Определение № 512 от 07.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 895/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Р. Л. П. и В. К. П., двамата от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно решение № 266880 от 8.12.2021г. по в.гр.д. № 10691 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 99175 от 25.05.2020г. по гр.д.№ 4196/2019г. на СРС и вместо това е постановено друго,с което са осъдени да заплатят на С. И. И., на основание чл.86 ЗЗД, сумата от 25 147.02лв., мораторна лихва върху главница от 82 505лв. за периода 18.11.2015г.до 18.11.2018г. и са присъдени разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е преценил предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за основателен със следните мотиви: Безспорно е, че ищцата И. е закупила от ответниците П. недвижим имот, след което с влязло в сила на 23.01.2018г. съдебно решение договорът за покупко-продажба е бил развален, а ответниците осъдени да й върнат сумата от 82 043лв., от които 72 000лв. цена по разваления договор и 10 043лв., други вреди във връзка със същия. Изпълнителното дело, образувано във връзка със събиране на посочените суми е било прекратено на 1.07.2019г. Независимо от липсата на доказателства, установяващи кога е станало плащането на главницата и кога е получена отправена покана за заплащане на исковата сума, въззивният съд е приел, че може да счете за дата на получаване на поканата, датата на получаване на исковата молба по чл.189 ЗЗД за връщане на платената цена /31.12.2014г./, а за най-късна възможна дата за плащане на главницата, датата на прекратяване на изпълнителното дело – 1.07.2019г. Доколкото исковият период /18.11.2015г.-18.11.2018г./ попада между така очертаните времеви граници, съдът е приел за основателен предявения иск за заплащане на мораторна лихва върху вече платената главница. В представеното изложение, касаторката се позовава на всички основания за допустимост по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК като поставя следните четири въпроса: 1. Длъжен ли е съдът след като констатира нередовност, след проверката за редовност на исковата молба по чл.129, ал.1 и ал.2 ГПК, да съобщи на ищеца да я отстрани и ако това не бъде направено, да върне исковата молба, ведно с приложенията? 2. Длъжен ли е съдът да не приема уточнения след срока по чл.129, ал.3 ГПК?, 3. Длъжен ли е съдът да приеме предявеният иск за недопустим, след като ищецът не е изпълнил указанията за отстраняване на нередовността?, 4. Длъжен ли е съдът на основание чл.146 ГПК да посочи всички претендирани от страните права и всички направени възражения, както и да посочи кои права и обстоятелства се признават, постановявайки пълен и точен доклад? и 5. Длъжен ли е съдът в мотивите на акта си да посочи доводите и възраженията на страните, посочвайки точни и ясни мотиви, ползвайки правилата на формалната и правна логика? Твърди и очевидна неправилност, която обосновава с констатирани от съда нередовности, които не са били отстранени по надлежния ред. Позовава се на практика, която прилага. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от С. И. И., чрез процесуалния представител адвокат К., с който се оспорва нейната основателност. Счита постановения въззивен акт за правилен, във връзка с което излага съображения. Съобразно гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото нито един от поставените въпроси не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора, т.е. не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост. Първият поставен въпрос е свързан със задълженията на съда когато констатира нередовност, след проверката за редовност на исковата молба по чл.129, ал.1 и ал.2 ГПК, каквато хипотеза по делото не е възниквала. В случая, първата инстанция с проекта за доклад /вж.стр.15/ е дала указания на ищеца да конкретизира периода, за който се отнася предявената претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД и да посочи дали е заплатено задължението, върху което тя се претендира. След подаване на нарочна молба от 11.11.2019г., с приложени доказателства, съдът е приел, че дадените от него указания са изпълни, поради което е насрочил съдебно заседание и е постановил акта си. Въззивният съд също не е констатирал неизпълнение на дадени указания, поради което не е може да се счете за свързан с мотивите му поставеният въпрос относно необходимост от връщане на исковата молба поради неизпълнение на указания. Вторият и третият въпроси „длъжен ли е съдът да не приема уточнения след срока по чл.129, ал.3 ГПК“ и за задълженията на съда при неизпълнение от ищеца на дадените му указания за отстраняване на нередовността, също са несъотносими, защото релевантната хипотеза не е на направени след срока уточнения, а за направено в предоставеният от съда срок уточнение, в изпълнение на дадени указания, с което на основание чл.129, ал.5 ГПК подадената искова молба се счита за редовна от деня на подаването. Четвъртият и петият въпроси, касещи задълженията на първата инстанция във връзка с доклада по чл.146 ГПК и на въззивния съда по чл.235 ГПК, не са от значение за изхода на спора, защото съдилищата са процедирали в съответствие със законоустановените им задължения. Съгласно т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС, за да отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, поставеният материално правен или процесуално правен въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното дело, да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, а в случая това не е така. Доколкото именно въпросите, които отговарят на тези изисквания, определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, в случая касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед на изложеното, не се установява да е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК, доколкото съгласно установената практика „очевидна неправилност“ изисква постановеният съдебен акт да е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма да е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или да е приложена несъществуваща или отменена норма или грубо да са нарушени правилата на формалната логика, а настоящият случай не е такъв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд