., по приращение се придобива не само незаконно построен обект, а всяко подобрение, за което не е изключен принципът на приращението; собственикът на терена придобива по приращение и изграденото в отклонение от отстъпеното право на строеж. Като се позовават на това решение, касаторите твърдят, че въззивният съд е извършил погрешно граматическо и систематично тълкуване на нормите на чл. 5 ГПК и чл. 63 вр. чл. 92 ЗС, които са във връзка с действителната воля на страните по чл. 9 вр. чл. 20а ЗЗД, тъй като в договора за суперфиция, сключен с н. а. № ...../2005 г., не е уговорено построяването на обект подземен гараж, а само на гаражи - допълващо застрояване от 105 кв. м. над повърхността на земята, а не под повърхността на урегулирания поземлен имот. Поддържаното противоречие не е налице, тъй като на първо място въззивният съд е отхвърлил тезата на касаторите, като е приел, че построяването на подземния гараж е в рамките на учредената с нотариален акт суперфиция, и на второ място - не е налице отклонение от обема на отстъпеното право на строеж, за да се преценява кой субект е носител на правото на собственост на изграденото в отклонение. Позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е немотивирано.

Касаторите се позовават и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и излагат следното:

1. Въззивният съд в мотивите на атакуваното решение не е приложил чл. 297 ГПК /досежно влязлото в сила определение от 28.03.2012 г. на СГС, 1-13 с-в, по гр. д. № 14381/2010 г. по друго по-рано заведено дело, прекратено по чл. 233 ГПК поради отказ от иск от ищеца „Вавилон 2001“ ЕООД/;

2. Въззивният съд превратно е тълкувал и не е приложил чл. 92 ЗС /по изложени по-горе съображения/;

3. Въззивният съд не е приложил нормата на чл. 4 ГПК /въззивното решение съдържа неясни знаци, изписани на чужд език, досежно ид. части на недвижимия имот/;

4. Въззивният съд в мотивите на атакуваното решение е „уточнил и допълнил“ собственоръчно приетото заключение на СТЕ в нарушение на чл. 201 и чл. 202 ГПК;

5. Въззивният съд не е приложил чл. 269 ГПК - не е извършил проверка по валидността на първоинстанционното решение във вр. извършено нарушение по чл. 130 във вр. с чл. 125 ГПК от първоинстанционня съд относно произнасянето по нов иск, направен от ищеца с уточнителна молба, при висящо дело.

6. Въззивният съд не е приложил чл. 9 във вр. с чл. 20а ЗЗД досежно установяване действителната воля между страните по договора за суперфиция с н. а. № ..../2005 г., в който на ищеца „Вавилон 2001“ ЕООД не е учредено право на строеж за подземен гараж под повърхността на цялото УПИ и извън основите на жилищната сграда;

7. Въззивният съд не е приложил чл. 38, ал. 1 ЗС относно хипотетичните ид. части от жилищната сграда, които „се притежавали“ от ищеца от самостоятелния обект подземния гараж /който обаче не е за общо ползване/;

8. Въззивният съд превратно е приложил чл. 97 ЗС във вр. с чл. 5 ГПК, като, присъединявайки по-голяма площ от 302 кв. м. към по-малка площ от 34 кв. м. на един и същ самостоятелен обект, в противоречие на законите на логиката и математиката, и то без учредено право на строеж с н. а. № 35/2005 г.;

9. Въззивният съд не е приложил чл. 66, ал. 3 ЗС във вр. с пар. 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, като не е установил, че подземният строеж на отделен обект /подземен/ задължително изисква отделно учредяване право на строеж и отделно разрешение за строеж /по чл. 148 и сл. ЗУТ/.

Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по правен въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. В тълкувателния акт е разяснено, че обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен от касатора определящият изхода на делото въпрос, нито това може да стане като касационният съд изведе правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства. В разглеждания случай касаторите не са изпълнили това първо условие на закона - да формулират материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на заявения за разрешаване правен спор, а са изложили оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и на съдопроизводствени правила. Това обаче не представлява изпълнение на посоченото първо условие за допускане на жалбата до разглеждане по същество. Наред с това в тълкувателния акт са дадени разяснения какво се разбира под определящ изхода на делото правен въпрос, които не са съобразени при изготвяне на изложението. Същевременно е прието, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не го мотивират, а съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС то има предвид не неправилното решаване на даден конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна или са се променили обществените условия, при които е създадена и се налага осъвременяването й.

На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са въведени основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК.

Касаторите сочат, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд не е извършил проверка по валидността на първоинстанционното решение по реда на чл. 269 ГПК; след образуване на делото по предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК с искова молба от 11.12.2010 г., с уточнителна молба от 07.02.2011 г. /която е осма по ред/ първоинстанционният съд е приел за разглеждане нов иск /положителен установителен иск за собственост/, който не е предявен от ищеца по реда на чл. 125 ГПК с отделна искова молба, както и няма изменение на иска по чл. 214 ГПК. Както бе посочено по-горе в настоящите мотиви, не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо на сочените от касаторите основания, което да налага допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.

На следващо място касаторите сочат, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като е налице явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и логическа несвързаност на решението; въззивният съд не е обсъдил събрани по делото доказателства; не е направена преценка и анализ на събраните доказателства. Според тях очевидната неправилност се извлича и от текста на мотивите на решението при неговия прочит, като за обосноваване посочват същите съображения, които са развили при излагане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в т.т. 1-9.

В решение № 15/06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Изложените от касаторите доводи по съществото си са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Такива са и оплакванията за допуснати наушения на материалния закон и на съдопроизводствени правила, изложени в т.т. 1-9. Не се констатира и да е допуснато нарушение на правилата на формалната логика, нито логическа несвързаност на мотивите към обжалваното решение или явна необоснованост на същото. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 6 750 лева по договор за правна защита и съдействие серия А № 909751/27.08.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I-во г. о.