Определение № 86 от 08.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2450/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „И. 07” ЕООД, представлявано от адв. И. Ч., срещу определение № 11896 от 15.09.2020г. по ч.гр.д. № 1988/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение от 15.01.2020г. по т.д. № 1362/2018г. на Софийски градски съд. С потвърденото първоинстанционно определение е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на решението по делото в частта му за присъдените в полза на ищеца разноски.

Частният жалбоподател поддържа, че в обжалваното определение въззивният съд неправилно е ценил фактическата и правната сложност на делото, като не е взел предвид, че с отговора на исковата молба жалбоподателят – ответник по исковете, не е оспорил предявения иск по размер, не е оспорил правото на ищеца върху процесната търговска марка, както и не е оспорил, че доставените стоки са означени със знак, който е сходен с притежаваната от ищеца марка, и че процесните стоки са сходни с тези, за които е регистрирана марката, като не би могло да се създаде вероятност от объркване на потребителите, с оглед на което с определение първоинстанционният съд е обявил посочените обстоятелства за безспорни и ненуждаещи се от доказване. Сочи, че дали заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно зависи не от спецификата на правната материя, а от действителната правна и фактическа сложност на делото в резултат на анализ и оценка от материалноправна и процесуалноправна гледна точка на конкретния спор, какъвто не е извършен от въззивния съд. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни въпроси:

1. Въз основа на какви критерии следва да се извърши преценка за фактическата и правна сложност на делото и за съответствието й със заплатеното адвокатско възнаграждение при направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК?

2. При преценка на фактическата и правна сложност на делото в условията на направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК следва ли съдът да извърши комплексна оценка на всички обстоятелства от значение за това, включително и на поведението на ответника, извършено от него признаване на относими към делото факти и отделените от съда като безспорни факти по делото?

3. Допустимо ли е въззивният съд да преценява фактическата и правна сложност на делото въз основа на спецификата на правната материя, която регламентира спорното право, без да извършва анализ на кръга на конкретните подлежащи на доказване факти и подлежащите на разрешаване правни въпроси по конкретния правен спор?

Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определение № 6 от 10.01.2018г. по ч.гр.д. № 4567/2017г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 460 от 28.07.2014г. по ч.гр.д. № 3559/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 359 от 25.07.2016г. по ч.т.д. № 647/2016г. на ВКС, ТК, I т.о.

Ответникът по касация MAVIC SAS, Франция, представляван от адв. В. П., оспорва частната касационна жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване поради липса на противоречие на обжалваното определение с посочената практика на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

В обжалваното определение въззивният съд е приел, че предмет на разглеждане са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 76, ал. 1, т. 1 вр. чл. 73, ал. 1 ЗМГО; осъдителен иск с правна квалификация чл.76, ал. 1, т. 2 ЗМГО и осъдителни искове с правна квалификация чл. 76, ал. 1, т. 3 ЗМГО и чл. 76, ал. 1, т. 4 ЗМГО, имащи за предмет установяване на право на търговска марка на Общността, регистрирана във Ведомството за хармонизация на вътрешния пазар, което изисква предварително познаване на специфичната правна уредба на интелектуалната собственост и предварителна подготовка по снабдяване с документация. Приел е, че независимо от поведението на ответника и признаването на част от твърдените факти, за процесуалния представител на ищеца не отпада задължението да организира в цялост защитата на дружеството-ищец, в чиято доказателствена тежест се следва провеждането на главно и пълно доказване на спорните факти, каквито в случая са сходството/респ.идентичността на използвания от ответника знак с марката на ищеца и размера на лицензионното възнаграждение. Поради това е счел за необоснована тезата на ответника за извършване на излишни процесуални действия по доказване за факти, които не са били спорни между страните и в този смисъл за извършена работа от пълномощниците в по - малък от сочения обем и в по-ниска от твърдяната правна и фактическа сложност. Изложил е съображения, че правната материя в областта на търговските марки е специфична и значителна по обем, изискваща задълбочено познание освен на националното, но и на общностното право, като положеният труд по проучване на казуса, изборът на защитна теза и нейната фактическа и правна обосновка изискват достатъчно предварителни усилия и подготовка към завеждане на исковата молба, независимо от последващото поведение на ответника и очертаване на спора до субективната страна на нарушението. Взел е предвид, че процесът е протекъл в поредица съдебни заседания, в които са извършвани оспорвания на писмени доказателства, изслушване на експертизи и събиране на гласни доказателствени средства, което допълнително сочи за фактическа и правна сложност на конкретния казус и се явява аргумент в подкрепа изводите на първоинстанционния съд, че положеният квалифициран труд на адвоката, респ. обемът на извършената от него работа, не дават основание за намаляване на адвокатското възнаграждение и свеждането му до предвидения в наредбата минимум.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Формулираните от частния касационен жалбоподател три процесуалноправни въпроса се отнасят до критериите за намаляване на адвокатско възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 ГПК и дължимата от съда преценка. Тези въпроси са обусловили изхода на делото, но по тях не е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, в това число с посочената от частния жалбоходател. Съгласно разяснението в т. 3 на ТР № 6 от 6.11.2013г. на ОСГТК на ВКС и формираната постоянна пракика на ВКС основанието по чл. 78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. При произнасяне по искане за намаляване на адвокатско възнаграждение съдът следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, съобразявайки доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелства от значение за преценката за фактическа и правна сложност на делото като неговия предмет, броя на предявените искове и кръга на подлежащите на доказване факти, подлежащите на разрешаване правни въпроси, правната сложност на казуса и доколко по него има установена задължителна съдебна практика, извършените от страните процесуални действия, обема на събрания доказателствен материал, броя на проведените съдебни заседания, процесуалното развитие на делото и др.

Въззивният не се е отклонил от така формираната практика, като при произнасяне по основателността на направеното искане по чл.78, ал.5 ГПК е взел предвид не само спецификата на правната материя, която регламентира спорното право /противно на съдържащото се в третия въпрос твърдение на касатора/, но и предмета на делото, броя на предявените искове, кръга на подлежащите на доказване факти, процесуалните действия на страните, вида на събраните доказателства и броя на проведените съдебни заседания. Несъгласието на частния жалбоподател с изводите на въззивния съд в резултат на така извършената преценка представляват оплакване за неправилност, което е извън обхвата на проверка в производството по чл.288 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение